3.
След като изядох половин сандвич с шунка, аз прип­ряно си сложих жакета и обувките, които ми бе дала Клара, и излязохме от къщата. И двете си носехме фе­нерче на батерии. Обувките ми убиваха и лявата ми протри петата. Сигурна бях, че ще ми излезе пришка. Но жакетът ми дойде добре, защото вечерта доста захладня. Вдигнах яката нагоре и си загърнах шията.
— Ще се разходим около земите — каза Клара. — Искам да видиш къщата отдалеч и по здрач. Ще ти по­сочвам неща, които трябва да запомниш, така че съсре­доточи вниманието си.
Вървяхме по тясна пътека. В далечината на фона на пурпурното небе се виждаше назъбеният силует на из­точната планинска верига. Като отбелязах колко застра­шителна изглеждаше, Клара отговори, че ако тази пла­нина изглежда толкова заплашителна, то е защото етер­ната й същност е древна. Каза ми, че всичко от сферата на видимото и невидимото има етерна същност и човек трябва да бъде възприемчив към нея, за да знае как да се действа.
Това, което говореше тя, ми напомни за моята такти­ка да гледам към източния хоризонт, за да получа проз­рение и напътствие. Преди да съм я попитала за това, тя продължи да говори за планината, дърветата и за етерна­та същност на скалите. Имах чувство, че Клара бе се пропила до такава степен с китайската култура, че гово­реше със загадки, така както се описваха просветлените хора в източната литература. И тогава осъзнах, че на ня­какво дълбоко ниво аз целия ден й бях отстъпвала. Това чувство беше много странно, защото тя беше послед­ният човек, към когото можех да се отнасям снизходи­телно. Свикнала бях да се държа отстъпчиво със слаби или нахални хора в службата или в училище, но Клара не беше нито слаба, нито надменна.
— Това е мястото — каза Клара, посочвайки естест­вена площадка на едно възвишение. — Оттам ще можеш да видиш къщата.
Оставихме пътеката и тръгнахме към равното място, което бе посочила. Оттам се разкриваше гледка към до­лината, от която ти спираше дъхът. Видях голяма група високи зелени дървета, заобиколени от по-тъмни кафяви зони, но не и самата къща, защото тя бе напълно скрита сред дърветата и храстите.
— Къщата е съвършено ориентирана спрямо четири­те основни посоки — каза Клара, посочвайки зелената маса. — Твоята спалня е откъм северната страна, а заб­ранената част на къщата е откъм южната. Главният вход е откъм изток; задният вход и дворът са на запад.
Клара посочи с ръка къде са всички тези части, но и животът да ми зависеше от това, аз не можех да ги видя; единственото, което различавах, бе тъмнозелената зона.
— Човек трябва да има рентгенов поглед, за да види къщата — промърморих аз. — Напълно е скрита сред дърветата.
— При това много важни дървета — каза дружелюб­но Клара, без да обръща внимание на неприятното ми настроение. — Всяко едно от тези дървета е индивиду­ално същество с определена цел в живота.
— Не се ли подразбира от само себе си, че всяко жи­во същество на тази земя има определена цел? — попи­тах аз раздразнено.
Нещо в ентусиазма, с който Клара ми показваше своя имот, ме бе подразнило. А и фактът, че не виждах това, което ми бе посочила, още повече ме ядосваше. Силен порив на вятъра изду жакета ми като балон на кръста и после ми хрумна мисълта, че може би моето раздразне­ние се бе породило от чиста завист.
— Не исках да прозвучи банално -— извини се Клара. — Исках да ти кажа, че всяко нещо и всеки в моя дом е по специална причина. А това включва дърветата, мен самата и, естествено, теб също.
Исках да сменя темата, но по липса на нещо по-добро попитах:
— Ти ли си купила тази къща, Клара?
— Не. Наследихме я. Тя е на семейството от поколе­ния насам, макар че поради всички сътресения в Мекси­ко къщата е била разрушавана и изграждана наново много пъти.
Дадох си сметка, че се чувствам по-естествено, кога­то задавам прости, директни въпроси и Клара ми дава директни отговори. Обясненията й за етерните същнос­ти бяха толкова абстрактни, че имах нужда да си отдъх­на, като поговорим за обикновени неща. Но за мое огор­чение Клара скоро прекъсна повърхностния ни разговор и се отдаде отново на мистериозните си внушения.
— Къщата е отпечатък от всички действия на хората, които живеят тук — каза тя почти благоговейно. — Най-доброто й качество е, че е така закътана. Тя е пред очите на всички, но никой не я вижда. Запомни това. Много е важно!
Как няма да го запомня, помислих си аз. Повече от двадесет минути бях напрягала очи в полумрака да съз­ра къщата. Щеше ми се да имах далекоглед, за да задо­воля любопитството си. Но преди да съм коментирала нещо, Клара тръгна надолу по хълма. Имах желание да поостана още малко сама, да подишам свежия вечерен въздух. Но се опасявах, че няма да намеря пътя обратно в тъмното. Отбелязах си наум да се върна на това място през деня и сама да установя дали изобщо беше възмож­но да се види къщата, както твърдеше Клара.
На връщане се озовахме за нула време до задния вход на имението. Вече беше непрогледен мрак, виждах само осветения от фенерчетата ни кръг. Тя насочи своето към една дървена пейка и ми каза да седна там, за да си сва­ля обувките и жакета, и да ги оставя на закачалката до вратата.
Умирах от глад. Не помня през целия си живот да съм била толкова гладна, но ми се струваше нахално да попитам Клара направо дали ще вечеряме или не. Може би тя очакваше, че обилният ни обяд в Гуаймас ще ни държи за целия ден. И все пак, съдейки по обема на Кла­ра, тя едва ли беше човек, който се скъпи на храната.
— Хайде да отидем в кухнята и да видим какво ще намерим за хапване — предложи тя. — Но първо да ти покажа къде е динамото и как се включва.
Тя ме поведе с фенерчето по една пътека, която мина­ваше покрай стената и стигаше до тухлен навес с покрив от ръждясала ламарина. Под навеса имаше дизелов гене­ратор. Знаех как се включва, защото бях живяла в една къща в провинцията, която имаше такъв генератор за в случай, че спре токът. Когато дръпнах ръчката, забеля­зах през прозорчето на навеса, че само в едната част на голямата къща и в салона имаше ток; те светнаха, дока­то навсякъде другаде остана тъмно.
— Защо не сте прокарали ток в цялата къща? — по­питах аз Клара. — Какъв смисъл има да се остави по-го­лямата част от къщата на тъмно. — И по внезапен им­пулс добавих: — Ако искаш, аз мога да прокарам жици­те.
Тя ме погледна изненадана.
— Наистина ли? Сигурна ли си, че няма да подпалиш цялата къща?
— Разбира се. Вкъщи смятаха, че много се оправям с жици. Известно време съм работила като чирак на един електротехник, докато той не започна да ме сваля.
— И ти какво направи? — попита Клара.
— Казах му къде може да си завре жиците и напус­нах.
Клара се разсмя гърлено. Не разбрах кое й се стори смешно — че съм работила с електричар, или че той ме е свалял.
— Благодаря за предложението — каза Клара, след като си възвърна гласа. — Обаче къщата е електрифици­рана точно така, както сме искали. Ние използваме ток само там, където ни трябва.
Предположих, че е нужен най-вече в кухнята и че в тази част на къщата би трябвало да има светлина. Авто­матично се насочих към осветената част. Клара ме под­ръпна за ръкава да ме спре.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Към кухнята.
— В погрешна посока си тръгнала — каза тя. — Тук е селски район на Мексико — нито кухнята, нито тоа­летните са в самата къща. Ти какво си мислиш, че има­ме? Електрически хладилници и газови печки ли?
Тя ме поведе покрай къщата, след това край гимнас­тическия салон до една друга малка постройка, която не бях забелязала досега. Беше почти изцяло скрита от буй­но разцъфтели дървета с много силен аромат. Кухнята всъщност представляваше едно огромно помещение с под, облицован в теракота, прясно белосани стени и ре­дица насочващи се лампи по тях. Някой си беше дал Доста труд да монтира съвременна осветителна инстала­ция. Но самите ключове бяха стари, всъщност направо изглеждаха антики. В едната страна на помещението имаше гигантска желязна печка, която гори с дърва. За моя изненада тя май беше запалена. Отдолу беше с кра­ка, имаше и кюнец, който излизаше през отверстие на тавана. В другия край на помещението имаше две про­дълговати маси, тип туристически, с пейки от двете им страни. До тях имаше и готварска маса със седем-осем­сантиметров месарски плот. Повърхността на дървото изглеждаше употребявана, сякаш доста месо се е кълца­ло по нея.
От стратегически закачени по стените куки висяха кошници, металически тенджери, тигани и различни кухненски прибори. Цялото място имаше вид на селска, но удобна, добре обзаведена кухня, каквито се реклами­рат в някои списания.
Върху кухненската печка имаше три глинени гърнета с похлупаци. Клара ми каза да седна на масата. Тя отиде до печката и застанала с гръб към мен, се зае да бърка и пресипна с лъжица. След няколко минути тя ми поднесе ястие със задушено месо, ориз и боб.
— Кога успя да приготвиш всичкото това ядене? — попитах аз с неприкрито любопитство, защото тя не бе имала нужното време, за да го сготви.
— Ами просто го приготвих набързо и го оставих на печката, преди да излезем — каза небрежно тя.
За толкова наивна ли ме смяташе, помислих си аз. Та­кова ястие се готви за часове. Тя се усмихна смутено на невярващия ми поглед.
— Имаме един пазач, който понякога ни готви.
— Тук ли е сега този пазач?
— Не, не. Трябва да е бил тук сутринта, но вече си е отишъл. Яж си храната и не се затормозявай с такива незначителни подробности.
Клара и къщата й бяха пълни с изненади, мина ми през ума, но бях прекалено уморена и гладна, за да раз­питвам или размишлявам над каквото и да било, което не е от непосредствено значение. Ядях лакомо; огромната скарида, която бях омела на обяд, си беше заминала, напълно забравена. За такъв придирчив към яденето чо­век, аз сега имах направо вълчи апетит. Като дете вина­ги бях прекалено напрегната, за да се отпусна и наслаж­давам на яденето. Вечно си представях всичките онези съдове, които трябваше да мия след това. Всеки път ко­гато някой от братята ми използваше допълнителна чи­ния или прибор без особена нужда, направо ме свиваше под лъжичката. Сигурна бях, че те нарочно използват колкото може повече съдове, само за да имам повече за миене. На всичко отгоре баща ми използваше времето за ядене, за да се кара с майка ми. Знаеше, че възпитанието не й позволява да стане от масата, докато не се нахранят всички. Затова си изливаше върху нея всякакви оплаква­ния и недоволства.
Клара каза, че няма да се налага аз да мия чиниите, макар че й предложих помощта си. Отидохме във все­кидневната, една от стаите, за които тя явно смяташе, че не е нужно електричество, защото беше абсолютно тъм­на. Клара запали газена лампа. Никога през живота си не бях виждала светлина от такава лампа. Тя беше ярка и тайнствена, но в същото време мека и топла. Навсякъде затрептяха сенки. Почувствах се като в свят от сънища­та, далеч от реалността, осветявана от електрическите лампи. Клара, къщата, стаята — всичко сякаш принадле­жеше на друго време, на различен свят.
— Бях ти обещала да те запозная с нашето куче — за­почна Клара, докато сядаше на дивана. — Кучето си е направо член на домакинството. Трябва много да внима­ваш какво чувстваш или говориш за него.
Седнах до нея.
— Да не би да е някакво чувствително, невротично куче? — попитах аз, изпитвайки ужас от срещата.
— Чувствително, да. Но невротично не е. Сериозно си мисля, че това куче е високоразвито същество, но по­неже е куче, на горката душа й е много трудно, ако не и невъзможно да надмогне представата за себе си.
Разсмях се на глас от абсурдното й мнение, че едно куче може да има представа за себе си. Посочих на Кла­ра колко е абсурдно това, което каза.
— Права си — съгласи се тя. — Не трябваше да из­ползвам това „себе си". По-точно ще е да кажа, че пре­калено се отдава на чувството си за собствена значи­мост.
Разбирах, че ме занася. Усмихнах се по-предпазливо.
— Може и да се смееш, но аз говоря съвсем сериозно — каза Клара с понижен тон. — Ще те оставя сама да се увериш. — Тя се наведе по-близо до мен и понижи още глас до шепот: — Зад гърба му ние го наричаме cano, което на испански означава „жабок", защото наистина прилича на огромна жаба. Но да не си посмяла да го на­ричаш така в лицето; ще ти се хвърли и ще те разкъса на парцали. Обаче ако не ми вярваш или ако си толкова дръзка или глупава да пробваш и кучето се разбеснее, остава ти да направиш само едно нещо.
— Какво е то? — попитах аз, като отново й се хванах, макар че този път с истински страх.
— Трябва много бързо да кажеш, че аз съм тази, коя­то прилича на бяла жаба. Той много обича да чува това.
Нямах намерение да се хващам на номерата й. По­мислих си, че съм достатъчно интелигентна, за да вяр­вам на такива глупости.
— Ти сигурно си обучила кучето да реагира негатив­но на думата cano — възразих аз. — Имам опит с дреси­ране на кучета. И съм сигурна, че кучетата не са доста­тъчно интелигентни, за да разбират какво казват хората за тях. Още по-малко пък да се обиждат от това.
— Тогава нека направим следното — предложи Кла­ра. — Първо ще те запозная с него, после ще потърсим в някоя книга по зоология картини на жаби и ще ги ко­ментираме. После в някакъв момент ти ще ми кажеш много тихо: „Той определено прилича на жаба", и ще видим какво ще стане.
Преди да приема или отхвърля предложението й, Клара излезе през една странична врата и ме остави са­ма. Започнах да си самовнушавам, че владея ситуацията и няма да позволя на тази жена да ме кара да вярвам в абсурди като този, че кучетата притежавали високораз­вито съзнание.
Взех да се навивам наум да бъда по-самоуверена и точно в този момент Клара се върна с най-огромното ку­че, което изобщо съм виждала. Беше мъжко, масивно, лапите му бяха големи колкото чинийки за кафе. Кози­ната му беше черна и лъскава; жълтите му очи гледаха с погледа на някой отегчен до смърт от живота. Ушите му бяха възкръгли, а муцуната — тъпа и набръчкана от две­те страни. Клара беше права — то определено прилича­ше на гигантска жаба. Кучето дойде направо при мен и спря, после погледна Клара, сякаш чакаше да му каже нещо.
— Тайша, нека да ти представя моя приятел Манф­ред. Манфред, това е Тайша.
Понечих да протегна ръка и да му стисна лапата, но Клара ми даде знак с движение на главата да не го пра­вя.
— Много ми е приятно да се запознаем, Манфред — казах аз, мъчейки се да не се разсмея или да прозвуча уплашено.
Кучето се приближи още и взе да ме души между краката. Стана ми противно и отскочих назад. Но в съ­щия миг то се извърна и ме блъсна със задницата си пра­во в сгъвката на коленете и аз загубих равновесие. В следващия миг се озовах на колене, а после на четири крака на пода, а звярът почна да ме ближе по бузите. И преди да успея да стана или поне да се извърна, кучето пръдна право в носа ми.
Скочих с писъци. Клара се разкикоти така неудържи­мо, че не можеше да проговори. Мога да се закълна, че и Манфред се смееше. Изглеждаше толкова развеселен, че се шмугна зад Клара и започна да драска по пода с ог­ромните си предни лапи, като в това време ме поглежда­ше подозрително.
Аз обаче бях толкова вбесена, че изкрещях:
— Дяволите да те вземат, вонящо куче-жабок!
В миг кучето скочи и ме блъсна с глава. Паднах по гръб на пода и то се хвърли върху мен. Челюстта му бе­ше само на сантиметри от лицето ми. Видях ярост в жълтите му очи. Дъхът му така вонеше, че всеки би по­върнал, а и аз не бях далеч от това. Колкото повече ви­ках на Клара да махне това проклето куче от мен, толко­ва по-яростно ръмжеше то. Вече бях на път да припадна от страх, когато чух Клара да надвиква ръмженето на кучето и моите писъци:
— Кажи му каквото ти казах, кажи му го бързо.
Бях прекалено уплашена, за да проговоря. Клара от­чаяно се мъчеше да махне кучето от мен, като го дърпа­ше за ушите, но това само още повече го разяряваше.
— Кажи му! Кажи му каквото ти казах! — извика пак Клара.
В ужаса си не можех да си спомня какво трябваше да му кажа. После, миг преди да загубя съзнание, чух собс­твения си глас да изпищява:
— Извинявай! Клара е тази, която прилича на жаба. Кучето мигновено престана да се зъби и се махна от гърдите ми. Клара ми помогна да стана и ме заведе до дивана. Кучето тръгна след нас, сякаш искаше да й по­могне с каквото може. Клара ми даде да пийна малко топла вода, от която още повече ми се доповдига. Едва успях да стигна до тоалетната, преди съвсем да ми при­лошее.
По-късно, когато вече се съвземах във всекидневната, Клара предложи да разгледаме книгата за жаби заедно с Манфред, за да се възползвам да потвърдя още веднъж, че именно Клара прилича на бяла жаба. Тя каза. че тряб­ва да излича всякакво объркване от ума на Манфред.
— От това, че е куче, той е много дребнав — обясни тя. — Горката душа! Той не иска да бъде такъв, просто не може да се владее. Направо побеснява, когато усети, че някой му се присмива.
Казах й, че в моето състояние аз съм жалък обект на по-нататъшни експерименти над кучешката психология. Fío Клара настоя да си изиграем ролята докрай. Щом тя разлисти книгата, Манфред дойде да гледа картинките. Клара се занасяше и шегуваше колко странно изглежда­ли жабите, как някои от тях дори били направо грозни. Аз поддържах играта и произнасях думата „жаба" и на испански „cano", колкото можех по-често и по-високо в течение на нелепия ни разговор. Обаче Манфред изобщо не реагираше. Изглеждаше пак толкова отегчен, колкото първия път, като го видях.
Когато според уговорката ни в един момент казах на висок глас, че Клара определено прилича на бяла жаба, Манфред веднага започна да маха опашка и да показва признаци на истинско оживление. Повторих ключовата фраза няколко пъти и колкото повече я повтарях, толко­ва повече се оживяваше кучето. После в прилив на вдъх­новение казах, че аз съм кльощава жаба, която се мъчи да бъде същата като Клара. При тези думи кучето подс­кочи като ударено от ток. Клара каза:
— Е, малко се престараваш, Тайша.
Тогава си дадох сметка, че Манфред наистина е тол­кова превъзбуден, че не може да поеме повече. Той из­бяга от стаята.
Облегнах се замаяно на дивана. Дълбоко в себе си и въпреки всички доказателства аз все още не можех да повярвам, че едно куче е в състояние да реагира на ня­какво презрително прозвище по начин, както Манфред.
— Кажи ми, Клара, какъв е номерът? — попитах аз. — Как си го дресирала да реагира по такъв начин?
— Това, което видя, не беше номер — отговори тя. — Манфред е тайнствено, неведомо същество. Има само един човек на света, който може да го нарече право в лицето cano или canumo, жабче, без да пробуди яростта му. Ти скоро ще се запознаеш с този човек. Именно той е отговорен за тази мистериозност на Манфред. Така че само той може да ти я обясни.
Клара неочаквано стана.
— Дълъг ден имаше — каза тя и ми подаде газената лампа. — Мисля, че е време да си лягаш.
Тя ме заведе до стаята, която ми беше определила.
— Вътре ще намериш всичко, което може да ти пот­рябва — каза тя. — Под леглото има гърне в случай, че се страхуваш да излезеш до тоалетната. Надявам се да се чувстваш удобно.
Тя ме потупа по ръката и изчезна в тъмния коридор. Нямах представа къде е нейната спалня. Зачудих се дали не е в това крило на къщата, където не ми се позволява­ше да стъпя. Тя ми беше пожелала лека нощ по такъв странен начин, че за миг застинах с ръка на дръжката, представяйки си какво ли не.
Влязох в стаята си. Газената лампа хвърляше сенки на всички страни. На пода се завъртя плетеница от сен­ки, хвърляни от вазата с цветя, която преди беше във всекидневната и явно Клара бе донесла и поставила на масата. Скринът с красива дърворезба представляваше силует от трепкащи светлосенки; колоните на леглото хвърляха по стената отражения, които се виеха като змии. В този момент си обясних защо е тук махагонова­та етажерка с многобройните фигурки и причудливи ве­щи. Светлината на газената лампа напълно ги преобра­зи, създавайки един фантастичен свят. Хрумна ми, че порцелановите статуетки и фигурки определено не са предназначени за електрическа светлина.
Искаше ми се да проуча стаята, но направо бях труп от умора. Поставих газената лампа на малката масичка до леглото и се разсъблякох. На облегалката на един стол беше поставена бяла муселинена нощница. Обля­кох я. Ставаше ми или поне не се влачеше по земята.
Изкатерих се в мекото легло и се наместих, облегната на възглавниците. Не угасих веднага лампата; много ми беше интересно да наблюдавам сюрреалистичните сен­ки. Спомних си, че като дете си имах една игра на заспи­ване: броях колко фигури от сенки мога да различа по стените на стаята ми.
От полъха на ветреца през открехнатия прозорец сен­ките по стената затрептяха. В състоянието ми на преу­мора си представях, че виждам силуети на животни, дървета и летящи птици. После в един обем от сивкава светлина видях едва-едва очертана глава на куче. Беше с кръгли уши и тъпа, набръчкана муцуна. Стори ми се, че намигна. Знаех, че това е Манфред.
В съзнанието ми нахлуха странни чувства и въпроси. Как изобщо можех да подредя събитията от деня? Не можех да си обясня удовлетворително нито едно от тях. А най-удивителното беше, че знаех с пълна увереност как последната ми забележка — дето съм кльощава жа­ба, която се мъчи да бъде като Клара — бе установила връзка на съпричастие между Манфред и мен. Знаех съ­що със сигурност, че не можех да го смятам за обикно­вено куче и че вече не се страхувах от него. Макар и да не вярвах, той явно притежаваше някаква специална ин­телигентност, чрез която осъзнаваше какво казвахме с Клара.
Вятърът внезапно разтвори пердетата и разтопи сен­ките в нещо като блещукаща пухкава мъглица. Муцуна­та на кучето започна да се слива с останалите петна по стената. Представих си, че те са магии, които ще ми да­дат силата да посрещна нощта.
Колко забележително, помислих си, че умът може да проецира изживяванията си върху една гола стена, ся­каш е прожекционен апарат, разполагащ с безкрайно дълга кинолента.
Сенките затрептяха, докато намалявах фитила на лам­пата, и накрая се стопи и последният светлик. Останах в пълен мрак. Не се страхувах от тъмно. Това, че съм в чуждо легло, в непозната къща, не ме притесняваше. По-рано Клара ми бе казала, че това е моята стаята, и след като бях прекарала тук съвсем малко, аз вече се чувствах съвсем у дома си. Имах силното усещане, че съм закриляна.
Докато се взирах в чернотата пред себе си, забелязах, че въздухът в стаята сякаш се газира. Спомних си как Клара ми беше казала, че къщата е заредена с недолови­ма енергия, която протича както електрическият ток по жиците. Досега не бях го забелязала, защото непрекъс­нато правехме нещо. Но сега, в абсолютната тишина, сьвсем ясно долових меко жужене. После видях как из цялата стая се разскачаха със страхотна скорост микрос­копични мехурчета. Сблъскваха се буйно помежду си, издавайки жужащ звук като от хиляди пчели. Стаята и цялата къща сякаш бяха заредени с неуловим електри­чески поток, който изпълваше цялото ми същество.
4.
— Добре ли спа? — попита ме Клара, когато влязох в кухнята.
Тя тъкмо сядаше на масата за закуска. Забелязах, че бяха сложени прибори и за мен, макар че предишната вечер тя не беше ми казала по кое време ще закусваме.
— Спах като мечка — отговорих искрено аз.
Тя ме покани да седна и ми сипа в чинията някакво месо на късчета с ароматни подправки. Споделих, че съ­буждането в непознато легло винаги ми е било много труден момент. Баща ми често си бе сменял службата и цялото семейство трябваше да се мести там, където си намираше работа. Изпитвах ужас от утринния шок да се събуждам в нова къща, неспособна да се ориентирам. Но този път страхът ми не беше се проявил. Чувството, което изпитах, като се събудих, беше, че тази стая и лег­лото винаги са си били мои.
Клара ме слушаше внимателно и кимаше.
— Това е, защото си в хармония с човека, на когото е стаята — каза тя.
— Чия е тази стая? — попитах заинтригувана аз.
— Ще научиш един ден — каза тя и ми сипа обилна порция ориз до месото в чинията. Подаде ми вилица. — Изяж всичко. Днес ще имаш нужда от цялата си сила.
Тя не ми позволи да говоря, докато не си изядох всичко от чинията.
— Какво ще правим днес? — попитах аз, докато тя отнасяше чиниите.
— Не ние — уточни тя. — Ти ще отидеш в една пещера, където ще започнеш своя преглед.
— Моя какво, Клара?
— Казах ти снощи, че всичко и всеки в тази къща има причина да е тук, включително и ти.
— Защо съм тук аз, Клара?
— Причината ти да бъдеш тук ще ти бъде обяснена постепенно — отговори тя. — А на най-простото ниво, ти си тук, защото ти харесва, независимо какво си мис­лиш. Втората и по-сложна причина е, че си тук, за да учиш и изпълняваш едно увлекателно упражнение, на­речено „преглед".
— Какво е това упражнение? В какво се състои?
— Ще ти разкажа за него, когато стигнем в пещерата.
— Защо не можеш да ми кажеш сега?
— Имай търпение, Тайша. Не мога да отговоря на всичките ти въпроси на този етап, защото ти нямаш дос­татъчно енергия да се справиш с отговорите. По-късно ти самата ще разбереш защо е толкова трудно да се обясняват някои неща.
— А сега си обуй туристическите обувки и да вървим — приключи тя разговора.
Излязохме от къщата и се заизкачвахме по ниските хълмове на изток, като следвахме същата пътека от пре­дишната вечер. След кратко изкачване съзрях равното място на височината, на което бях решила да дойда пак. Без да изчакам наставления от Клара, аз се насочих към него, защото изгарях от нетърпение да разбера дали мо­жех да видя къщата на дневна светлина.
Взрях се надолу към извитата като лък падина, сгу­шена между хълмовете и прикрита от зелените корони на дърветата. Но макар че беше ясно и слънчево, не мо­жех да видя и следа от къщата. Едно беше очевидно: ог­ромните дървета бяха повече, отколкото си спомнях от предишната вечер.
— Сигурно не можеш да различиш имението — оба­ди се Клара. — То е онова червеникаво място сред онази група мескитови дървета.
Неволно подскочих, защото така бях погълната от за­ниманието да се взирам в долината, че не бях чула Кла­ра да застава зад мен.
За да ми помогне, тя насочи вниманието ми към едно конкретно кътче сред зеленината долу. Помислих си да й кажа от учтивост, че го съзирам, поради навика ми ви­наги да се съгласявам с хората, но не исках да си започ­вам деня, като й угаждам. Замълчах си. Пък и в тази за­кътана долина имаше нещо толкова омайващо, че дъхът ми спря. Гледката така ме поглъщаше, че се замаях; об­легнах се на една скала и се оставих да ме отнесе онова от долината, каквото и да беше то. И то наистина ме пренесе другаде. Усетих, че се намирам на някакъв пик­ник, където с пълна сила течеше купон. Чух смеха на хо­рата...
Клара ме извади от унеса, като ме вдигна под мишни­ците и ме изправи на крака.
— За Бога, Тайша! — възкликна тя. — Ти си по-странна, отколкото очаквах. За един миг си помислих, че ще те изгубя.
Искаше ми се да й разкажа какво сънувах, защото бях сигурна, че съм задрямала за миг. Но тя не прояви ника­къв интерес и отново тръгна.
Клара вървеше твърдо и целенасочено, като че точ­но знае къде отива; аз, от друга страна, се мъкнех без­целно зад нея, като гледах само да не се препъвам. Вървяхме в пълно мълчание. След половин час в се­риозно темпо стигнахме до едно определено скално образувание — сигурна бях, че и преди бяхме минава­ли покрай него.
— Не бяхме ли тук и преди? — попитах аз, наруша­вайки мълчанието.
Тя кимна.
— Движим се в кръгове — призна тя. — Нещо те дебне и ако не му се загубим, то ще ни проследи до пе­щерата.
Огледах се наоколо да видя дали няма някой зад нас, но различих само храстите и извитите клони на дървета­та. Забързах да настигна Клара и се препънах в един пън. Стресната, изпищях и полетях напред. С невероят­на скорост Клара ме улови над лакътя и ме задържа с крак да не се озова на земята.
— Не те бива много да ходиш, а? — отбеляза тя. Казах й, че никога не съм си падала по туризъм, бях израснала със схващането, че излетите на палатки или планинските преходи са за провинциалисти, за простите хора от разни забутани градчета, а не за образовани граждани. Разходките из подножията на планини не бя­ха за мен приятно изживяване. И че като се изключи гледката край нейното имение, иначе разните пейзажи, от които другите хора примират, на мен ми бяха безраз­лични.
— Толкова по-добре — каза Клара. — Ти не си тук, за да се любуваш на пейзажи. Умът ти трябва да е в пъ­теката. И да внимаваш за змии.
Не знаех дали наистина имаше змии в този край или не, но предупреждението й определено ме накара да внимавам и да си гледам в краката. Като тръгнахме от­ново, аз вече започнах да се задъхвам. Обувките, с които ме бе екипирала Клара, тежаха като олово. Все по-труд­но ми ставаше да вдигам крака и да слагам едното стъ­пало, после другото.
— Наистина ли е необходима тази разходка сред при­родата? — попитах накрая аз.
Клара се закова на място и се обърна към мен.
— Преди да започнем да разговаряме за каквито и да било съществени неща, ти най-малкото ще трябва да осъзнаеш в какво задръстено обкръжение живееш — ка­за тя. — И аз правя всичко възможно, за да ти помогна да го сториш.
— За какво говориш? — остро попитах аз. — Какво обкръжение?
Отново ме обхвана обичайното ми лошо настроение.
— Имам предвид твоя бент от привични настроения и мисли, твоята лична история — обясни Клара. — Вся­ко нещо, което те прави това, което си мислиш, че си — уникална и много специална личност.
— Какво не им е наред на привичните ми настроения и мисли? — попитах аз. Нейните неразбираеми твърде­ния определено ме дразнеха.
— Тези привични настроения и мисли са източник на всичките ни проблеми — заяви тя.
Колкото повече говореше със загадки тя, толкова по-смачкана се чувствах. В този момент ми идваше да се ритна за това, че съм се поддала на поканата на тази же­на да прекарам известно време с нея. Това беше закъсня­ла реакция. С пълна сила в мен избухнаха опасения, ко­ито досега се бяха таили в мен. Представих си, че тя е психопат и всеки момент може да извади нож и да ме убие. Но после съобразих, че като човек, тренирал бой­ни изкуства, какъвто тя явно беше, на нея изобщо не й трябваше нож. Един ритник с мускулестия й крак може­ше да ме свърши. Аз изобщо не можех да се меря с нея. Тя беше по-възрастна от мен, но безкрайно по-силна. Видях се как свършвам като поредна бройка от статис­тиката за безследно изчезнали хора, за които повече ни­кой нищо не чува. Умишлено забавих ход, за да увелича разстоянието помежду ни.
— Не се отдавай на такива зловещи мисли — каза Клара, определено прочела мислите ми. — Единствено­то, което искам, е да ти помогна в подготовката да се из­правиш пред живота малко по-волево. Но изглежда, че единственото, което успях да постигна, е да задвижа у теб истинско свлачище от подозрения и опасения.
Почувствах се ужасно неловко, че ми бяха дошли та­кива зловещи мисли. Удивих се, че беше абсолютно пра­ва за моите подозрения и опасения и как успяваше с един жест само да успокои вътрешните ми терзания. Прииска ми се да бях в състояние да се извиня и да разк­рия пред нея какво ми минава през ума, но не бях под­готвена за това; то щеше да ме постави в още по-неудоб­но положение.
— Ти имаш странната сила да успокояваш съзнание­то ми, Клара — казах вместо това аз. — На Изтока ли си се научила?
— Това не е кой знае какъв подвиг — каза тя, — и не защото твоето съзнание лесно се успокоява, а защото всички ние си приличаме. За да те познавам най-подроб­но, на мен ми е достатъчно да познавам себе си. А това, бъди сигурна, го мога. Сега да продължаваме да вървим. Искам да стигнем до пещерата, преди напълно да си рухнала.
— Клара, кажи ми пак какво ще правим в тази пеще­ра? — попитах аз, без никакво желание да вървя повече.
— Ще те науча на невъобразими неща.
— Какви невъобразими неща?
— Скоро ще разбереш — каза тя и ме погледна с ши­роко отворени очи.
Изгарях да науча още нещо, но преди да успея да я въвлека в разговор, тя вече беше изкачила половината от следващия склон. Повлякох крака след нея и така изми­нахме още около половин километър, докато накрая по­седнахме до един поток. Там листата на дърветата бяха толкова гъсти, че изобщо не се виждаше небето. Събух си обувките. На петата ми беше излязла пришка.
Клара взе една островърха клечка и започна да боцка ходилото ми между палеца и втория пръст. Усетих как нещо като лек електрически ток ме удари в прасците и пробяга от вътрешната страна на бедрата ми. После тя ме накара да коленича на четири крака и като поемаше стъпалата ми едно по едно, леко ги бодваше в една точ­ка точно под възглавничката до палеца. Изпищях от болка.
— Не е толкова зле — каза тя с тон на човек, свикнал да се занимава с болни хора. — Класическите китайски лекари са прилагали тази техника, за да разтърсят и съ­живят слабоволните или да предизвикат състояние на изключително внимание. Но днес това класическо зна­ние отмира.
— Защо е така, Клара?
— Защото увлечението по материализма е накарало човека да се отдалечи от езотеричните занимания.
— Това ли имаше предвид, когато ми каза в пустиня­та, че приемствената линия с миналото е прекъсната?
— Да, Едно голямо социално сътресение винаги води до дълбоки промени в енергийната структура на нещата. Промени, които не винаги са към по-добро.
Тя ми нареди да потопя нозе в ручея и да се кон­центрирам над осезанието на заоблените камъни по дъното. Водата беше ледено студена и неволно потре­перих.
— Завърти си краката от глезените в кръг по посока на часовниковата стрелка — препоръча ми тя. — Остави течащата вода да отнесе умората ти.
След като въртях няколко минути стъпалата си, се по­чувствах ободрена, но краката ми бяха почти замръзна­ли.
— Сега се опитай да усетиш как напрежението ти се стича надолу по нозете, после го изхвърли с рязко дви­жение от глезените — каза Клара. — По този начин ще се освободиш и от замръзването.
Продължих да пляскам водата с крака, докато преста­нах да ги усещам.
— Май това не действа, Клара — казах аз и извадих крака от водата.
— Това е, защото не насочваш напрежението извън себе си — каза тя. — Течащата вода отнема умората, замръзването, болести и всякакви други нежелани неща, но за да стане това, ти трябва да го възнамериш. Иначе можеш да си цамбуркаш с крака без никакъв резултат чак докато потокът пресъхне.
Тя добави, че ако човек прави това упражнение в лег­лото, трябва да използва въображението си и да си пред­стави течаща вода.
— Какво точно имаш предвид с това „да го възнаме­риш"? — попитах аз, като си подсуших краката с ръка­вите на жакета. След яростно разтриване те най-после се позатоплиха.
— Намерение е силата, която крепи Вселената — каза тя. — То е силата, която фокусира всяко нещо. Тя за­действа света.
Не можех да повярвам, че наистина слушам всяка нейна дума. Определено беше станала някаква много съ­ществена промяна, която беше превърнала обичайното ми отегчено безразличие в най-необикновен буден инте­рес. Не че разбирах какво ми говори Клара. Ни най-мал­ко. Но ме поразяваше фактът, че мога да я слушам, без да се дразня или да се разсейвам.
— Можеш ли да ми опишеш тази сила по-ясно? — попитах аз.
— Наистина няма как иначе да се говори за нея, ос­вен метафорично — отговори тя. После разчисти със стъпало земята и смете настрани сухите листа. — Под тези сухи листа е почвата, огромната земя. Намерение е движещото начало във всяко нещо.
Клара потопи шепи във водата и наплиска лицето си. Отново се удивих, че кожата й нямаше нито бръчица. Този път си позволих да отбележа колко младежки вид има тя.
— Видът ми се дължи на това, че поддържам вътреш­ното си съществувание в равновесие с околния свят — каза тя, като изтръскваше водата от ръцете си. — Всяко нещо, което правим, се отразява на това равновесие. Ние можем да бъдем млади и бликащи от енергия като този поток или пък стари и застрашителни като онази плани­на от лава в Аризона. От нас зависи.
За своя изненада аз я попитах дали има начин да пос­тигна това равновесие, сякаш бях повярвала в това, кое­то говореше.
Тя кимна.
— Съвсем сигурно можеш — каза тя. — И ще го пос­тигнеш, като практикуваш това изключително упражне­ние, на което ще те науча — прегледа.
— Нямам търпение да започвам — казах аз въодуше­вено и си обух обувките. После по някаква необяснима причина така се възбудих, че скочих и казах: — Тръгва­ме ли пак?
— Ние вече стигнахме — съобщи Клара и посочи ед­на малка пещера в склона.
Като я погледнах, цялото ми въодушевление се изпа­ри. Зейналата дупка внушаваше нещо заплашително и мрачно, но същевременно подканващо. Определено ме влечеше да я разгледам, но пък се страхувах какво бих намерила вътре.
Подозирах, че сме някъде наблизо до къщата, и тази мисъл ми подейства успокоително. Клара ми каза, че то­ва е място на силата, такова място, което древните гео­манти в Китай, практикуващи фън-шуи,

5.
Повече не се видях с Клара чак до следващата сутрин на закуска. Предишния следобед насред разговора ни в двора тя внезапно придоби отсъстващ и далечен вид, ся­каш бе съзряла нещо или някого край къщата. Забързано стана, извини се и ме остави да размишлявам над значе­нието на всички неща, които ми бе разказала.
Когато седнахме да изядем закуската си от месо с ориз, аз казах на Клара, че на връщане от пещерата пре­дишния ден съм се уверила, че наистина е съвсем близо до къщата.
— Защо всъщност заобикаляхме толкова, докато стигнем дотам, Клара? — попитах аз.
Клара избухна в смях.
— Опитвах се да те накарам да си събуеш обувките, затова минахме покрай потока — отвърна тя.
— Защо трябваше да си събувам обувките? Заради пришката ли?
— Не заради пришката — подчертано каза тя. — Нужно беше да натисна много ключови точки на стъпа­лата ти, за да те пробудя от вечната ти летаргия. Иначе ти изобщо нямаше да ме слушаш.
— Не пресилваш ли, Клара? Аз щях да те слушам до­ри и да не беше ме боцкала по краката.
Тя поклати глава и се усмихна разбиращо.
— Всички ние сме приучени да живеем в някаква заб­рава, където нищо няма значение, освен дребнавото ни, непосредствено задоволяване — каза тя. — А жените особено ги бива в това. И докато не направим прегледът си, ние не можем да преодолеем този навик. И като ста­на дума за прегледа...
Клара забеляза измъченото ми изражение и се засмя.
— Трябва ли пак да ходя в пещерата, Клара? — пре­къснах я аз, изпреварвайки това, което си мислех, че ще ми каже. — Предпочитам да остана тук с теб. Ако ми позираш, мога да ти направя няколко скици и после да ти нарисувам портрет.
— Не, благодаря — каза тя, без да прояви никакъв интерес. — Това, което смятам да правя, е да ти дам ня­кои предварителни указания как се извършва прегледът.
Когато свършихме закуската, Клара ми подаде бележ­ник и молив. Реших, че е размислила за скиците, които исках да й направя. Но докато ми даваше принадлеж­ностите за писане, тя каза, че като начало трябва да нап­равя списък на всички хора, които съм срещала, започ­вайки от настоящето и стигайки назад до най-ранните си спомени.
— Това е невъзможно! — изпъшках аз. — Как изоб­що мога да си спомня всеки човек, с когото съм имала някакъв контакт още от първия си ден?
Клара отмести чиниите настрани, за да ми направи място да пиша.
— Трудно е, наистина, но не е невъзможно — каза тя. — Това е крайно необходима част от прегледа. Списъ­кът дава на ума една схема, към която може да се при­държа.
Тя каза, че началният етап на прегледа се състои от две неща. Първото е списъкът, второто — подготвяне на сцената. А подготвянето на сцената се състои от визуа­лизиране на всички подробности, спадащи към събитие­то, което човек ще си припомня.
— Веднъж разположиш ли всички елементи по мес­тата, използвай помитащото дишане; движението на главата ти е като ветрило, което размърдва и надига всичко в сцената — каза тя. — Например, ако си при­помняш една стая, вдишвай стените, тавана, мебелиров­ката, хората, които виждаш. И не спирай, докато не по­пиеш от нея и последната частица енергия, която си ос­тавила там.
— По какво ще разбера, че съм го направила? — по­питах аз.
— Тялото ще ти каже, когато си поела достатъчно — увери ме тя. — Запомни, трябва да възнамериш, че вдишваш енергията, която си оставила в сцената от прегледа, и да възнамериш също, че издишваш чуждата енергия, оставена у теб от другите.
Задачата да направя списък и да започна преглед така ме стъписа, че изобщо не бях в състояние да мисля. Яв­но това беше някаква изчанчена и неволна реакция на ума ми — да стане абсолютно празен; след това запри­ижда такъв порой от мисли, че ми беше невъзможно да разбера откъде да започна. Клара ми обясни, че трябва да започнем прегледа, като съсредоточим вниманието си най-напред над миналия ни полов живот.
— Защо трябва да се започва оттам? — запитах аз по­дозрително.
— Защото тъкмо там е заловена най-много енергия — обясни Клара. — Затова трябва да освободим първо тези спомени!
— Не мисля, че половите ми контакти са били толко­ва важни.
— Все едно. Може и да си зяпала в тавана, отегчена до смърт, може и да си се чувствала на седмото небе или сред взрив от фойерверки — въпреки това другият човек оставя своя енергия в теб и отнася тонове от твоята.
Почувствах се окончателно отблъсната от това твър­дение. Сега ми стана съвсем противно да се връщам на­зад към сексуалния си опит.
— Достатъчно противно ми е да съживявам детските си спомени. Но нямам никакво намерение да разисквам какво съм правила с мъжете.
Клара ме погледна с вдигната вежда.
— Освен това — продължих да споря аз, — ти веро­ятно очакваш да го споделя пред теб. Но наистина, Кла­ра, не мисля, че това, което съм правила с мъжете, изоб­що е нечия работа.
Сметнах, че съм се наложила. Но Клара решително поклати глава и каза:
— Нима искаш мъжете, които си имала, да продъл­жат да се хранят от твоята енергия? Искаш тези мъже да стават по-силни, докато ти ставаш по-силна? Искаш да бъдеш за тях източник на енергия до края на живота си? Не. Струва ми се, че не разбираш от какво голямо значе­ние е половият акт и целта на прегледа.
— Права си, Клара. Не разбирам смисъла на това твое странно изискване. И каква е тая работа, дето мъжете ставали по-силни, понеже съм била за тях източник на енергия? Аз не съм ничий източник или снабдител, бъди сигурна.
Тя се усмихна и каза, че май е сбъркала, като малко преждевременно е предизвикала сблъсък на възгледи в този момент.
— Имай търпение — помоли ме тя. — Това е възглед, който аз съм избрала да поддържам. Когато напреднеш с твоя преглед, ще ти разкажа откъде води началото си то­ва схващане. Засега е достатъчно да ти кажа, че това е ключово важна част от изкуството, на което те уча.
— Ако е толкова важно, както твърдиш, Клара, може би е по-добре да ми го разкажеш сега — отбелязах аз. — Преди изобщо да продължим с прегледа, бих искала да знам в какво всъщност навлизам.
— Добре, щом настояващ — каза тя, кимайки.
Тя наля малко чай от лайка в чашите ни и сложи в своята лъжичка мед.
С авторитетния тон на учител, просвещаващ новопок­ръстен ученик, тя ми обясни, че жените, много повече от мъжете, са истинските крепители на социалния ред и за да изпълняват тази роля, те се възпитават еднакво по цял свят да бъдат в служба на мъжете.
— Няма никакво значение дали са били купени от па­зар на роби, или са били изискано ухажвани и обичани — подчерта тя, — основното им предназначение и участ винаги са едни и същи: да захранват, подслоняват и слу­жат на мъжете.
Клара ме погледна, за да се увери дали следвам ниш­ката на мисълта й, както ми се стори. Смятах, че я след­вам, но дълбоката ми реакция беше, че цялата й поста­новка изглежда погрешна.
— Това може да е вярно за някои случаи — казах аз, — но не мисля, че можеш да правиш такова всеобхватно обобщение, което да включва всички жени.
Клара бурно ми възрази.
— Най-дяволското в това сервилно положение на же­ните е, че то, изглежда, не е само социално предписание — каза тя, — а основна биологическа повеля.
— Един момент, Клара — възразих аз. — Как стигаш до този извод?
Тя ми обясни, че всеки вид има биологическата пове­ля да се продължава и съхранява и че природата е осигу­рила нужните средства, за да гарантира, че сливането на мъжката и женската енергия ще става по най-резултатен начин. Тя каза, че в сферата на човека, макар първична­та функция на половия акт да е размножаването, той има и още една вторична, по-скрита функция — да оси­гурява непрекъснатото протичане на енергия от жените към мъжете.
Клара толкова силно наблегна на думата „мъжете", че трябваше да попитам:
— Защо го казваш така, сякаш това е еднопосочен път? Половият акт не е ли равен обмен на енергия меж­ду мъжа и жената?
— Не — каза твърдо тя. — Мъжете оставят специ­фични енергийни линии в тялото на жените. Те са като светещи тении в утробата, които изсмукват енергия.
— Това звучи направо зловещо — казах аз подигра­вателно.
Тя продължи изложението си с крайно сериозен тон.
— Те се оставят там с една дори още по-зловеща цел — каза тя, пренебрегвайки нервния ми смях, — и тя е да се осигури на мъжа, който ги е оставил, постоянно за­реждане с енергия. Тези енергийни линии, които се ус­тановят чрез половия акт, отнемат и събират енергия от женското тяло, за да облагодетелстват мъжа, който ги е оставил.
Клара беше толкова категорична в това, което казва­ше, че не можех да се пошегувам, а трябваше да го при­ема на сериозно. Докато я слушах, усетих как нервният ми смях се превръща в сумтене.
— Не че приемам и за миг това, което говориш, Кла­ра — казах аз, — но просто от любопитство, как изобщо си стигнала до такива абсурдни идеи? Някой ти ги е раз­казвал ли?
— Да, моят учител ми е говорил за това. Отначало и аз не му вярвах — призна тя, — но той също ме учеше и на изкуството на свободата, а това означава, че се нау­чих да виждам протичането на енергията. Сега знам, че е бил съвсем точен в твърденията си, защото сама мога да видя тези подобни на червейчета нишки в женското тяло. Ти например имаш доста голямо количество от тях и всички са още активни.
— Да приемем, че това е истина, Клара — казах аз притеснено. — Само в името на спора, позволи ми да те попитам защо това трябва да е възможно? Това еднопо­сочно протичане на енергията не е ли несправедливо към жените?
— Целият свят е несправедлив към жените! — възк­ликна тя. — Но не това е главното.
— А кое е главното, Клара? Разбирам, че нещо ми се изплъзва.
— Повелята на природата е да се продължава нашият вид — обясни тя. — За да се осигури, че това ще про­дължи да става, жените трябва да носят допълнителен товар на основното си енергийно ниво. А това означава поток от енергия, който натоварва жените.
— Но ти пак не ми обясни защо това трябва да е така — казах аз, вече почти разколебана от силата на убежде­нията й.
— Жените са основата за продължаване на човешкия вид — отговори Клара. — От тях идва огромен обем енергия не само за да износят, родят и откърмят потомс­твото, но също и за да гарантират, че мъжът ще играе своята роля в целия този процес.
Клара обясни, че според теорията този процес дава възможност жената да захранва енергетично своя мъж чрез нишките, които той оставя в тялото й, и така мъжът става тайнствено зависим от нея на етерно ниво. Това се изразява в явното поведение на мъжа, който се завръща към една и съща жена отново и отново, за да запази из­точника си на захранване. По този начин, каза Клара, природата гарантира, че мъжете освен непосредственото си влечение към сексуалната наслада ще установят по-трайни връзки с жените.
— Тези енергийни фибри, оставяни в утробата на же­ните, също така се смесват с енергийната конфигурация на потомъка, когато е станало зачеване — обясни Клара. — И това може би е зачатъкът на семейните връзки, за­щото енергията от бащата се слива с тази на ембриона и така кара мъжа да усети, че детето е негово. Това са ня­кои от житейските факти, които майката на едно момиче никога не му казва. Жените са възпитавани да бъдат лес­но прелъстени от мъжете, без и най-малката представа за последиците от половия акт от гледна точка на това източване на енергия, до което води той. Това е главно­то според мен и то именно не е справедливо.
Докато слушах Клара, трябваше да се съглася, че не­що от това, което казваше тя, ми изглежда вярно на дъл­боко телесно ниво. Тя настоя не просто да се съглася или не с нея, а да го обмисля и оценя по един смел, неп­редубеден и интелигентен начин.
— Само по себе си е достатъчно лошо, че един мъж оставя енергийни линии в тялото на жената — продъл­жи Клара, — въпреки че това е нужно за създаването на потомци и за осигуряване на оцеляването им. Но една жена да има в себе си енергийните линии на десет или двадесет мъже, които се хранят от нейното сияйно тяло, това е повече, отколкото може да издържи който и да било. Нищо чудно, че жените вечно не могат да вдигнат глави.
— Може ли една жена да се отърве от тези линии? — попитах аз, все повече убедена, че има известна истина в това, което говори Клара.
— Една жена носи тези светещи червейчета седем го­дини — каза Клара, — след този период те изчезват или угасват. Но ужасното е, че когато наближи краят на тези седем години, цялата армия червейчета от първия мъж, който е имала една жена, до последния, всички те вне­запно се оживяват, така че жената отново е притеглена да има полов акт. И тогава всички червейчета се вкопч­ват в живота по-силно отвсякога, за да се хранят от си­яйната енергия на жената за нови седем години. И наис­тина се получава един безкраен цикъл.
— А какво става, ако жената се въздържа от полов живот? — попитах аз. — Умират ли просто тези червей­чета?
— Да, ако тя издържи да не води полов живот седем години. Но в днешното време е почти невъзможно една жена да се въздържа толкова дълго, освен ако не стане монахиня или не разполага с достатъчно пари, за да се издържа сама. Но дори и при това положение тя все така ще има нужда от напълно различна обосновка.
— Защо е така, Клара?
— Защото жените имат полови контакти не само по биологическа повеля, но и като социален дълг.
Тогава Клара ми приведе един изключително смуща­ващ и потискащ пример. Тя каза, че като не сме способ­ни да виждаме протичането на енергията, ние можем не­нужно да затвърждаваме все повече тези схеми на пове­дение или емоционални интерпретации, свързани с не­видимото протичане на енергията. Например погрешно е обществото да изисква жените да се омъжват или най-малкото да се предлагат на мъжете, както е погрешно жените да се чувстват неосъществени, ако нямат в себе си мъжка сперма. Вярно е, че енергийните линии на мъ­жа им дават цел, позволяват им да изпълнят биологичес­кото си предназначение: да захранват мъжете и техните потомци. Но човешките същества са достатъчно интели­гентни, за да изискват от себе си нещо повече от просто­то изпълнение на репродуктивния си дълг. Тя каза, че например да се развиваш, е равностойна, ако не и по-го­ляма повеля от тази да се възпроизвеждаш; и че в този случай развитие означава пробуждането на жените за истинската им роля в енергетичната схема на възпроиз­водството.
След това тя прехвърли доводите си в личен план и каза, че аз, както всяка друга жена, съм била възпитана от една майка, която смята за своя първична функция да ме подготви да си намеря подходящ съпруг, за да не но­ся клеймото стара мома. Аз наистина съм била отглеж­дана също като животно, за да имам полов живот, все едно как би го наричала майка ми.
— Ти като всяка друга жена си била заблудена и при­нудена да се подчиняваш — каза Клара. — И тъжното е, че ти попадаш в капана на тази схема дори и ако нямаш намерение да продължаваш рода си.
Нейното твърдение беше толкова смазващо, че се раз­смях на глас просто от нервност. Клара изобщо не се смути.
— Може всичко това да е истина, Клара — казах, опитвайки се да звуча снизходително. — Но в моя слу­чай как може припомнянето на миналото да промени каквото и да било? Не е ли всичко това минало-свърше­но?
— Мога само да ти кажа, че за да се пробудиш, ти трябва да разчупиш този омагьосан кръг — отвърна тя, а зелените й очи ме изучаваха с любопитство.
Повторих, че не вярвам на теориите й за разни дявол­ски биологически повели или вампироподобни мъже, които смучат енергията на жените, и настоях, че нищо не би променило това просто да си седиш в една пещера и да си припомняш.
— Има определени неща, за които просто не искам никога повече да мисля — отрязах аз и ударих с юмрук по кухненската маса. Станах, готова да си тръгна, и й казах, че не желая повече и да чуя за прегледи, списъци с имена или разни биологически повели.
— Хайде да направим една сделка — каза Клара с вид на търговец, готов да мине клиента си. — Ти си чес­тен човек, обичаш да бъдеш почтена. Затова ти предла­гам да сключим едно споразумение.
— Какво споразумение? — попитах аз с нарастваща тревога.
Тя откъсна един лист от бележника и ми го подаде.
— Искам да напишеш и подпишеш едно обещание, съдържащо уверението, че ще изпълняваш упражнения­та от прегледа само в продължение на един месец. Ако след един месец ти не забележиш никакво увеличаване на енергията или каквото и да било подобрение в начи­на, по който се отнасяш към себе си или към живота по­начало, ти си свободна да си отидеш у дома, каквото и да наричаш свой дом. И ако се окаже така, просто пиши целия този опит като едно причудливо изискване на ед­на ексцентрична жена.
Седнах, за да се поуспокоя. Докато отпивах няколко глътки чай, внезапно ми хрумна, че това е най-малкото, което мога да направя след целия труд, който Клара си беше дала за мен. Освен това беше съвсем очевидно, че тя няма да ме пусне от хватката си така лесно. Все мо­жех да попретупам отгоре-отгоре прегледа на спомените си. В края на краищата, кой щеше да знае дали там, в пе­щерата, наистина правя визуализациите и дишането, или просто си подремвам, или се отдавам на мечтания?
— Само един месец — каза тя с искрен глас. — Не се подписваш за цял живот. Повярвай ми, наистина се опитвам да ти помогна.
— Знам — казах аз. — Но защо си даваш труда да правиш всичко това за мен? Защо точно за мен, Клара?
— Има си причина — отговори тя, — но тя е толкова дълбока, че не мога да ти я разкрия сега. Единственото, което мога да ти кажа, е, че като ти помагам, аз изпълня­вам една достойна цел: връщам си един дълг. Можеш ли да приемеш като достатъчна причина това, че си връ­щам един дълг?
Клара ме погледна с толкова надежда, че взех молива и написах уверението, като нарочно подбирах най-вни­мателно думите така, че да няма никаква грешка за ед­номесечния срок. Тя се спазари да не включвам в този месец времето за изготвянето на списъка с имената. Съг­ласих се и написах приложение в този смисъл; и тогава, противно на убежденията си, аз го подписах.

6.
Седмици наред си блъсках ума, докато съставя списъ­ка. Проклинах се, че бях оставила Клара да ме придума това време да не влиза в споразумението ни. През тези дълги дни работих в пълна самота и тишина; виждах Клара само на закуска и вечеря, когато се хранехме в кухнята; обаче почти не разговаряхме. Тя отклоняваше всичките ми опити за сърдечен разговор с думите, че ще приказваме, когато си завърша списъка. Когато го нап­равих, тя остави шиенето си и веднага ме придружи до пещерата. Беше четири часът следобед, а според Клара ранната сутрин и късният следобед бяха най-подходя­щото време да се започне такова голямо начинание.
На входа на пещерата тя ми даде още указания.
— Вземи първата личност от списъка си и накарай паметта си да възстанови всяко нещо, което си изживяла с този човек — каза Клара, — от момента, когато сте се срещнали, до последния път, когато сте общували. Или, ако предпочиташ, можеш да караш обратно — от пос­ледния път, когато си имала нещо общо с този човек, до първата ви среща.
Въоръжена със списъка, аз влизах в пещерата всеки ден. Отначало прегледът ми костваше много усилия. Не можех да се концентрирам, защото се страхувах да се ровя в миналото си. Умът ми блуждаеше от едно трав­миращо събитие към друго, както ги виждах, или просто си почивах с разни фантазии. Но не след дълго ме заинт­ригува каква яснота и отчетливост започна да придобива прегледът ми. Дори започнах да се отнасям по-обектив­но към изживявания, които винаги бях смятала табу.
За моя изненада започнах също да се чувствам по-силна и по-оптимистична. Понякога, когато вдишвах, имах чувство, че енергията се просмуква обратно в тяло­то ми, като мускулите ми се затопляха и сякаш набъбва­ха. Толкова се увлякох в задачата да правя прегледа, че изобщо не ми беше нужен цял месец, за да се убедя в стойността му. Две седмици след началото, определено в споразумението ни, както вечеряхме с Клара, аз я по­молих да потърси някой, който да освободи апартамента ми и да даде нещата ми на склад. Клара ми беше предла­гала тази възможност няколко пъти преди това, но всеки път бях отказвала, защото не бях готова да се обвържа с по-дълго оставане. Тя се зарадва от молбата ми.
— Ще пратя една моя братовчедка да го свърши — предложи Клара. — Тя ще се погрижи за всичко. Не ис­кам никакви притеснения да те отклоняват от концент­рацията ти.
— Като стана дума за това, Клара — казах аз, — има още едно нещо, което не ми дава мира.
Клара ме изчака да продължа. Казах й колко ми е странно, че винаги има нещо сготвено, макар че никога не съм я виждала тя да готви и да се занимава с кухненс­ка работа.
— Ами това е, защото ти никога не си вкъщи през де­ня — каза небрежно Клара. — А вечер си лягаш рано.
Вярно беше, че прекарвах повечето си време в пеще­рата. Когато се връщах в къщата, то беше, за да похапна в кухнята, а след това си стоях в моята стая, защото раз­мерите на къщата ме плашеха. Беше огромна. Не изг­леждаше пуста, защото беше пълна с мебели, книги и множество декоративни предмети, изработени от кера­мика, сребро или емайл. Всички стаи бяха чисти, без ни­то прашинка, сякаш редовно идваше чистачка да ги под­държа. И все пак къщата изглеждаше пуста, защото ня­маше никакви хора. На два пъти Клара беше изчезвала в някакви тайнствени скитания, за които отказваше да го­вори; в тези случаи единственото друго живо същество в къщата освен мен беше Манфред. Именно тогава с Манфред скитахме по хълмовете, от които имаше изглед към къщата. Бях съставила карта на къщата и прилежа­щата й земя от една наблюдателна точка, която смятах, че сама съм открила. По това време не исках да си приз­ная, че всъщност Манфред ме бе завел до нея.
От моята тайна площадка часове наред се опитвах да проумея разположението на къщата. Клара ми бе казала, че къщата е ориентирана според четирите основни посо­ки. Но когато проверих с компас, тя, изглежда, беше с малко по-различно разположение. Земята около къщата най-много ме объркваше, защото беше предизвикателст­во към всякакво акуратно картографиране, каквото се опитвах да съставя. От моя наблюдателен пост можех да видя, че земите изглеждат много по-обширни, отколкото като ги измервах от самата къща. Клара ми бе забранила да стъпвам в предната част на къщата — източната, как­то и в южната част. Но аз бях изчислила, обикаляйки по периферията около къщата, че тези две части са иден­тични със западната и северната, до които имах достъп. Когато се гледаха отдалеч обаче, те съвсем не бяха ед­накви и аз изобщо не можех да си обясня това несъот­ветствие.
Бях се отказала да засичам разположението на къщата и земите и прехвърлих вниманието си върху друг зага­дъчен въпрос: роднините на Клара. Макар че тя непре­къснато ги споменаваше по заобиколен начин, досега не бях открила и най-малка следа от тях.
— Кога се връщат роднините ти от Индия? — попи­тах направо Клара.
— Скоро — отговори тя. После вдигна купичката с ориз и я положи в дланта си по китайски. Никога не бях я виждала да употребява пръчици и се очаровах с какво невероятно изящество си служеше с тях. — Защо те ин­тересуват толкова моите роднини? — попита тя.
— Откровено казано, Клара, не знам защо, но те са ми много любопитни — казах аз. — Имах много неспо­койни чувства и мисли в тази огромна къща.
— Това означава ли, че къщата не ти харесва?
— Точно обратното, обичам я. Само дето е толкова голяма и призрачна.
— Какъв тип мисли и чувства те безпокоят? — попи­та тя, като остави купичката.
— Понякога ми се струва, че виждам хора из коридо­ра или чувам гласове. И непрекъснато имам впечатлени­ето, че някой ме наблюдава, но когато се огледам, няма никого.
— В тази къща има повече неща, отколкото вижда окото — призна Клара, — но това не бива да ти внушава страх или тревога. Има магия в тази къща, в земята, в планините около цялата тази местност. Точно по тази причина сме избрали да живеем тук. Всъщност тъкмо по тази причина и ти самата реши да живееш тук, макар изобщо да не си представяш, че това е причината за твоя избор. Но така трябва да бъде. Ти внасяш своята невин­ност в тази къща и къщата с цялото намерение, което е натрупала, я превръща в мъдрост.
— Всичко това звучи много красиво, Клара, но какво по-точно означава?
— Винаги ти говоря с надеждата, че ще ме разбереш — каза Клара с нотка на разочарование. — Всеки един от моите роднини, с които, уверявам те, рано или късно ще се запознаеш, би ти говорил по същия начин. Затова не си мисли, че говорим глупости само защото не ни разбираш.
— Повярвай ми, Клара, изобщо не мисля така и съм благодарна, че се опитваш да ми помогнеш.
— Прегледът се опитва да ти помогне, не аз — попра­ви ме Клара. — Забелязала ли си някакви други странни неща в къщата освен тези, които вече спомена?
Разказах й за несъответствието между визуалната ми преценка за къщата от моя наблюдателен пост и от земя­та около нея.
Тя така се разсмя, че едва не се задави.
— Ще трябва да нагодя поведението си към това ново разкритие — каза Клара, когато си възвърна дар слово.
— Можеш ли да ми обясниш защо земите изглеждат някак наклонени и защо компасът показва толкова раз­лични измервания, когато съм тук долу и когато съм го­ре на хълма? — попитах аз.
— Положително мога, но няма да има никакъв сми­съл за теб. Нещо повече, може дори да се уплашиш.
— Това нещо общо с компаса ли има, Клара? Или с мен? Да не съм откачила или какво?
— Естествено, че има отношение към теб; ти си чове­кът, който е направил тези измервания; но не става въп­рос, че откачаш; друго е.
— Какво е то, Клара? Кажи ми. От цялата тази работа тръпки ме побиват. Като че ли съм попаднала в научно-фантастичен филм, където нищо не е реално и всичко може да се случи. Ненавиждам този жанр!
Клара явно не желаеше да ми разкрие нищо повече. Вместо това ме попита:
— Не обичаш ли неочакваното?
Разказах й, че за мен братята ми са били нещо толко­ва смазващо, че ми бяха дошли до гуша и бях намразила по принцип всичко, което те харесваха. Те гледаха по телевизията „Зоната на здрача" и си умираха по този се­риал. А според мен всичко беше нагласено и представ­ляваше чиста манипулация.
— Да видим как мога да ти го кажа — отстъпи Клара. — Първо на първо, това определено не е къща от науч­ната фантастика. По-скоро е къща на изключителното намерение. Причината, поради която не мога да обясня несъответствията в нея, е в това, че все още не мога да ти обясня какво е намерение.
— Ако обичаш, не ми говори с гатанки, Клара — по­молих я аз. — Това не само ме плаши, но и направо ме вбесява.
— За да можеш да разбереш тази деликатна материя, налага се да ти говоря по заобиколен начин — каза Кла­ра. — Така че нека първо да ти разкажа за човека, който е пряко отговорен за присъствието ми тук, в къщата, а непряко — за отношението ми към теб. Той се казваше Хулиан и беше най-изключителното същество, което можеш да срещнеш. Той ме намери един ден, когато бях загубила пътя си из онези планини в Аризона, и ме дове­де тук, в тази къща.
— Почакай малко, Клара, ти каза, струва ми се, че та­зи къща е на твоето семейство от поколения насам — припомних й аз.
— Пет поколения, за да бъдем точни — отвърна тя.
— Как можеш така безгрижно да твърдиш две толко­ва противоречиви неща?
— Не си противореча. Ти си тази, която тълкува не­щата без нужната основа. Истината е, че тази къща при­надлежи на семейството ми от поколения. Но моето се­мейство е едно абстрактно семейство. То е семейство та­ка, както тази къща е къща, а Манфред е куче. Но ти ве­че знаеш, че Манфред не е истинско куче; нито тази къ­ща е истинска така, както всяка друга къща. Разбираш ли какво имам предвид?
Не бях настроена за гатанките на Клара. Известно време помълчах, надявайки се, че тя ще смени темата. После се почувствах гузна за сприхавото си и мрачно настроение.
— Не, не разбирам какво имаш предвид — казах нак­рая аз.
— За да можеш да разбереш всичко това, ти трябва да се промениш — каза търпеливо Клара. — Но, от друга страна, ти точно затова и си тук — за да се промениш. И да се промениш означава, че ще трябва да бъдеш в със­тояние успешно да извършиш абстрактния полет, а тога­ва всичко вече ще ти стане ясно.
След отчаяното ми настояване тя ми обясни, че този невъобразим полет символично представлява премества­не от дясната страна на челото към лявата, но същинско­то му значение е да се доведе етерната част от нас, двой­ника, във всекидневното ни съзнание.
— Както вече ти обясних — продължи тя, — дуализ­мът тяло-ум е фалшива дихотомия. Истинското разделе­ние е между физическото тяло, което подслонява ума, и етерното тяло, или двойника, което подслонява нашата енергия. Абстрактният полет се извършва, когато нака­раме двойника да се прояви във всекидневния ни живот. С други думи, в момента, в който физическото ни тяло придобие пълно съзнание за своята енергетична, етерна, допълваща го част, ние ще сме прескочили в абстрактна­та, напълно различна сфера на осъзнаване.
— Ако това означава, че първо ще трябва да се про­меня, сериозно се съмнявам дали изобщо някога ще бъ­да в състояние да направя този прескок — казах аз. — Всичко, изглежда, се е вкоренило така дълбоко в мен, че сякаш е за цял живот.
Клара наля в чашата ми малко вода. Остави керамич­ната кана и ме погледна прямо.
— Има начин да се промениш — каза тя. — И досега съм ти проглушила ушите с него; нарича се преглед.
Тя ме увери, че един дълбок и пълен преглед ни дава възможност да осъзнаем какво искаме да променим, ка­то ни позволява да видим живота си, без да се заблужда­ваме. Той ни дава една кратка пауза, през която можем да направим избора дали да приемем обичайното си по­ведение, или да го променим, като възнамерим премах­ването му, преди окончателно да ни е хванало в капана си.
— И как може да се възнамери премахването на не­що? — попитах аз. — Просто казваш „Махай се, Сата­на!", така ли?
Клара се разсмя и отпи глътка вода.
— За да се променим, ние трябва да отговаряме на три условия — каза тя. — Първо, трябва да оповестим на висок глас решението си да се променим, така че да ни чуе намерението. Второ, трябва за известен период от време да ангажираме съзнанието си. Не можем да за­почнем нещо и щом се почувстваме обезкуражени, просто да се откажем. Трето, трябва да разглеждаме ре­зултата от своите действия с чувство на пълна отстране­ност. Това означава, че не бива изобщо да допускаме по­нятията успех или провал. Ако следваш тези три стъпки, ти ще можеш да промениш всяко нежелано чувство или наклонност в себе си — увери ме Клара.
— Не знам, Клара — казах скептично аз. — Така, както ми го казваш, изглежда много просто.
Проблемът не беше в това, че не исках да й вярвам, а просто аз винаги съм била практична; а от практична гледна точка задачата да променя поведението си беше потресаваща, нищо че три-степенната й програма изг­леждаше простичка.
Довършихме закуската си в пълно мълчание. Единст­веният звук в кухнята беше постоянното процеждане на водата, като преминаваше през варовиковия филтър. Той ми създаваше съвсем конкретната представа за пос­тепенния пречистващ процес на прегледа. Внезапно из­питах прилив на оптимизъм. Може би ще е възможно да се променя, да се пречистя, капка по капка, мисъл по мисъл, също както водата, която преминаваше през фил­търа.
Над нас ярките лампи хвърляха тайнствени сенки по бялата покривка. Клара остави пръчиците и започна да извива пръсти, сякаш искаше да направи фигури от сен­ки по покривката. Очаквах всеки момент да направи зайче или костенурка.
— Какво правиш? — попитах аз, нарушавайки мъл­чанието.
— Това е форма на общуване — обясни тя, — обаче не с хора, а с тази сила, която наричаме намерение.
Тя изпъна показалеца и кутрето си, леко сви средния и безименния и като докосна връхчетата им с палеца, затвори кръга. Каза ми, че това е сигнал за улавяне вни­манието на тази сила и по този начин й се дава възмож­ност да навлезе в тялото чрез енергийните линии, които свършват или започват от връхчетата на пръстите.
— Енергията идва през показалеца и кутрето, когато те се изпънат като антена — обясни тя, като ми показа отново как се държат. — Така енергията се улавя и се задържа в кръга, образуван от останалите три пръста.
Каза ми, че с това специфично положение на ръката можем да притеглим достатъчно енергия в тялото, за да го излекуваме или укрепим или за да променяме настро­енията и навиците си.
— Хайде да отидем във всекидневната, където ще ни е по-удобно — каза Клара. — Не знам за теб, но на мен тази пейка взе много да ми убива.
Клара стана и прекосихме тъмния двор, минахме през задния вход и коридора на голямата къща и стигнахме във всекидневната. За моя изненада газената лампа вече беше запалена, а Манфред спеше, свит на кълбо до едно кресло. Клара се настани удобно в това кресло, което винаги приемах като любимото й място. Тя взе карето с бродерия, което бе шила, и внимателно направи още ня­колко бода, като промушваше иглата в плата и я изтег­ляше с изящно, плавно движение на ръката. Очите й бя­ха приковани в работата.
Толкова необичайно ми беше да гледам как тази сил­на жена се занимава с бродерия, че я бях зяпнала любо­питно, опитвайки се да различа какво точно бродира. Клара забеляза интереса ми и вдигна плата да го видя. Беше калъфка за възглавница с избродирани пеперуди, кацнали върху ярки цветя. Изглеждаше ми доста безв­кусно.
Клара се усмихна, сякаш доловила критичното ми мнение за нейната работа.
— Можеш да ми кажеш, че работата ми е самата кра­сота или че просто си губя времето — каза тя, докато правеше поредния бод, — но това няма да засегне вът­решното ми спокойствие. Това отношение се нарича „да си знаеш цената*'. — След това си зададе риторичен въп­рос и сама си отговори: — И каква мислиш е моята це­на? Абсолютна нула.
Казах й, че според мен тя е забележителна и изключи­телно вдъхновяваща личност. Как може да каже, че няма никаква цена?
— Много е просто — обясни Клара. — Когато поло­жителната и отрицателната сила са в равновесие, те се неутрализират една друга и това означава, че стойността ми е нулева. Означава още, че аз не мога да се разстроя, когато някой ме критикува, нито пък да се разтопя от удоволствие, когато някой ме хвали.
Клара взе една игла и въпреки мъждивата светлина с лекота я вдяна.
— Китайските мъдреци от древни времена са вярва­ли, че безпределното непознато било пазено от огромен дракон, чиито люспи блестели с ослепителна светлина. Те смятали, че драконът внушавал страх на храбрите търсещи, които дръзвали да се приближат до него, с ос­лепителния си блясък, с мощната си опашка, която само с леко потрепване смазвала всичко по пътя си, и с изга­рящия си дъх, който превръщал в пепел всичко в обсега си. Но те още смятали, че имало един начин да минеш неусетно покрай този недосегаем дракон.
Клара каза как те смятали, че ако човек се слее с на­мерението на дракона, може да стане невидим и да мине през окото на дракона.
— Какво означава това, Клара? — попитах аз.
— Означава, че чрез прегледа ние можем да се опраз­ним от мисъл и желание, което за тези древни мъдреци означавало да станеш едно с намерението на дракона и следователно невидим.
Взех една бродирана възглавница, също изработена от Клара, и я подпъхнах зад гърба си. Вдишах дълбоко няколко пъти, за да проясня ума си. Исках да проумея какво ми казва. Упорството й да използва китайски ме­тафори все повече ме объркваше. Но всичко, което каз­ваше, изглеждаше толкова важно, че съзнавах как аз ще загубя, ако поне не се опитам да я разбера.
Както гледах Клара да бродира, ненадейно си спом­них за майка ми. Може би тъкмо този спомен породи у мен монументална тъга, някакъв безименен копнеж; или може би това се дължеше на нещата, които слушах от Клара; или може би просто от това, че бях в нейната празна, призрачно красива къща под мистериозната светлина на газената лампа. Очите ми се изпълниха със сълзи и аз се разхлипах.
Клара скочи от стола си и застана до мен. Прошепна на ухото ми толкова високо, че прозвуча като вик:
— Да не си посмяла да се отдаваш на самосъжаление в тази къща. Сториш ли го, къщата ще те отблъсне; ще те изплюе, също както ти изплюваш костилка от масли­на.
Предупреждението й ми оказа нужното въздействие. Тъгата ми мигновено се изпари. Избърсах очи, а Клара продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.
— Изкуството на празнотата е техника, практикувана от тези китайски хора на мъдростта, които искали да ми­нат през окото на дракона — каза тя, след като седна от­ново на мястото си. — Днес ние го наричаме изкуство на свободата. Смятаме термина за по-добър, защото това изкуство наистина води до една абстрактна сфера, къде­то човешкото е без значение.
— Това означава ли, че е нечовешка сфера? Клара остави бродерията в скута си и ме погледна.
— Това означава, че почти всичко, което сме чували за тази сфера от мъдреците и просветлените, стремели се към нея, намирисва на човешки грижи. Ние обаче, хо­рата, които практикуваме изкуството на свободата, сме открили от непосредствен опит, че това описание е не­точно. В нашия опит което и да било човешко нещо в тази сфера е толкова незначително, че се губи в необят­ната празнота.
— Почакай малко, Клара. Ами какво ще кажеш за онези легендарни персонажи, наричани китайските безс­мъртни? Те постигнали ли са свобода по начина, който ти имаш предвид?
— Не по начина, който ние имаме предвид — каза Клара. — За нас свободата означава да си свободен от човешкото. Китайските безсмъртни попадат в клопката на собствените си митове за безсмъртие, мъдрост или за това, че са се освободили и са се върнали на земята, за да водят и други по пътя. Те са били учени, музиканти, обладавали са свръхестествени сили. Били са справедли­ви и снизходителни, доста подобни на класическите гръцки богове. Дори нирваната е човешко състояние, при което блаженството е да се освободиш от плътта.
Клара успя да ме накара да се почувствам напълно безнадеждно. Казах й, че през целия ми живот са ме об­винявали, че ми липсва човешка топлота и разбиране. По-точно, казвали са ми, че съм най-студеното същест­во, което може да срещне човек. А сега Клара ми гово­реше, че свобода означава да се освободиш от човешко­то съчувствие. А от това, че не го притежавах, аз винаги бях имала чувството, че ми липсва нещо изключително важно.
Отново едва не се разплаках от самосъжаление, но Клара пак ми се притече на помощ.
— Да се освободиш от човешкото, изобщо не означа­ва такова идиотско нещо като да не притежаваш топлота или състрадание — каза тя.
— Дори и така, пак ми е невъзможно да проумея сво­бодата по начина, по който я описваш — настоях аз. — Не съм сигурна дали ще ми се иска дори и частица от нея.
— А аз съм сигурна, че искам всяка част от нея — от­върна тя. — Макар че и моят ум не може да я проумее, повярвай ми, тя съществува! Повярвай ми също, че ня­кой ден ти самата ще говориш на някой друг нещата, за които ти говоря аз сега. Може дори да използваш същи­те думи. — Тя ми намигна, сякаш знаеше със сигурност, че това ще се случи.
— Когато продължиш да правиш прегледа, ще ти се яви входът към сферата, в която човешкото не същест­вува — добави Клара. — Това ще бъде покана да минеш през окото на дракона. Именно това ние наричаме абст­рактен полет. И в действителност представлява преска­чане на огромна бездна, за да се озовеш в сфера, която не може да бъде описана, защото мерилото за нея не е човекът.
Вцепених се от страх. Не смеех да се отнеса лековато към думите на Клара, защото тя винаги говореше сери­озно. Мисълта да загубя човешкото в себе си, такова, каквото го имах, и да скоча в една бездна, беше повече от ужасяваща. Понечих да я попитам дали знае кога ще ми се яви този вход, но тя продължи обяснението си.
— А истината е, че този вход винаги е пред нас — ка­за Клара, — но само хората със спокоен ум и сърце в мир могат да видят или почувстват наличието му.
Тя ми обясни, че да се нарича това вход, не е метафо­ра, защото понякога наистина се явява направо като вра­та, черна пещера, ослепителна светлина или някакво друго въобразимо нещо, дори око на дракон. Каза, че в това отношение метафорите на ранните китайски мъдре­ци съвсем не са били просто измислица.
— Друго, което са вярвали древните китайски търсе­щи, е, че невидимостта е естествена последица от пости­гането на спокойно безразличие — каза тя.
— Какво е спокойно безразличие, Клара?
Вместо да ми отговори направо, тя ме попита дали някога съм виждала очите на бойни петли.
— Никога през живота си не съм гледала бой на пет­ли — отговорих аз.
Клара ми обясни, че погледът в очите на бойния пе­тел не е погледът, който се вижда в очите на обикнове­ните хора или животни, защото техните очи отразяват топлина, съчувствие, гняв, страх.
— В очите на бойния петел няма нищо от това — раз­каза ми Клара. — Вместо това те отразяват едно неопи­суемо безразличие, нещо, което се намира и в очите на тези, които са направили големия преход. Защото те не гледат навън към света, те са се обърнали навътре, за да съзерцават това, което още не присъства.
— Окото, което гледа навътре, е неподвижно — про­дължи Клара. — То не отразява човешки грижи или страхове, а празнотата. Виждащите, които са се вглеж­дали в безпределното, свидетелстват, че безпределното им отвръща със студено, непоклатимо безразличие.
7.
Един следобед, малко преди свечеряване, с Клара по­ехме по дългата, живописна пътека от пещерата към къ­щи, когато тя предложи да поседнем и да си починем в сянката на едни дървета. Загледахме се в сенките, които дърветата хвърляха върху земята, когато внезапен порив на вятъра раздвижи листата. Листата затрептяха във вихрушка от светлина и мрак, като породиха вълнички в сенките на земята. Когато вятърът стихна, листата отно­во станаха неподвижни, а също и сенките.
— Умът е като тези сенки — каза тихо Клара. — Ко­гато дишането ни е спокойно, умът ни се умиротворява. Ако дишането ни е неравномерно, умът трепти като лис­та във вятъра.
Опитах се да установя дали дишането ми е равномер­но или неспокойно, но не можах да определя.
— Ако дишането ти е възбудено, умът става неспо­коен — продължи Клара. — За да успокоиш ума, най-добре е да се заемеш да успокоиш дишането си.
Тя ми каза да изправя гръб и да се концентрирам над дишането си, докато то стане леко и ритмично като на дете.
Отбелязах, че когато човек е бил физически натова­рен, както бяхме ние току-що, докато се изкачвахме по хълмовете, тогава дишането му едва ли може да бъде ле­ко като на дете, което просто си лежи и нищо не прави.
— Освен това — казах аз — нямам представа как ди­шат децата. Не съм имала около себе си често деца, а ко­гато е имало, не съм обръщала внимание как дишат.
Клара се премести по-близо до мен и сложи едната си ръка на гърба ми, а другата — на гръдния кош. За мои ужас тя натисна с двете си ръце, докато така ме стегна, че щях да се задуша. Опитах се да се отдръпна, но тя ме притискаше с желязна хватка. За да компенсира недос­тига на въздух, стомахът ми започна да се свива и отпус­ка ритмично и тялото ми отново започна да се изпълва с въздух.
— Така дишат децата — каза тя. — Запомни това усе­щане от движенията на стомаха си, за да можеш да ги възпроизвеждаш независимо дали вървиш, правиш уп­ражнения, или просто си лежиш, без нищо да правиш. Сигурно няма да повярваш, но ние сме толкова цивили­зовани, че ни се налага отново да се учим да дишаме както трябва.
Тя отдръпна ръцете си от гърба и гърдите ми.
— Сега остави въздуха да се вдигне нагоре и да из­пълни гръдния кош — нареди ми тя. — Но не го оставяй да нахлуе в главата ти.
— Няма начин въздухът да нахлуе в главата ми — разсмях се аз.
— Не приемай думите ми толкова буквално — смъм­ри ме тя. — Когато казвам въздух, аз всъщност говоря за енергията, произтичаща от дишането, която навлиза в корема, 1ръдния кош и после в главата.
Не се сдържах да не се разсмея от сериозния й вид. Подготвих се за поредната атака от китайски метафори. Тя се усмихна и ми намигна.
— Моята сериозност е естествена последица от раз­мерите ми — каза тя през смях. — Ние, едрите хора, ви­наги сме по-сериозни от дребните, жизнерадостни чове­ци. Нали е така, Тайша?
Не разбирах защо включва и мен, като говори за едри хора. Аз бях поне пет сантиметра по-ниска от нея и око­ло петнадесет килограма по-лека. Дълбоко се възмутих да ме наричат едра, а още повече от намека, че съм пре­калено сериозна. Но не й го казах, защото знаех, че тя ще го превърне на въпрос и ще ми нареди да направя дълбок преглед по темата за моите размери.
Клара ме изгледа, сякаш за да прецени реакцията ми на своите думи. Усмихнах се и се престорих, че ни най-малко не съм се засегнала. Като видя, че слушам внима­телно, тя отново стана сериозна и продължи да ми обяс­нява, че доброто ни емоционално състояние е пряко свързвано с ритмичното протичане на нашето дишане.
— Дишането на един разтревожен човек — каза тя, като се наведе по-близо, — е учестено, плитко и се раз­полага в гърдите или главата. Дишането на успокоения човек се спуска до корема.
Опитах се да смъкна дишането си до корема, за да не заподозре Клара, че съм била притеснена. Но тя разби­ращо се усмихна и добави:
— За едрите хора е по-трудно да дишат от корема, понеже центърът на тежестта им е малко по-високо. По­ради това е още по-важно да оставаме спокойни и невъз­мутими.
Тя продължи да ми обяснява, че тялото се дели на три основни камери от енергия: корема, гърдите и главата. Докосна корема ми точно под пъпа, после слънчевия сплит и накрая средата на челото ми. Обясни ми, че тези три точки са основните центрове на трите камери. Кол­кото по-спокойни са умът и тялото, толкова повече въз­дух може да поеме човек във всяко от трите отделения на тялото.
— Децата поемат огромно количество въздух за раз­мера си — каза Клара. — Обаче колкото повече растем, толкова повече се стягаме, особено около белите дробо­ве, и поемаме по-малко въздух.
Преди да продължи, Клара пое дълбоко въздух.
— И тъй като емоциите са пряко свързани с дишане­то — каза тя, — един добър начин да се успокоим е, ка­то регулираме дишането си. Можем например да се тре­нираме да поемаме повече енергия, като съзнателно удължаваме всяко вдишване.
Тя стана и ми каза да се вгледам внимателно в нейна­та сянка. Забелязах, че е абсолютно неподвижна. После ми каза да стана и да погледна собствената си сянка. Не можех да не различа леко потрепване, също като сянка­та на дърветата, когато листата потрепваха от вятъра.
— Защо моята сянка трепери? — попитах я. — Аз си мислех, че стоя напълно неподвижно.
— Твоята сянка потрепва, защото вятърът на емоции­те духа през теб — отговори Клара. — Сега си по-спо­койна, отколкото по времето, когато току-що бе започ­нала прегледа, но все още в теб е останала доста тревога.
Тя ме накара да застана на левия си крак, а десния да вдигна, свит в коляното. Олюлях се, докато се мъчех да запазя равновесие. Удивих се, че тя самата стоеше на един крак със същата лекота, с която стоеше и на двата, а сянката й беше абсолютно неподвижна.
— Изглежда ти е доста трудно да пазиш равновесие
— отбеляза Клара, като спусна крака си на земята и вдигна другия. — Това означава, че мислите и чувствата ти не са спокойни, а също и дишането ти.
Вдигнах другия си крак в опит да направя отново уп­ражнението. Този път пазех по-добре равновесие, но ка­то видях колко неподвижна е сянката на Клара, изпитах внезапен пристъп на завист и трябваше да спусна крака си на земята, за да не падна.
— Винаги когато ни се яви някоя мисъл — обясни Клара, като отново спусна крак, — нашата енергия се придвижва по посоката на тази мисъл. Мислите са като скаути, те повеждат тялото да се движи по определена пътека.
— Сега погледни отново сянката ми — нареди ми тя.
— Но се опитай да не я приемаш просто като моята сян­ка. Опитай се да прозреш в същността на Клара такава, каквато я показва нейната сянка-картина.
Моментално се стегнах. Почувствах се на изпит, на който щеше да бъде оценявано моето представяне. На повърхността изплува състезателното чувство от детст­вото ми, че трябва да надмина братята си.
— Не се напрягай — каза строго Клара. — Това не е състезание. Това е направо удоволствие. Разбираш ли? Удоволствие?
Бях дълбоко приучена да реагирам на думите. Думата „удоволствие" ме хвърли в пълно объркване, а след това в паника. Единственото, което можех да помисля, беше, че тя явно не използва думата правилно. Сигурно имаше предвид нещо друго. Обаче Клара повтори думата ня­колко пъти, сякаш искаше да проникне до съзнанието ми.
Не отмествах поглед от сянката й. Имах впечатление­то, че беше красива, спокойна, изпълнена със сила. Не беше просто една по-тъмна област, а изглеждаше сякаш има дълбочина, интелигентност и жизненост. После вне­запно ми се стори, че сянката на Клара се раздвижи сама независимо от движенията на нейното тяло. Движението беше толкова невероятно бързо, че почти мина незабе­лязано. Зачаках, сдържайки дъх, втренчена, насочила ця­лото си внимание. И тогава се случи отново, но този път определено бях подготвена. Сянката потрепери, после се разрасна, сякаш раменете и гърдите й внезапно се бяха надули като балон. Сянката сякаш оживя.
Изпищях и подскочих. Извиках на Клара, че сянката й е жива. Понечих да побягна, ужасена, че сянката може да се втурне след мен, но Клара ме задържа, като ме хва­на за рамото.
Когато се поуспокоих достатъчно, за да мога отново да говоря, аз й разказах какво съм видяла, като през ця­лото време отклонявах поглед от земята, опасявайки се да не зърна отново зловещата сянка на Клара.
— За да видиш движението на сенките, трябва да си освободила огромна част енергия със своя преглед — отбеляза Клара.
— Сигурна ли си, че просто не съм си го въобразила, Клара? — попитах аз, надявайки се, че тя ще го потвър­ди.
— Твоето намерение я накара да се движи — твърдо каза тя.
— Но не мислиш ли, че прегледът може и да обърква ума? — попитах аз. — Трябва да съм напълно побърка­на, за да виждам как сенките сами се движат.
— Не. Целта на прегледа е да разбие основните пре­дубеждения, които сме запаметили през живота си — обясни търпеливо Клара. — Не се ли разбият те, ние не можем да попречим на силата на паметта да забулва осъзнаването ни.
— Какво точно имаш предвид под сила на паметта, Клара?
— Светът е един огромен екран от спомени; ако се разбият определени предубеждения — каза тя, — силата на спомнянето не само се възпира, но дори може да се премахне изцяло.
Не разбирах какво ми говореше и възнегодувах, че е толкова неясна.
— Най-вероятно вятърът е надигнал праха, върху който се проецираше сянката ти — казах аз, предлагай­ки едно разумно обяснение.
Клара поклати глава.
— Опитай да я погледаш пак, за да се увериш — предложи тя.
Усетих как ръцете ми настръхнаха. Нищо не можеше да ме накара да погледна отново сянката й.
— Ти твърдиш, че сенките на хората не могат да се движат сами — каза Клара, — защото това ти казва тво­ята способност да помниш. Спомняш ли си някога да си ги виждала да се движат?
— Не. Определено не.
— Ето, виждаш ли. Това, което ти се случи току-що, бе, че нормалната ти способност да си спомняш беше възпряна за един миг и ти видя как сянката ми се движи.
Клара поклати показалец и се засмя.
— А и вятърът не е вдигал праха — каза тя. После скри глава в ръцете си, сякаш беше стеснително дете. Изумяваше ме, че макар и жена на възраст, тя никога не изглеждаше смешно, когато правеше детински жестове.
— Имам новини за теб — продължи Клара. — По-ра­но, като дете, ти си виждала сенки да се движат, но тога­ва не си била толкова рационална, така че е било нещо съвсем естествено да ги виждаш да се движат. С течение на времето твоята енергия е била обуздана от социални­те ограничения и така ти си забравила, че си ги виждала да се движат, а си спомняш само това, което смяташ, че е позволено да си спомняш.
Опитвах се да оценя мащаба на това, което ми казва­ше Клара, и тогава внезапно си спомних, че като дете често бях виждала сенките да мърдат и да се извиват по тротоара, особено в горещи, ясни дни. Винаги бях мис­лила, че се опитват да се освободят от хората, на които принадлежат. Изпитвах ужас, като гледах как сенките се мятат настрани, за да могат да надзъртат зад тях. Винаги ми беше чудно как може възрастните изобщо да не забе­лязват кривенето на сенките си.
Когато споменах това на Клара, тя заключи, че ужа­сът ми се е дължал на конфликта между това, което ре­ално виждам, и това, което вече са ми казвали, че е въз­можно и позволено да виждам.
— Опасявам се, че не мога да следя мисълта ти, Кла­ра — казах аз.
— Опитай се да си представиш себе си като огромен склад със спомени — предложи тя. — В този склад ня­кой друг освен теб е натрупал чувства, представи, мис­лени диалози и схеми на поведение. Но понеже това си е твой склад, ти можеш да влизаш и да тършуваш из него винаги когато поискаш и да използваш всичко, което на­мериш там. Проблемът е, че ти изобщо нямаш думата за инвентара, защото той вече е бил определен, преди ти да влезеш във владение на склада. Поради това ти си край­но ограничена в избора на неща.
Тя добави, че животът ни изглежда като непрекъсна­та времева линия, защото инвентарът в нашия склад ни­кога не се променя. Тя подчерта само, че ако складът ни се разчисти, можем да бъдем това, което наистина сме.
Смазана от моите спомени и от това, което ми обяс­няваше Клара, аз приседнах на една скала. С ъгълчето на окото си зърнах своята сянка и внезапно ме обхвана паника, като си зададох въпроса: „Ами ако моята сянка не си седи така, както седя аз?"
— Не мога повече, Клара — казах аз и скочих. — Не­ка се прибираме вкъщи.
Клара ми нареди да си остана на мястото.
— Успокой ума си — каза тя, втренчена в мен, — то­гава и тялото ти ще се успокои; иначе направо ще се взривиш.
Клара вдигна лявата си ръка пред тялото и допря кит­ката си върху пъпа; дланта й беше обърната настрани, пръстите, събрани плътно, сочеха надолу към земята. Тя ми каза да поставя така ръката си и да гледам във върха на средния пръст. Гледах леко над носа си надолу, от ко­ето погледът ми леко се кръстоса. Тя ми обясни, че като гледаме съсредоточено, това изнася осъзнаването извън нас и го прехвърля върху земята, като по този начин от­слабва вътрешното вълнение.
После ми каза да вдишам дълбоко, с внимание, насо­чено към земята, и с намерението да поема от нея в средния си пръст искра енергия, все едно че взимам кап­ка смола. След това да извия нагоре ръката си от китка­та, докато основата на палеца докосне гръдната кост. Трябваше да гледам във върха на средния пръст, докато преброя до седем, и после веднага да преместя осъзнава­нето си към челото, в една точка между очите, точно над носа. Това преместване, каза Клара, трябва да се прид­ружава от намерението да се прехвърли искрата енерг

8.
Не бях виждала Клара три дни; някакви тайнствени скитания я бяха отнесли някъде. Вече й беше станало навик да ме оставя без никакво предупреждение сама в къщата за дни наред единствено в компанията на Манф­ред; и макар че цялата къща беше на мое разположение, аз никога не се осмелих да надникна извън всекидневна­та стая, моята спалня, гимнастическия салон на Клара, кухнята и, естествено, тоалетната. Имаше нещо в къща­та и земите на Клара, особено когато тя отсъстваше, кое­то ме изпълваше с ирационален страх. В резултат от то­ва, когато оставах сама, аз спазвах строго установен ре­жим, което ми действаше успокоително.
Обикновено се събуждах около девет часа, пригот­вях си закуска в кухнята на котлон, понеже още не умеех да наля готварската печка с дърва, опаковах си лек обяд и после отивах в пещерата да правя прегледа или на дълга разходка с Манфред. Обикновено се връ­щах късно следобед и се залавях с кунг-фу в гимнасти­ческия салон на Клара. Салонът беше просторен, със сводест таван, лакиран дървен под и поставка, боядиса­на с черен лак, на която бяха изложени различни оръ­жия за бойни изкуства. До стената срещу вратата има­ше подиум, застлан със сламена рогозка. Веднъж попи­тах Клара за какво е този подиум. Отговори ми, че там правела медитацията си.
Никога не бях виждала Клара да медитира, защото винаги когато влизаше в тази постройка, тя заключваше вратата. Всеки път когато я питах какъв вид медитация практикува, тя отказваше да обсъжда този въпрос. Един­ственото, което открих, бе, че тя нарича това „сънува­не".
Клара ми бе позволила свободен достъп до салона ви­наги когато самата тя не го ползваше. Когато оставах са­ма в къщата, обикновено ме влечеше към този салон — там намирах емоционална утеха, защото беше пропит с присъствието и силата на Клара. Именно там тя ме обу­чаваше на крайно интригуващ стил кунг-фу. Никога не бях се интересувала от китайски бойни изкуства, защото японските ми учители по карате винаги подчертаваха, че движенията от този стил са прекалено усложнени и обременителни, за да имат някаква практическа стой­ност. Те системно изказваха пренебрежение към китайс­ките стилове и възхваляваха своите, като казваха, че ма­кар корените на карате да са в китайските стилове, тех­ните форми и приложение са дълбоко изменени и усъ­вършенствани в Япония. Като невежа в бойните изкуст­ва, аз вярвах на учителите си и напълно отхвърлях вся­какви други стилове. Затова и не знаех какво да мисля за този стил кунг-фу, който Клара практикуваше. Но въп­реки невежеството ми едно нещо ми беше ясно: тя не­съмнено беше изключителен майстор.
След като се упражнявах около един час в салона на Клара, аз се преобличах и отивах в кухнята да хапна. Там неизменно ме чакаше нещо сготвено и сервирано на масата, но обикновено бях така прегладняла след упраж­ненията, че омитах каквото и да ми беше приготвено, без изобщо да се замисля как се е озовало там.
Когато я разпитах за това, Клара ми бе отговорила, че когато я няма, в къщата идва пазачът и готви. Той явно се занимаваше и с прането, защото обикновено намирах дрехите си грижливо сгънати и подредени на купчина до вратата на стаята си; оставаше ми само да ги изгладя.
Една вечер след усилена работа, която Манфред наб­людаваше и от време на време критично изръмжаваше, аз получих такъв прилив от енергия, че реших да нару­ша режима си и да се върна в пещерата, за да продължа прегледа, въпреки че вече беше тъмно. Така се бях раз­бързала да отида там, че забравих да взема фенерчето. Вечерта беше облачна, но въпреки пълния мрак нито веднъж не се спънах по целия път. Влязох в пещерата и се заех с прегледа, като визуализирах и вдишвах споме­ни за всичките си инструктори по карате, както и за вся­ка демонстрация и състезание, в които бях участвала. Това ми отне по-голямата част от нощта, но когато свър­ших, се почувствах напълно пречистена от предубежде­нията, наследени от моите учители в течение на подго­товката ми.
И на другия ден Клара още не беше се върнала, зато­ва отидох в пещерата малко по-късно от обикновено. На връщане към къщи реших като упражнение умишлено да мина по обичайната пътека този път със затворени очи, за да симулирам, че вървя по тъмно. Исках да про­веря дали мога да вървя, без да се спъвам, защото едва по-късно ми бе хрумнало, че всъщност бе много необи­чайно да съм изминала предишната вечер целия път до пещерата, без изобщо да се препъна в нещо. Докато вър­вях на дневна светлина, но със затворени очи, аз някол­ко пъти се спънах в камъни и коренища и си нараних пищялите.
Както седях на пода във всекидневната и превързвах драскотините си, внезапно влезе Клара.
— Какво ти се е случило? — с изненада попита тя. — Да не сте се сбили с кучето?
В същия този миг Манфред влетя в стаята. Убедена бях, че е разбрал какво каза Клара. Изръмжа сърдито, сякаш беше обиден. Клара застана пред него, поклони се леко от кръста, както източните ученици се покланят пред учителя си, и произнесе най-засуканото извинение на два езика, което съм чувала.
— Изключително съжалявам, уважаеми señor, че се изказах така лекомислено за Вашето безукорно поведе­ние и изтънчени маниери и преди всичко за Вашата изк­лючителна изисканост, която Ви превръща в un señor entre señores, el mas ilustre entre todos ellos — благород­ник сред благородниците, най-прославения сред всички.
Изпаднах в пълно недоумение. Помислих си, че Кла­ра трябва да си е загубила ума през трите дни отсъствие. Никога досега не бях я чувала да говори така припов­дигнато. Искаше ми се да се разсмея, но тя беше с тол­кова сериозно изражение, че смехът заседна в гърлото ми.
Тя тъкмо се канеше да изсипе нов порой извинения, когато Манфред се прозя, погледна я отегчено, обърна се и излезе от стаята.
Клара седна на дивана; цялото й тяло се тресеше от потискан смях.
— Когато е обиден, единственият начин да се отър­веш от него е да го отегчиш до смърт с извинения — до­вери ми тя.
Бях се надявала, че Клара ще ми разкаже къде е била през тези три дни. Изчаках малко, в случай че заговоре­ше за причината за отсъствието си, но тя не го направи. Казах й, че докато я е нямало, Манфред бе идвал всеки ден да ме наглежда в пещерата, докато правех прегледа. Сякаш се отбиваше от време на време да провери дали съм добре.
Отново изчаках Клара да спомене нещо за естеството на пътуването си, но вместо това тя каза без никакво учудване:
— Да, той е много грижовен и изключително внима­телен към останалите. Затова и очаква същото отноше­ние от тях и при най-лекото подозрение, че няма да го получи, се разярява. А когато е в подобно състояние, той е крайно опасен. Спомняш ли си как онази вечер ед­ва не ти откъсна главата, когато го нарече куче-жабок?
Исках да сменим темата. Нямах желание да мисля за Манфред като за смахнато куче. През изминалите месе­ци той се бе превърнал за мен повече в приятел, откол­кото в звяр. До такава степен приятел, че с тревога се улавях как убеждението, че той е единственото същест­во, което истински ме разбира, все повече ми се превръ­ща в натрапчива идея.
— Не ми каза какво ти е станало на крака — напомни ми Клара.
Разказах й за неудачния си опит да вървя със затворе­ни очи. Обясних й как бях вървяла в тъмното без никак­ви затруднения предишната нощ.
Тя огледа драскотините и натъртванията по краката ми и ме потупа по главата, като че ли бях Манфред.
— Вечерта ти не си си поставяла за цел да вървиш — каза тя. — Просто си била решена да стигнеш в пещера­та, а краката ти автоматично са те отвели там. Днес оба­че ти съзнателно си се опитала да повториш снощното ходене, но си се провалила най-жалко, понеже ти е поп­речил умът. — Тя се замисли за миг и добави: — Или може би не си се вслушвала в гласа на духа, който е мо­жел да те насочва безопасно.
Тя се нацупи с една детинска гримаса на нетърпение, когато й заразправях, че не съм доловила никакви гласо­ве, но понякога из къщата ми се е струвало, че долавям странни шепоти, макар и да съм била сигурна, че това е било само вятърът, повяваш, из празните коридори.
— Нали се уговорихме, че няма да приемаш буквално нищо от това, което ти говоря, освен ако не ти кажа предварително — напомни ми строго Клара. — Когато опразваш склада си, ти променяш своя инвентар. Сега вече има място за нещо ново, като например да вървиш в тъмното. Затова и си помислих, че може би се е отво­рило място за гласа на духа. Така усилено се опитвах да проумея за какво говори Клара, че сигурно съм сбърчила чело. Клара седна на любимото си кресло и търпеливо се зае да ми обяснява какво има предвид.
— Преди да дойдеш в тази къща, в твоя инвентар изобщо не е имало неща от сорта на това кучето да е не­що повече от куче. Но тогава ти срещна Манфред и тази среща те принуди да измениш въпросната част от инвен­тара си. — Тя извъртя ръка като италианка и попита: — Capisce?
— Искаш да кажеш, че Манфред е гласът на духа ли?
— попитах аз втрещено.
Клара така се разсмя, че почти не можеше да говори.
— Не, не точно това имам предвид — едва издума тя.
— Имам предвид нещо по-абстрактно. Предложи ми да си взема рогозката от килера.
— Хайде да отидем на двора и да седнем под сапоте­то — каза тя и извади някакъв мехлем от шкафа. — Здрачаването е най-подходящото време да се чуе гласът на духа.
Разстлах рогозката си под огромното дърво, обсипано със зелени плодове, наподобяващи праскови. Клара на­маза с мехлем драскотините по кожата ми. Жестоко ме заболя, но се опитах да не мигна. Когато тя свърши, за­белязах, че най-голямата синина от натъртено почти из­чезна. Тя се наведе назад и облегна гръб на дебелия ствол на дървото.
— Всяко нещо има форма — започна тя, — но освен външния вид съществува и едно вътрешно осъзнаване, което управлява нещата. Това мълчаливо осъзнаване е духът. То е една всеобхватна сила, която се проявява различно в отделните неща. И тази енергия общува с нас.
Тя ми каза да се отпусна и да направя няколко дълбо­ки вдишвания, защото ще ми покаже как да упражнявам вътрешното си вслушване.
— Защото именно с вътрешното ухо човек е в състоя­ние да различи повелите на духа.
— Когато дишаш — продължи тя, — остави енергия­та да излезе през ушите ти.
— Как се прави това? — попитах аз.
— Когато издишваш, съсредоточи вниманието си на отвора на ушите и чрез намерението и концентрацията си насочи протичането на енергията.
Тя следеше опитите ми известно време, като ме поп­равяше.
— Издишвай през носа, със затворена уста, а върха на езика опри до небцето — каза тя. — Издишвай безшум­но.
След няколко опита усетих как ушите ми сякаш се от­пушиха и синусите ми се прочистиха. Тогава тя ми на­реди да разтьркам длани една в друга, докато се затоп­лят, и да ги поставя на ушите така, че връхчетата на пръстите почти да докосват тила ми.
Направих, каквото ми казваше. Клара добави да разт­рия с кръгови движения и лек натиск ушите си; после, все така с длани на ушите и показалец, кръстосан със средния пръст,трябваше многократно да се потупвам зад ушите, като щраквам показалци в унисон. При това пер­ване с пръстите чувах един звук като приглушен екот на камбана в главата си. Повторих това потупване осемна­десет пъти, както ми каза тя. Когато свалих ръцете си, забелязах, че съвсем отчетливо чувах и най-лекия шум сред околната растителност, докато преди всичко се сливаше в общ, приглушен шум.
— Сега, с пречистени уши може би ще успееш да чуеш гласа на духа — каза Клара. — Но не очаквай не­що като вик от върха на дърветата. Това, което наричаме „глас на духа", е по-скоро чувство. Или пък може да е хрумване, което внезапно ти прищраква в главата. Поня­кога може да е влечение да отидеш на някое бегло поз­нато място или да направиш нещо малко познато.
Може би от силата на внушението й аз дочух тих ше­пот около себе си. Когато съсредоточих още повече вни­манието си към него, шепотът се превърна в човешки гласове, които говореха в далечината. Отличих криста­лен женски смях и един мъжки глас, богат баритон, да пее. Чувах гласовете така, сякаш вятърът ги довяваше на пориви. Напрегнах се да различа какво казват гласовете и колкото повече се вслушвах във вятъра, толкова по-приповдигнато настроение ме изпълваше. Една кипяща енергия в мен ме накара да скоча. Толкова щастлива се чувствах, че ми се искаше да играя, да танцувам, да се затичам наоколо като дете. И без да се усетя какво пра­вя, аз започнах да пея, да подскачам и да се въртя из двора като балерина до пълно изтощение.
Когато най-сетне отидох до Клара и седнах, аз бях вир вода, но това не беше здрава физическа пот. По-ско­ро беше ледено изпотяване от изтощение. Клара също едва дишаше, но от смях пред маймунджулуците ми. С това подскачане и лудуване бях успяла да се направя на пълна глупачка.
— Не знам какво ме прихвана — казах аз по липса на каквото и да било обяснение.
— Опиши ми какво стана — каза Клара със сериозен тон. Когато отказах от смущение, тя добави: — Иначе Ще съм принудена да те приема като малко... ами-и, като че ли ти хлопа дъската, ако разбираш какво искам да ка­жа.
Казах й, че съм чула някакъв натрапчив смях и пеене и че те всъщност са ме накарали да се разтанцувам.
— Мислиш ли, че съм започнала да откачам? — по­питах я аз разтревожено.
— На твое място не бих се тревожила от такова нещо — каза тя. — Лудуването ти беше естествена реакция от това, че си чула гласа на духа.
— Не беше един глас, много гласове бяха — попра­вих я аз.
— Ето, пак започваш да се хващаш за думите ми, пе­дантична госпожице Перфекта — присмя ми се тя.
Обясни ми, че буквализмът е основна част от нашия инвентар и че трябва да го осъзнаем, за да можем да го избегнем. Гласът на духа е една абстракция, която няма нищо общо с гласове, въпреки това понякога можем да чуваме гласове. Каза, че в моя случай, понеже съм била възпитана като вярваща католичка, собственият ми на­чин на пренареждане на инвентара ми трябвало да бъде да превърна духа в нещо като ангел-пазител; внимател­но, закрилящо същество от мъжки род, което бди отгоре над мен.
— Обаче духът не е ничий закрилник — продължи тя. — Той е абстрактна сила, нито добра, нито зла. Сила, която изобщо не се интересува от нас, но въпреки това откликва на нашата сила. Не на молитвите ни, забележи, а на нашата сила. Спомни си това следващия път, когато изпиташ нужда да се молиш за прошка!
— Но не е ли духът внимателен към нас и прощаващ? — попитах разтревожено аз.
Клара каза, че рано или късно аз ще отхвърля всички­те си предубеждения за добро и зло, Бог и религия и ще мисля само с понятията от съвършено нов инвентар.
— Искаш да кажеш, че добро и зло не съществуват ли? — попитах аз, въоръжена с дежурния порой от ло­гични доводи за свободната воля и за съществуването на злото, заучени през всичките години на католическото ми възпитание.
Но преди да започна, Клара каза:
— Именно в това моите спътници и аз се различаваме от установения ред. Казвала съм ти, че за нас свобода означава да си свободен от всичко човешко. Това включва също Бог, добро и зло, светци, Богородица и Светия дух. Ние смятаме, че извън-човешкия инвентар е единствената възможна свобода за човешките същества. Ако складът ни продължи да си е все така препълнен с желания, чувства, идеи и вещи от нашия човешки ин­вентар, къде тогава е свободата? Разбираш ли какво ис­кам да кажа?
Разбирах я, но не така ясно, както ми се искаше, от­части защото все още се съпротивлявах на идеята да изоставя типично човешкото в себе си, а също и понеже още не бях направила преглед на всички религиозни предразсъдъци, внушени от католическото ми възпита­ние. Освен това бях свикнала никога да не се замислям за неща, които не ми принадлежат пряко.
Докато се опитвах да открия слаби места в разсъжде­нията й, Клара ме извади от размисъла, като ме сръчка в ребрата. Каза, че ще ми покаже друго упражнение за спиране на мислите, с което се долавят енергийните ли­нии. Иначе ще продължа да правя все това, което си знам: да се омайвам от представата за себе си.
Клара ми каза да седна с кръстосани нозе и да се нак­ланям настрани, докато вдишвам, първо надясно, после наляво, и да усетя как сякаш ме придърпва една хори­зонтална линия, която излиза навън от отворите на уши­те. Тя каза, че за изненада линията не се олюлява с дви­жението на тялото, а оставала напълно хоризонтална и това била една от загадките, които тя и нейните спод­вижници открили.
— Като се накланяш по този начин — обясни тя, — от това нашето осъзнаване, което обичайно винаги е на­сочено напред, сега се движи настрани.
Нареди ми да отпусна мускулите на челюстите, като с дъвчещи движения три пъти извлека слюнка и после я преглътна.
— И какво става от това? — попитах аз, като преглъ­щах.
— Дъвченето и преглъщането придвижват част от енергията, намираща се в главата, надолу към стомаха, като така се облекчава натоварването на мозъка — каза с усмивка тя. — В твоя случай ти често трябва да пра­виш това упражнение.
Искаше ми се да стана и да се поразтъпча, защото краката ми бяха изтръпнали. Но Клара ми нареди да ос­тана седнала още известно време и да продължа това уп­ражнение.
Накланях се на двете страни, опитвайки се с всички сили да усетя тази неуловима линия, но все не можех. Успях обаче да спра обичайната си лавина от мисли. Из­мина може би около час в пълна тишина без ни една ми­съл. Дочувах около нас жуженето на щурци и прошумо­ляването на листата, но повече вятърът не ми довяваше никакви гласове. Известно време дочувах лая на Манф­ред от неговата стая, отстрани на къщата. После, сякаш задвижени от нечута команда, мислите отново нахлуха в ума ми. Осъзнах каква спокойна и пълна тишина беше при абсолютното им отсъствие.
Неспокойното раздвижване на тялото ми сякаш бе да­ло знак на Клара, защото тя отново заговори:
— Гласът на духа идва от никъде — продължи тя. — Идва от дълбините на тишината, от света на небитието. Този глас може да се чуе единствено когато сме в абсо­лютно мълчание и равновесие.
Тя ми обясни, че двете противоположни сили, които ни движат, мъжка и женска, положителна и отрицател­на, светла и тъмна, трябва да се поддържат в равновесие, за да може да се направи един отвор в енергията, която ни обгръща: отвор, през който може да се измъкне на­шето осъзнаване. Именно през този отвор в енергията, която ни обгръща, духът проявява себе си.
— Това, към което се стремим, е равновесието — продължи тя. — Но равновесие не означава само равно количество от двете сили. Това означава още, че когато количествата се изравнят, новото, уравновесено съчета­ние набира инерция и започва да се движи от само себе си.
Усетих, че Клара се взря в тъмното към лицето ми, вероятно за признаци на разбиране. Като не откри таки­ва, тя каза почти рязко:
— Май не сме толкова интелигентни, а?
Усетих как цялото ми тяло се напрегна от забележка­та й. Сопнах, се, че през целия ми живот никой не ме е обвинявал в недостатъчна интелигентност. Родителите ми, учителите винаги ме хвалеха като една от най-блес­тящите ученички в класа. Колкото до бележките, аз нап­раво се поболявах да уча, за да получа по-добри оценки от братята си.
Клара въздъхна и търпеливо изслуша многословните доказателства за моята интелигентност. И преди да съм изчерпила всичките си доводи, за да я убедя, че не е пра­ва, тя отстъпи:
— Да де, интелигентна си, но всичко, което ми наго­вори, се отнася само за света от всекидневния живот. Дори повече от интелигентна — ти си ученолюбива, прилежна и кадърна. Не си ли съгласна?
Трябваше да се съглася с нея против волята си, защо­то собственият ми разум ми казваше, че ако наистина бях толкова интелигентна, колкото твърдях, аз нямаше направо да се претрепя от зубрене.
— За да бъдеш интелигентна в моя свят — обясни Клара, — ти трябва да си способна да се концентрираш, да приковаваш вниманието си над всяко конкретно не­що, както и над всяка абстрактна проява.
— За каква абстрактна проява говориш, Клара? — по­питах аз.
— Отворът в енергийното поле около нас е абстракт­на проява — каза тя. — Но не очаквай да го почувстваш или видиш по същия начин, по който чувстваш и виж­даш конкретния свят. Тук става нещо друго.
Клара подчерта, че за да съсредоточим вниманието си над която и да било абстрактна проява, ние трябва да слеем познатото с непознатото в една спонтанна амалга­ма. По този начин ние можем да включим в това и ума си, а в същото време да бъдем безразлични към него.
После Клара ми каза да стана и да се поразтъпча.
— Сега, след като вече се стъмни, опитай се да вър­виш, без да гледаш в земята — каза тя. — Но не като съзнателно упражнение, а като магьосническо не-праве­не.
Искаше ми се Клара да ми обясня какво разбираше под магьосническо не-правене, но знаех, че ако го стори, аз ще започна да обмислям обяснението й и да преценя­вам изпълнението си според това ново понятие, дори и ако не съм сигурна какво означава. Спомних си обаче, че бе използвала термина „не-правене" и по-рано, и въп­реки нежеланието да я разпитвам все пак се опитах да си спомня какво ми беше казала за него. За мен знанието, пък било и минимално или погрешно, беше по-добро от нищо, защото ми създаваше чувство за контрол, докато незнанието ми оставяше чувството, че съм абсолютно уязвима.
— Не-правенето е термин, който сме наследили от собствената си магьосническа традиция — продължи Клара, явно усетила, че имам нужда от обяснение. — То се отнася до всяко нещо, което не е включено в инвента­ра, който принудително са ни дали. Когато боравим с което и да било нещо от принудителния ни инвентар, ние правим; а всяко нещо, което не е част от този инвен­тар, е не-правене.
Каквото и ниво на отпускане да бях постигнала, то мигновено се изпари от нейното твърдение.
— Какво имаш предвид, Клара, когато говориш за ва­шата традиция на магьосници? — настоях аз.
— Когато поискаш, ти улавяш и най-малката подроб­ност, Тайша. Нищо чудно, че ушите ти са толкова голе­ми — каза тя през смях, но не отговори пряко на въпро­са ми.
Вгледах се в нея, очаквайки отговор. Накрая тя каза:
— Не мислех още да ти разказвам за това, но щом ми се изплъзна, нека просто да ти кажа, че изкуството на свободата е продукт на магьосническото намерение.
— За какви магьосници говориш?
— Имало е тук, в Мексико, хора, а и още ги има, кои­то се занимават с неизмерими въпроси. Моето магичес­ко семейство и аз ги наричаме магьосници. От тях сме наследили всички тези идеи, с които те запознавам. Ти вече знаеш за прегледа. Не-правенето е още една от те­зи идеи.
— Но кои са тези хора, Клара?
— Скоро ще научиш всичко, което има да се научи за тях — увери ме тя, — Засега само ще се заемем с едно такова не-правене.
Тя добави, че в конкретния момент например не-пра­венето ще се състои в това да заставя себе си да повяр­вам безрезервно на духа, като се освободя от вечно пре­ценяващия ум.
— Не просто да се преструваш, че вярваш, а всъщ­ност тайничко да се съмняваш — предупреди ме Клара. — Само когато положителната и отрицателната сила са в съвършена хармония, ти ще бъдеш в състояние или да почувстваш, или да видиш отвора в енергията около теб, или да вървиш със затворени очи и да бъдеш сигурна, че ще успееш.
Вдишах няколко пъти дълбоко и тръгнах, без да гле­дам в земята, но с протегнати пред себе си ръце, в слу­чай че се натъкна на нещо. Известно време все още се спъвах, а в един момент се натъкнах на цвете в саксия и за малко да падна, ако Клара не ме беше хванала за ръ­ката. Постепенно започнах да се препъвам все по-рядко и по-рядко, докато накрая без никакво затруднение си вървях съвсем гладко. Имах чувство, че краката ми виж­даха ясно всичко в двора и знаеха съвсем точно къде да стъпват и къде не.

9.
Един следобед, както правех прегледа си в пещерата, бях задрямала. Когато се събудих, открих на земята до себе си два красиво полирани кристала. За миг се поко­лебах дали да ги докосна, понеже ми изглеждаха някак заплашителни. Бяха дълги десетина сантиметра и съвър­шено прозирни. Краищата им бяха източени в остър връх и имах чувство, че светят със собствена светлина. Когато видях Клара да идва към пещерата, внимателно положих кристалите на дланта си и изпълзях от пещера­та да й ги покажа.
— Да, прелестни са — кимна тя, сякаш ги бе познала.
— Откъде дойдоха? — попитах я аз.
— Оставени са тук за теб от някой, който те следи много отблизо — каза тя, оставяйки вързопа, който но­сеше.
— Не съм видяла никой да ги оставя.
— Този човек беше при теб, докато ти подремваше. Предупредих те да не заспиваш по време на прегледа.
— Кой е идвал, докато съм спяла? Някой от твоите роднини ли? — попитах аз възбудено. Поставих крехки­те кристали върху купчина листа и се обух. Клара ме бе посъветвала никога да не стоя с обувки, докато правя прегледа, защото, като ми стягат краката, те пречат на енергията да циркулира.
— Ако ти кажа кой остави кристалите, няма да го разбереш и дори може да се уплашиш — каза тя.
— Изпитай ме все пак. Откакто видях твоята сянка да се движи, мисля, че нищо повече не може да ме уплаши.
— Добре, щом настояваш — каза тя, докато развърз­ваше вързопа. — Човекът, който те наблюдава, е майс­тор магьосник, който почти няма равни на тази земя.
— Имаш предвид истински магьосник ли? Човек, който прави зли магии?
— Имам предвид истински магьосник, но не човек, който прави зли магии. Той оформя и моделира възпри­ятието така, както ти можеш да рисуваш картина с чет­ките си. Но това не означава, че прави произволни неща. Когато манипулира възприятието със своето намерение, неговото поведение е безупречно.
Клара го сравни с китайските майстори-художници, които според преданията можели да рисуват дракони толкова истински, че когато накрая слагали зениците, драконите направо отлитали от стената или от паравана, на който били нарисувани. С понижен глас, сякаш ми разкриваше важна тайна, Клара каза, че когато един за­вършен магьосник е готов да напусне света, единствено­то, което трябва да направи, е да манипулира възприяти­ето, да възнамери една врата, да пристъпи през нея и да изчезне.
Дълбокото вълнение, което се долавяше в гласа й, ме накара да се почувствам неудобно. Седнах на една голя­ма плоска скала и с кристалите в ръка, се опитах да си представя какъв ли можеше да е този майстор магьос­ник. От деня, когато пристигнах, аз не бях разговаряла с никого, освен с Клара и Манфред, просто защото наоко­ло нямаше никой друг. Не бях забелязала никакъв знак за присъствието и на пазача, когото бе споменавала Кла­ра. Тъкмо се канех да й напомня, че тя и Манфред са единствените същества, които съм виждала, откакто съм тук, когато си спомних, че бях зървала още един човек: мъж, който сякаш се бе появил от нищото една сутрин, когато скицирах дървета близо до пещерата. Той беше клекнал на полянка на тридесетина метра от мен. Аз потръпвах от студа и това ме накара да обърна внима­ние, че е със зелен анорак. Носеше бежови панталони и типичната за северно Мексико широкопола сламена шапка. Не виждах чертите на лицето му, защото беше килнал шапката над лицето си, но фигурата му беше мускулеста и гъвкава.
Беше застанал странично към мен; видях го как кръстоса ръце пред гърдите и обхвана раменете си. После се извърна с гръб към мен и за мое удивление започна да приближава дланите си една към друга през целия гръб, докато връхчетата на пръстите му се докоснаха. После стана и се отдалечи, докато се изгу­би в храстите.
Аз бързо нахвърлих клекналата поза, после оставих скицника и се опитах да имитирам това, което бе сто­рил; но колкото и да напрягах ръце и да свивах рамене, не можех да докосна пръстите си зад гърба. Продължих да стоя клекнала, обгърнала се с ръце. В един момент престанах да треперя, затоплих се и се почувствах много добре въпреки студа.
— Значи си го виждала вече — отбеляза Клара, като й разказах за този човек.
— Той ли е майсторът магьосник?
Клара кимна и извади от вързопа един тамал, който ми беше донесла за закуска.
— Той е много гъвкав — каза тя. — За него не е труд­но да откачи раменните си стави и после с лекота да ги върне отново на мястото им. Ако продължиш да правиш прегледа си и натрупаш достатъчно енергия, той може да те научи на изкуството си. В онзи случай, когато си го видяла, той просто ти е показал как да надмогнеш студа чрез тази специфична поза: клекнала, с ръце обви­ли гръдния кош.
— Това някаква форма на йога ли е? Клара сви рамене.
— Може би пътищата ви отново ще се пресекат и той сам ще отговори на въпроса ти. Но дотогава, сигурна съм, тези кристали ще ти помагат да проясниш нещата вътре в себе си.
— Какво по-точно означава това, Клара?
— На кой аспект от живота си правеше преглед, пре­ди да заспиш? — попита ме тя, пренебрегвайки въпроса ми.
Разказах на Клара, че си припомнях колко ненавиж­дах домакинската работа. Имах чувство, че животът ми отива в миене на чинии. И най-лошото беше, че през ця­лото това време виждах от прозореца на кухнята как братята ми ритат топка навън. Завиждах им, че не тряб­ва да се занимават с никаква къщна работа, и мразех майка ми, че ме кара да я върша. Непрекъснато ми идва­ше да изпотроша всичките й прекрасни чинии, но естес­твено не го правех.
— Как се чувстваш сега, след като направи преглед на всичко това?
— Ами, ако можеше да ги нашамаря всичките, вклю­чително и майка ми. Не мога да й простя.
— Може би кристалите ще ти помогнат да пренасо­чиш намерението си и блокираната енергия — меко каза Клара.
Движена от някакъв странен подтик, аз плъзнах крис­талите между показалеца и средния пръст на двете си ръце. Те прилегнаха удобно, сякаш се закрепиха за ръ­цете ми.
— Виждам, че вече знаеш как да ги държиш — отбе­ляза тя. — Майсторът магьосник ме инструктира, ако видя, че сама си открила как да ги държиш правилно, тогава да ти покажа едно много важно движение, което можеш да правиш с тези кристали.
— Какво движение, Клара?
— Движение на силата — отговори тя. — Ще ти обясня нещо повече за произхода и предназначението му по-късно. Засега нека само да ти покажа как се пра­ви.
Тя ми каза да притисна силно кристалите между по­казалеца и средния пръст. Като ми помагаше, застанала зад мен, тя леко ме насочи да протегна ръце пред себе си на височината на раменете и да направя кръг в посока обратна на часовниковата стрелка. Започнахме с много големи кръгове, които постепенно все повече се стесня­ваха, докато движението спря и кристалите станаха две малки точки, насочени към далечината, а въображаеми­те линии, които излизаха от тях, се събираха в една точ­ка на хоризонта.
— Когато правиш тези кръгове, трябва да държиш дланите си обърнати една към друга — поправи ме тя. — И винаги започваш с големи, плавни кръгове. По то­зи начин ти събираш енергия, която после можеш да фо­кусираш над всяко нещо, над което искаш да въздейст­ваш, независимо дали това е предмет, мисъл или чувст­во.
— Как може насочването на кристалите да им въз­действа? — попитах аз.
— Когато движиш кристалите и ги насочваш по на­чина, който ти показах, ти взимаш енергия от нещата — обясни ми тя. — Ефектът е, като да обезвреждаш бомба. А тъкмо това искаш да направиш на този етап от подго­товката си. Затова никога, при никакви обстоятелства не бива да въртиш ръцете си по посока на часовниковата стрелка, докато държиш кристалите.
— Какво ще стане, ако ги въртя в тази посока?
— Така ти не само ще направиш бомба, но и ще запа­лиш фитила и ще предизвикаш гигантски взрив. Движе­нието по посока на часовниковата стрелка е за зареждане на нещата, за натрупване на енергия за всякакво начина­ние. Ще запазим това движение за по-късен случай, ко­гато станеш по-силна.
— Но нямам ли нужда от това точно сега, Клара? Да натрупам енергия? Чувствам се толкова изтощена.
— Естествено, че имаш нужда да натрупаш енергия — съгласи се тя, — но точно сега трябва да правиш то­ва, като премахнеш склонността си да се отдаваш на аб­сурдни неща. Ти можеш да разполагаш с голямо коли­чество енергия, просто като не правиш нещата, които си свикнала да правиш, като например да се оплакваш, да се самосъжаляваш или да се тревожиш за неща, които не могат да се променят. Освободиш ли се от тези тревоги, това ще ти даде положителна, захранваща енергия, коя­то ще помага за равновесието и изцеляването ти.
— От друга страна — продължи тя, — енергията, ко­ято би събрала, като движиш кристалите по посока на часовниковата стрелка, е опасен вид енергия, опустоши­телен взрив, който в момента ти не можеш да издър­жиш. Затова обещай ми, че в никакъв случай няма да се опитваш да го правиш.
— Обещавам ти, Клара. Но това звучи по-скоро като изкушение.
— Майсторът магьосник, който ти даде тези криста­ли, наблюдава напредъка ти — предупреди ме тя. — Та­ка че не злоупотребявай с тях.
— Какъв интерес има този майстор магьосник да ме наблюдава?
Във въпроса ми имаше оттенък на нездраво любопит­ство. Чувствах се неловко, но все пак се ласкаех, че един мъж ще си дава труда да ме наблюдава, макар и от разс­тояние.
— Той има определени намерения спрямо теб — неб­режно отговори Клара.
Моментално се разтревожих. Стиснах ръка в юмрук и скочих възмутено.
— Не ставай глупава да подскачаш от погрешни зак­лючения — каза с досада Клара. — Уверявам те, че ни­кой не се опитва да се вмъкне в гащичките ти. Наистина ти е нужно да направиш дълбок преглед на сексуалните си отношения, Тайша, за да се освободиш от нелепите си подозрения.
Тонът й, лишен от всякакво чувство, и вулгарният подбор на думите ми подействаха отрезвяващо. Седнах обратно и измънках някакво извинение.
Тя сложи пръст на устните си.
— Ние не сме се посветили на обикновени цели — увери ме тя. — Колкото по-бързо проумееш това, толко­ва по-добре. Когато ти говоря за намерения, аз имам предвид върховни намерения; маневри за дързък дух. Независимо какво мислиш за себе си, ти си доста храб­ра. Виж докъде стигна вече. Всеки ден седиш часове на­ред сама в пещерата и правиш преглед на живота си. За това е нужен кураж.
Признах й, че всеки път, като се замислех как я бях последвала и сега живеех в къщата й, сякаш това беше най-естественото нещо на света, ме обхваща страхотна тревога.
— И мен това винаги ме е озадачавало — каза тя, — все пак изобщо не съм те попитала направо какво те на­кара да дойдеш с мен с такава готовност? Аз самата не бих го сторила.
— Моите родители и братята ми винаги са ми казва­ли, че съм откачена — признах аз. — Предполагам, че това трябва да е причината. В мен е заключена някаква странна емоция и заради нея непрекъснато се оказва, че правя смахнати неща.
— Какви например?
Искрящите й очи настояха да й се доверя.
Поколебах се. Помислих си за десетки неща, за всяко от травматизиращите събития, заставало като километ­ричен камък, бележещ повратните моменти в живота ми — и винаги към по-лошо. Никога не бях говорила за те­зи катастрофи, макар че болезнено ги осъзнавах, а през изминалите месеци на дълбок преглед много от тях още повече се изостриха и оживяха.
— Понякога правя глупави неща — казах аз, без же­лание да навлизам в подробности.
— Какво имаш предвид под глупави неща? — настоя пак тя.
След още малко подтикване от нейна страна аз й да­дох един пример, като й разказах за едно изживяване не много отдавна в Япония, където бях отишла да учас­твам в международно състезание по карате. Там, в то­кийския Будокан, аз се бях изложила пред десетки хи­ляди хора.
— Десетки хиляди хора? — повтори тя. — Не преуве­личаваш ли малко?
— Ни най-малко! — отговорих аз. — Будокан е най-голямата зала в града и беше претъпкана! — Припом­няйки си произшествието, усетих, че стискам ръце и вратът ми се напрегна. Нямах желание да продължа. — Не е ли по-добре да не разравяме стари рани? — попи­тах аз. — Пък и вече правих преглед на изживяванията си, свързани с карате.
— Важно е да говориш за това изживяване — настоя Клара. — Може би не си го визуализирала достатъчно ясно или не си направила дишането както трябва. То из­глежда още те държи. Погледни се само, изпотила си се от нервно напрежение.
За да й угодя, аз разказах как моят учител по карате веднъж се бе изтървал да каже, че смята жените за по-нисши и от кучетата. Според него жените нямали мяс­то в света на карате, а още по-малко пък на състезания. В този случай, в Будокан, той искаше на състезанието да се представят само мъжете от учениците му. Той ме предупреди да се държа с повече уважение, но вместо това аз така се разярих, че направих нещо катастрофал­но.
— И какво по-точно направи? — попита Клара. Разказах й как толкова се бях вбесила, че се качих на централната платформа, грабнах от церемониалмайсто­ра гонга, ударих го сама и официално съобщих името си и названието на комплекса хватки от карате, което щях да покажа.
— И страхотни аплодисменти ли получи? — попита Клара през смях.
— Страхотно се изложих — отговорих аз, почти раз­плакана. — Насред една дълга поредица от движения умът ми изведнъж се оказа празен. Забравих какво след­ваше. Виждах само морето от лица, които ме гледаха не­одобрително. Успях някак си да претупам останалото от комплекса и напуснах сцената в състояние на шок. Само по себе си беше достатъчно лошо, че своеволно поех не­щата в свои ръце и наруших програмата, но да забравя комплекса упражнения пред хиляди зрители — това бе­ше крайно злепоставяне на Федерацията по карате. Пос­рамих самата себе си, учителите си и жените, предпола­гам.
— И какво стана после? — попита Клара, опитвайки се да скрие усмивката си.
— Изхвърлиха ме от школата, обсъждаше се дори да ми отнемат черния пояс и повече никога не съм практи­кувала карате.
Клара избухна в смях. Аз от своя страна толкова се разстроих от срамното си изживяване, че се разхлипах. И двойно повече се измъчвах, че на всичко отгоре го бях разкрила пред Клара.
Клара разтърси раменете ми, за да се съвзема.
— Направи помитащото дишане — каза тя. — Вдиш­вай!
Започнах да извивам глава от дясно на ляво, като вдишвах енергията, която все още беше безнадеждно хваната в залата за състезания. Докато връщах главата си обратно надясно, аз издишвах цялото си притеснение и самосъжаление, които ме изпълваха. Повторих мно­гократно движенията с глава, като правех едно след дру­го помитащите вдишвания и издишвания, докато цялото ми емоционално натоварване се освободи. После задви­жих глава от дясно на ляво и обратно, без да дишам, ка­то по този начин прекъснах всички връзки с този конк­ретен момент от миналото ми. Когато приключих, Клара внимателно огледа тялото ми и кимна.
— Уязвима си заради чувството си за собствена зна­чимост — заяви тя, като ми подаде една бродирана нос­на кърпичка да си избърша носа. — Целият този срам е причинен от неправилно насоченото ти чувство за лична цена. Тогава, като си объркала изпълнението си, както неминуемо е трябвало да стане, ти си добавила още оби­да към вече наранената си гордост.
Клара помълча малко, оставяйки ми време да се съв­зема.
— Защо си изоставила практикуването на карате? — попита накрая тя.
— Просто ми омръзна, както и цялото това лицеме­рие — изтърсих аз.
Тя поклати глава.
— Не. Изоставила си го, защото никой повече не ти е обръщал внимание след печалното ти приключение и за­щото не си получила признанието, което си смятала, че заслужаваш.
С цялата си откровеност трябваше да призная, че Клара беше права. Наистина бях смятала, че заслужавам признание. Всеки пък, когато бях извършвала някоя от моите безразсъдни, импулсивни постъпки, то е било, за да утвърдя представата за себе си или за да се състеза­вам с някого и да му докажа, че съм по-добрата. Стана ми мъчно и се почувствах потисната. Знаех, че въпреки всичките тези дишания и прегледи нямах никаква на­дежда.
Твоят инвентар се изменя съвсем естествено и хар­монично — каза Клара, като леко ме тупна по главата.
— Не се притеснявай толкова. Просто се съсредоточи над прегледа, а всичко останало само ще си дойде на мястото.
— Може би имам нужда да отида на психоаналитик — казах аз. — Макар че този преглед не е ли вид психо­терапия?
— Ни най-малко — възрази Клара. — Хората, които първи са изнамерили прегледа, са живели преди стоти­ци, ако не и хиляди години. Така че определено не бива да мислиш за този древен обновителен процес с понятия от съвременната психоанализа.
— Защо не? — казах аз. — Трябва да признаеш, че връщането назад в спомените от детството и подсилено­то внимание към половия акт напомня доста за това, от което се интересуват психоаналитиците, особено тези с фройдистки уклон.
Клара твърдо държеше на своето мнение. Подчерта, че прегледът е магически акт, в който изключително важна роля играят намерението и дишането.
— Дишането натрупва енергия и осигурява циркули­рането й — обясни тя. — Тогава тя се насочва от пред­варително установеното намерение на прегледа, което е да се освободим от биологическите си и социални об­вързаности.
Намерението на прегледа е дар, оставен ни от древни­те ясновидци, които са изнамерили този метод и са го предавали от поколение на поколение — продължи Кла­ра. — Всеки човек, който го извършва, трябва да добави към него своето собствено намерение, но то всъщност е просто желанието или нуждата да се направи прегледът. Намерението в крайния му резултат, който е пълната свобода, е установено от тези ясновидци от древни вре­мена. И понеже е установено независимо от нас, то е не­оценим дар.
Клара обясни, че прегледът ни разкрива ключови страни на нашето съществувание: факта, че за един миг, точно преди да се хвърлим в каквото и да било дейст­вие, ние сме способни да преценим съвсем точно изхода от него, шансовете си, мотивите и очакванията. Това знание обаче съвсем не ни е удобно и не ни задоволява, затова ние веднага го потискаме.
— Какво искаш да кажеш с това, Клара?
— Искам да кажа, че ти например си знаела за части­ца от секундата каква фатална грешка ще бъде да ско­чиш на сцената в залата и да прекъснеш изпълненията, но веднага си потиснала тази увереност по множество причини. Освен това си осъзнала в един миг, че си прес­танала да практикуваш карате, защото си се почувствала обидена, като не си получила аплодисменти или призна­ние. Но ти мигновено си прикрила това знание с друго, по-самоутвърждаващо обяснение: че ти е писнало от ли­цемерието на другите.
Клара каза, че този миг на пряко знание бил наречен „ясновидец" от хората, които първи формулирали прег­леда, защото ни позволява да виждаме нещата пряко, с незамъглен поглед. И все пак въпреки яснотата и точ­ността на оценката от този ясновидец ние никога не му обръщаме внимание или не го оставяме да му се чуе гла­сът. Чрез това постоянно потискане ние задушаваме рас­тежа му и му пречим да се развие до пълните си възмож­ности.
— И накрая ясновидецът в нас се изпълва с огорче­ние и ненавист — продължи Клара. — Древните хора на мъдростта, които са изнамерили прегледа, смятали, че като не преставаме да потискаме ясновидеца, той накрая ни унищожава. Но те освен това ни уверяват, че посред­ством прегледа можем да позволим на ясновидеца да расте и да се разгръща така, както му е отредено.
— Никога не съм разбирала за какво всъщност е прегледът — казах аз.
— Предназначението на прегледа е да предостави на ясновидеца свободата да вижда — припомни ми Клара. — Като му оставим поле на действие, ние можем съзна­телно да превърнем ясновидеца в сила, едновременно тайнствена и ефективна, сила, която в последна сметка ще ни води към свободата, вместо да ни убие.
— Именно по тази причина винаги съм настоявала да ми разказваш какво си открила чрез прегледа си — каза Клара. — Ти трябва да изведеш ясновидеца на повърх­ността и да му дадеш възможност да проговори и да ти каже какво вижда.
Изобщо не ми беше трудно да я разбера или да се съг­лася с нея. Съвсем ясно ми беше, че има нещо вътре в мен, което винаги знаеше кое какво е. Съзнавах също, че потисках способността му да ме съветва, защото обик­новено ми казваше обратното на това, което очаквах или исках да чуя.
В миг на прозрение споделих с Клара, че единствени­те случаи, когато изобщо съм използвала напътствията на ясновидеца, бяха, когато се взирах в южния хоризонт и съзнателно търсех помощта му, макар че никога не съм била в състояние да си обясня защо го правя.
— Един ден всичко това ще ти бъде обяснено — обе­ща тя. Но нещо в усмивката й ми подсказа, че сега няма да ми каже нищо повече по този въпрос.
Клара предложи да се върна в пещерата за още някол­ко часа, а след това, като се прибера вкъщи, да си под­ремна преди вечерята.
— Ще пратя Манфред да те вземе — предложи тя. Отклоних предложението й. Определено не бях в състояние да се върна повече в пещерата за този ден. Бях преуморена. Емоционално се чувствах изцедена от това, че бях разкрила пред Клара онези мъчителни мо­менти, а и от това, че трябваше да се защитавам от на­падките й. В един миг вниманието ми бе приковано от светлината, която се отразяваше от единия кристал. От това съсредоточаване над кристалите се успокоих. По­питах Клара дали знае по каква причина майсторът магьосник ми бе дал кристалите. Тя отговори, че той всъщност не толкова ми ги бе дал, а по-скоро ги бе от­крил заради мен.
— Той ги намери в една пещера в планината. Някой трябва да ги е оставил там в незапомнени времена — ка­за тя рязко.
Нетърпеливият й тон ми подсказа, че не иска да гово­ри и за майстора магьосник, затова я попитах:
— Какво още знаеш за тези кристали?
Вдигнах единия в слънчевата светлина, за да погле­дам прозирността му.
— Използването на кристали е било достояние на магьосниците от древно Мексико — обясни Клара. — Те са оръжия, използвани за унищожаване на против­ник.
Като чух това, така се стреснах, че едва не изпуснах единия кристал. Опитах се да ги дам на Клара да ги дър­жи, понеже не исках да имам повече нищо общо с тях, но тя отказа да ги вземе.
— Веднъж щом си държала кристалите по този начин в ръцете си, не можеш да ги предадеш на друг — смъм­ри ме тя. — Не е правилно; по-точно, опасно е. Трябва да се отнасяш изключително внимателно към тези крис­тали. Те са дар от силата.
— Извинявай — казах аз. — Не исках да изглежда ка­то незачитане, просто се уплаших, като ми каза, че се използвали за оръжие.
— Някога да, но не и днес — поясни тя. — Ние сме загубили знанието за това как да ги превърнем в оръ­жие.
— Имало ли е такова знание в древно Мексико?
— Положително е имало! То е част от нашата тради­ция — заяви тя. — Както и в Китай, където има тради­ции толкова древни, че са се превърнали в легенди, така и в Мексико ние също имаме своя дял от вярвания и ле­генди.
— Но защо никой не знае много за нещата, които са ставали в древно Мексико, докато всички познават вяр­ванията и практиките от древен Китай?
— Тук, в Мексико, има две култури, които са се сблъскали в челен удар: испанците и индианците — обясни Клара. — Ние знаем всичко за древна Испания, но не и за древно Мексико просто защото испанците са победителите и са се опитали да заличат индианските традиции. Но въпреки систематичните им и безпощадни усилия те не са успели напълно.
— Какви практики са се свързвали с тези кристали? — попитах аз.
— Според вярванията магьосниците от древните вре­мена задържали мисловния образ на врага си, докато би­ли в състояние на засилена и точно насочена концентра­ция — уникално състояние, което е почти невъзможно да се постигне, а още по-невъзможно да се опише. В та­кова състояние на мисловно и физическо осъзнаване те можели да манипулират образа, докато открият неговия център на енергия.
— Какво правели тези магьосници с образа на врага си? — попитах аз, глождена от нездраво любопитство.
— Вглеждали се да открият един отвор, който обик­новено се намира в областта на сърцето, нещо като мъ­ничък водовъртеж, около който циркулира енергията. Щом го откриели, те го пробождали с острия като копие кристал.
Само като спомена пробождането с кристал на образа на врага, аз се разтреперих. Но въпреки цялата си трево­га не можах да се сдържа да не попитам Клара какво ставало с човека, чийто образ бил манипулиран от магьосниците.
— Сигурно тялото му залинявало, докато умре — предположи тя. — Или пък човекът се оказвал жертва на нещастен случай. Смята се, че самите магьосници ни­кога не са узнавали със сигурност какво е станало, макар че ако намерението и силата им били достатъчно мощ­ни, те можели да бъдат уверени, че ще унищожат врага си.
Повече от всичко ми се прииска да оставя кристали­те, но в светлината на това, което ми каза Клара, не пос­мях да извърша такова кощунство. Отново се зачудих защо изобщо някой ще реши да ми ги даде.
— Магическите оръжия са били ужасно важни едно време — продължи Клара. — Оръжия като кристалите стават продължение на тялото на магьосника. Те се из ­пълват с енергия, която може да се насочва и проецира навън през времето и пространството.
Клара каза, че най-висшето оръжие обаче не е крис­талното копие, мечът или дори пушката, а човешкото тяло. Защото то може да се превърне в инструмент, спо­собен да събира, натрупва и насочва енергия.
— Ние можем да разглеждаме тялото или като биоло­гически организъм, или като източник на сила — обясни Клара. — Всичко зависи от състоянието на инвентара в нашия склад; тялото може да бъде тежко и тромаво или леко и гъвкаво. Ако складът ни е празен, празно е и са­мото тяло, тогава през него може да протича енергия от безкрайността.
Клара повтори отново, че за да опразним себе си, ние трябва да се потопим в състояние на дълбок преглед и да оставим енергията да протича през нас безпрепятст­вено. Само в пълен покой, подчерта тя, можем да отстъ­пим на ясновидеца з нас пълната власт или ще позволим имперсоналната енергия на Вселената да се превърне в напълно лична сила на намерението.
— Когато опразним себе си достатъчно от остарелия, задръстващ ни инвентар — продължи тя, — енергията идва в нас и се събира от само себе си; когато се натрупа достатъчно, тя се превръща в сила. За наличието й би могло да съобщи каквото и да било: силен шум, тих глас, мисъл, която не е твоя. неочакван прилив на сила или на чудесно разположение на духа.
Клара подчерта, че при един окончателен анализ вече няма значение дали силата се е спусната в нас в състоя­ние на бодърстване или сън; и в двата случая тя е еднак­во действена, обаче във втория тя е по-неуловима и мощна.
— Това, което изживяваме в будно състояние по от­ношение на силата, трябва да се приложи в съня — про­дължи тя, — а каквато и сила да изпитаме в съня. трябва да я използваме и като будни. Истински важното е да осъзнаваме, независимо дали сме будни или спим. — Тя се вгледа в мен проницателно и повтори: — Важното е да осъзнаваме.
Клара замълча за малко, после добави нещо, което сметнах за абсолютно ирационално. Тя каза:
— Осъзнаването на времето например може да позво­ли на човек да удължи живота си до неколкостотин го­дини.
— Това е абсурд — казах аз. — Как може човек да живее толкова дълго?
— Осъзнаването на времето е специфично състояние на осъзнаване, което ни предпазва да остаряваме бързо и да умираме само на няколко десетилетия — обясни Кла­ра. — Според едно вярване, предадено ни от древните магьосници, ако ние сме в състояние да използваме тя­лото си като оръжие — или казано в съвременни терми­ни, ако изпразним склада си, — ние ще можем да се изп­лъзнем от света и да се скитаме навсякъде другаде.
— И къде бихме отишли? — попитах аз.
Клара ме погледна изненадано, сякаш бях длъжна да зная отговора.
— В сферите на небитието, в света на сенките — от­говори тя. — Вярвало се е, че веднъж опразним ли скла­да си, ние ще станем толкова леки, че ще можем да се реем в пустотата и нищо не би попречило на полета ни. После можем да се върнем в този свят млади и обнове­ни.
Поместих се на неудобния камък, понеже бях започ­нала да се схващам.
— Но това е само вярване нали, Клара? — попитах аз. —- Легенда, предавана от древни времена.
— В този момент това е само вярване — съгласи се тя. — Но моментите, както всички неща, могат да се променят. В днешно време повече отвсякога човек има нужда да се обнови и да изпита празнота и свобода.
За миг се почудих какво ли би било да се превърна в пара като облак и да се понеса нагоре във въздуха, без нищо да възпира реенето ми. После мислите ми се вър­наха отново на земята и се почувствах длъжна да кажа:
— Невъзможно ми е, Клара, да приема или да разбера всички тези приказки за осъзнаване на времето и преми­наване в света на сенките. Те не са част от моята тради­ция или, както казваш ти, не са част от инвентара на моя склад.
— Не, не са — съгласи се Клара. — Това е магия!
— Да не искаш да кажеш, че магията все още същест­вува и се практикува и в днешно време? — попитах аз.
Клара внезапно стана и взе вързопа си.
— Не ме питай нищо повече за това — каза тя твър­до. — По-късно ти сама ще откриеш всичко, което поис­каш да знаеш, но от някого, който е по-способен да ти обясни тези неща, отколкото мога аз.

10.
Клара седна на палмовото кресло в двора и се залови да четка лъскавата си черна коса. После я дооправи с пръсти, докато всичко си застана на място. Когато свър­ши с прическата си, тя вдигна лявата си длан до челото и започна да го потупва с кръгови движения. После плавно спусна длан от върха на главата надолу, до осно­вата на врата, след което леко тръсна китката и пръстите си във въздуха. Тя повтори тази поредица още няколко пъти.
Наблюдавах като омагьосана движенията й. В тях ня­маше нищо небрежно или произволно. Тя ги правеше в пълна концентрация, сякаш изпълняваше изключително важна задача.
— Какво правиш? — попитах я аз, нарушавайки мъл­чанието. — Това нещо като масаж на лицето ли е?
Клара ме загледа, както бях седнала на другото крес­ло и се опитвах да имитирам движенията й.
— Това кръгово потупване предпазва от образуване на бръчки по челото — каза тя. — Може да ти изглежда като масаж на лицето, но не е. Това са магически движе­ния — движения на ръката, предназначени да събират енергия за конкретна цел.
— Каква е тази конкретна цел? — попитах аз, като тръснах китките си, както тя беше направила.
— Целта на тези магически движения е да помагат на човек да изглежда млад, като предотвратява образуване­то на бръчки — каза тя. — Това предназначение е реше­но предварително, не от мен или теб, а от самата сила.
Трябваше да призная, че каквото и да правеше Клара, то определено даваше резултат. Тя имаше чудесна кожа, която подчертаваше зелените й очи и тъмна коса. Вина­ги бях смятала, че младежкият й вид се дължи на инди­анския й ген. Не бях подозирала, че го поддържа умиш­лено чрез специфични движения.
— Винаги когато се събира енергия, както е случаят с тези магически движения, ние наричаме това сила — продължи Клара. — Запомни това, Тайша, сила е, когато се събира енергия, независимо дали от само себе си, или под нечие напътствие. Имаш да чуеш още много неща за силата, не само от мен, но и от другите. Те вече всеки момент ще се върнат.
Макар че Клара непрекъснато споменаваше роднини­те си, аз вече бях загубила всякаква надежда да ги видя някога. А думите й за силата бяха друг въпрос. Така и не разбрах какво има предвид под „сила".
— Сега ще ти покажа някои магически движения, ко­ито трябва да изпълняваш всеки ден през живота си от­сега нататък — обяви тя.
Направих недоволна гримаса. Толкова много неща вече ми беше казала да правя всеки ден от живота си; дишането, прегледа, упражненията от кунг-фу, дългите разходки. Ако подредях едно след друго всичко, което ми беше казала да правя, часовете на деня нямаше да стигнат, за да направя дори половината от тях.
— За Бога, престани да ме приемаш толкова буквално — каза Клара, като видя измъченото ми изражение. — Аз натрупвам в малкото ти мозъче всичко, което мога, защото искам да знаеш всички тези неща. Знанието нат­рупва енергия, затова знанието е сила. За да действа ма­гията, ние трябва да знаем какво правим, когато възна­меряваме резултата — не предназначението, забележи, а резултата — от магическите действия. Ако възнамерим предназначението на нашите магически действия, това ще означава, че бихме създали магия, а ти и аз нямаме толкова голяма сила.
— Май не мога да следя мисълта ти, Клара — казах аз и приближих стола си. — За какво казваш, че нямаме достатъчно сила?
— Искам да кажа, че дори и двете заедно не можем да съберем тази изумителна енергия, която би била не­обходима, за да се създаде ново предназначение. Но по­отделно, като индивиди, ние определено можем да събе­рем достатъчно енергия, за да възнамерим резултата от тези магически движения: никакви бръчки например. И това е всичко, което можем да направим, понеже целта — да оставаме млади и да изглеждаме млади — вече е определена.
— Това нещо като прегледа ли е, чийто краен резул­тат е възнамерен предварително още от древните магьосници? — попитах аз.
— Точно така — каза Клара. — Намерението на всич­ки магически действия вече е било определено. На нас ни остава само да прикачим осъзнаването си към него.
Тя придвижи креслото си срещу мен, така че колене­те ни почти се докосваха. После силно потърка всеки от палците си в дланта на другата ръка и ги постави върху горната костна част на носа. След това с леки, равномер­ни потупвания ги придвижи нагоре над веждите и наст­рани към слепоочията.
— Това движение предотвратява образуването на бръчки между веждите — обясни тя.
След това бързо разтърка показалците си, подобно на две пръчки за разпалване на огън, и ги плъзна хоризон­тално встрани от носа и по бузите няколко пъти.
— Това е за прочистване на синусовите кухини — ка­за тя, като съзнателно свиваше ноздри. — Вместо да си чоплиш носа, прави това движение.
Не ми стана приятно от думите й, че си чопля носа, но опитах да направя движението и то наистина прочис­ти синусите ми, както беше казала тя.
— Следващото е, за да не се отпускат бузите — каза Клара.
Тя чевръсто разтри дланите си една в друга и с про­дължително, стегнато потупване ги придвижи по бузите си към слепоочията. Повтори това движение шест-седем пъти все така с бавно, твърдо потупване нагоре.
Забелязах, че лицето й пламна, но тя още не спираше. След това постави вътрешното ръбче на ръката си с па­лец свит над дланта върху горната си устна и я разтри с кратки, силни движения като на трион.
Тя обясни, че когато се разтърка силно мястото, къде­то се свързват носът и горната устна, това стимулира енергията да протича в меки, плавни приливи. Но ако ни е нужен по-голям приток от енергия, той може да се постигне, като се бодне една точка в средата на горния венец, под горната устна и носната преградка.
— Ако ти се доспи, докато правиш прегледа в пеще­рата, разтъркай рязко тази точка и това временно ще те ободри — каза тя.
Разтърках горната си устна и усетих как носът и уши­те ми се прочистиха. Усетих също едно леко изтръпване на небцето. То продължи няколко секунди, но направо ми спря дъха. Остави ми чувството, че всеки момент ще открия нещо, което е било забулено.
След това Клара свали показалците си под брадичка­та и направи същите бързи, подобни на трион движения наляво-надясно. Тя ми обясни, че стимулирането на тази точка под брадичката предизвиква състояние на пови­шено внимание. Добави, че можем да активираме тази точка и като опрем брадичка на ниска масичка, седнали на пода.
Последвах съвета й и като свалих възглавницата на пода, седнах на нея и опрях брадичка на един дървен сандък, който беше точно на нивото на лицето ми. На­веждайки се напред, аз леко засилих натиска върху тази точка на брадичката, която бе посочила Клара. След малко почувствах как тялото ми се отпуска; по гърба ми пропълзя гъделичкащо усещане, навлезе в главата и ди­шането ми стана по-дълбоко и ритмично.
— Друг начин да се пробуди този център под брадич­ката — продължи Клара — е да легнеш по корем и да поставиш брадичката си на двата юмрука, сложени един върху друг.
Препоръча ми, когато правя това упражнение с юм­руците, да ги напрягам силно, за да увелича натиска под брадичката, а после да ги отпускам, за да освободя нап­режението. Напрягането и отпускането на юмруците, ка­за тя, поражда едно пулсиращо движение, което изпра­ща малки приливи от енергия към жизнените центрове, пряко свързани с основата на езика. Тя подчерта, че това упражнение трябва да се прави предпазливо, иначе мо­же да предизвика болно гърло.
Върнах се отново на палмовото кресло.
— Тази група от магически движения, която ти пока­зах — продължи Клара, — трябва да се практикува все­кидневно, докато престанат да приличат на масаж и ста­нат това, което в действителност са: магически движе­ния. Гледай ме! — нареди ми тя.
Загледах я как повтори движенията, които ми бе по­казала, но този път пръстите и ръцете й направо танцу­ваха. Ръцете й сякаш проникваха дълбоко в кожата на лицето; в други моменти те минаваха леко по него, ся­каш се плъзгаха по повърхността на кожата с толкова бързи движения, че почти изчезваха. Направо ми дейст­ваше хипнотизиращо да следя тези изящни движения.
— Този начин на потупване никога не е бил в твоя инвентар — разсмя се тя, когато свърши. — Това е ма­гия. Тя изисква различно намерение от намерението във всекидневния свят. При цялото това напрежение, което се предизвиква в лицето, ние определено се нуждаем от различно намерение, ако искаме да отпуснем мускулите и същевременно да засилим центровете, разположени там.
Клара каза, че всичките ни емоции оставят следи по лицето ни, повече отколкото по която и да било друга част на тялото. Затова трябва да освобождаваме натру­паното напрежение чрез магическите движения и съпът­стващото ги намерение.
Тя се вгледа за миг в мен и отбеляза:
— Виждам по напрежението на лицето ти, че се за­тормозяваш с прегледа. Непременно направи тези дви­жения, преди да си легнеш довечера, за да премахнеш бръчките по челото си.
Признах й, че наистина се притеснявам с моя прег­лед.
— Проблемът е, че прекарваш прекалено много вре­ме в пещерата — каза Клара, като ми смигна. — Не ис­кам да се превръщаш в момиче-прилеп. Засега смятам, че си набрала достатъчно енергия, за да започнеш да учиш други неща.
Тя скочи от стола като изхвърлена от пружина. Тол­кова нелепо ми се стори да видя с каква лекота подскочи тази снажна и силна жена, че не можах да сдържа смеха си. Аз самата станах много по-тромаво, сякаш бях два пъти по-едра от нея.
Тя ме изгледа и поклати глава.
— Много си скована — отбеляза тя. — Имаш нужда от специални физически упражнения, за да отвориш жизнените си центрове.
Отидохме до преддверието на задния вход, където се държаха палтата и обувките. Тя ми подаде широкопола сламена шапка и ме заведе до една полянка, недалеч от кухненската пристройка.
Слънцето грееше ослепително; беше необикновено горещ ден. Клара ми каза да си сложа шапката. Посочи ми едно място, оградено с телена ограда, където почвата беше разорана и в спретнати тесни лехи бяха поникнали малки растения.
— Кой е обработил земята и е посадил всички тези растения? — попитах аз изненадана, защото не бях забе­лязвала Клара да е работила тук. — Изглежда много се­риозно замислено. Ти ли си го правила?
— Не. Някой друг идваше и го правеше вместо мен.
— Но кога? Всеки ден съм тук, а не съм забелязала никого.
— Няма нищо тайнствено — каза Клара. — Човекът, който обработва тази зеленчукова градина, идва, докато ти си в пещерата.
Обяснението й съвсем не ме задоволи. Градината бе­ше така добре поддържана, че за това явно е бил нужен повече от един човек. Но преди да продължа да я раз­питвам, Клара обяви:
— Отсега нататък ти ще се грижиш за тази градина. Приеми го като новата си задача.
Опитах се да прикрия разочарованието си, че получа­вам поредната задача, която изисква всекидневни гри­жи. Бях си решила, че под физически упражнения Клара имаше предвид да практикуваме някаква нова форма на бойни изкуства, за предпочитане тези, при които се из­ползват класически китайски оръжия, като меч с широ­ко острие или дълга тояга. Като видя как клюмнах, Кла­ра ме увери, че за мен е много подходящо да обработвам градината. Това ще ми осигури физическо раздвижване и излагане на слънцето, нужни за здравето и доброто ми състояние. Тя посочи още, че повече от шест месеца ве­че съм се занимавала единствено с това да се съсредото­чавам над случки от живота си. Когато се грижа за нещо извън себе си, това ще ме предпази да не се самовглъбя­вам толкова. Смаях се, като си дадох сметка, че е минала половин година. Аз самата имах чувство, че едва вчера съм дошла в къщата на Клара, а животът ми се бе про­менил толкова коренно, че нищо не бе останало същото.
— Повечето хора умеят да се грижат само за себе си — каза Клара, като ме извади от размишлението ми. — Въпреки че не го правят особено добре. И при това пре­калено съсредоточаване над себе си Азът се деформира, изпълнен от прекомерни изисквания.
Отидохме до дървената портичка, през която се вли­заше в градината.
— Работата в тази градина ще ти даде специален вид енергия, която не можеш да получиш от прегледа, от дишането или от практикуването на кунг-фу — ка­за Клара.
— Какъв вид енергия е това?
— Енергията на земята — отвърна тя. Забелязах, че очите й бяха станали зелени като току-що покълнали растения. — Тя допълва енергията от слънцето. Като об­работваш почвата, сигурно ще усетиш как нахлува през ръцете ти. А може да навлезе и през краката ти, докато клечиш на земята.
Никога досега не бях се занимавала с градинска ра­бота и не бях сигурна какво да правя. Помолих я да опише задълженията ми. Тя се взря за миг в мен, сякаш се чудеше дали е избрала подходящия човек за тази за­дача.
— Почвата още е влажна от вчерашния дъжд — каза тя, като се наведе и пипна пръстта. — Но когато е суха, ще трябва да носиш вода от потока с ведра. Или ако си много умна, ще изобретиш някаква напоителна система.
— Точно това може да направя — признах си аз. — Ще конструирам електрическа водна помпа, виждала съм такава в една селска къща, и ще я свържа с динамо­то. Така няма да се налага да мъкна ведра с вода нагоре по хълма.
— Все едно как ще го правиш, стига само посевите да се поливат. Освен това на всеки две седмици ще трябва да ги подхранваш с компост от онази купчина в края на градината. И да не пропускаш да изкореняваш плевели­те. Тук те избуяват невероятно бързо. И дръж портичка­та затворена, да не влизат зайци.
— Всичко ще е наред — уверих я аз с половин уста.
— Добре. Можеш да започваш вече.
Тя ми посочи една кофа и каза да я напълня с ком­пост и да я смеся с почвата около всяко стъбло. Когато се върнах с кофата, пълна с нещо, което се надявах да не е съдържанието на нощно цукало, тя ми даде една ко­пачка да разрохкам пръстта. Известно време ме наблю­даваше как работя, като ме предупреждаваше да не ко­пая прекалено близо до крехките растения.
Когато се съсредоточих в задачата си, започнах да се чувствам много добре и ме обгърна странно уми­ротворение. Почвата беше хладна и мека в пръстите ми. За първи път, откакто бях в къщата на Клара, аз се почувствах истински спокойна, в безопасност и зак­риляна.
— Енергията на земята е много подхранваща — отбе­ляза тя, сякаш бе забелязала промяната в състоянието ми. — Ти достатъчно си се опразнила с твоя преглед, за да може част от нея вече да прониква в тялото ти. И се чувстваш така спокойна, защото знаеш, че земята е май­ка на всички неща. — Тя посочи с широк жест лехите с растения. — Всичко идва от земята. Земята ни поддържа и подхранва; а когато умрем, телата ни се връщат в нея. — Тя замълча за миг, после добави: — Освен ако не ус­пеем да направим големия преход.
— Искаш да кажеш, че съществува шанс и да не уми­раме ли? — попитах аз. — Наистина, Клара, не преуве­личаваш ли?
Тя ми обясни, че като натрупваме енергия, ние мо­жем да разтопим предубежденията си за света и тялото, като по този начин отваряме пространство в склада си за други възможности. Шансът да не умираме е една от те­зи възможности. Тя каза, че мъдреците на древен Китай са предложили най-доброто обяснение на тази необик­новена възможност. Те твърдят, че личното осъзнаване на човека — или дъ — е напълно способно да ни свърже по своя воля с всеобхватното осъзнаване — или Дао. И тогава, когато дойде смъртта, индивидуалното осъзнава­не не се разпилява, както при обикновеното умиране, а се разширява и свързва с по-голямото цяло.
Тя добави, че прегледът в тази подобна на пашкул об­становка в пещерата ми е дал възможност да събера и натрупам енергия. Сега трябва да използвам тази енер­гия, за да укрепя връзката си с абстрактната сила, наре­чена духът.
— Затова трябва да обработваш градината и да попи­ваш нейната енергия, както и енергията от слънцето — каза тя. — Слънцето дарява от своята енергия на земята и кара нещата да растат. Ако позволиш на слънчевата светлина да навлезе в тялото ти, и твоята енергия също ще порасне.
Клара ми каза да си измия ръцете във ведрото с вода и да седна на един дънер сред полянката извън оградата на градината, защото смята да ми покаже как да започна да насочвам вниманието си към слънцето. Каза, че вина­ги трябва да нося сламената шапка, за да предпазвам главата и лицето си. Предупреди ме още никога да не правя повече от няколко минути наведнъж дихателните движения, които ще ми покаже.
— Защо се наричат дихателни движения? — попитах аз.
— Защото предварително установеното намерение в тези движения е да прехвърлят енергия от дъха към мяс­тото, върху което насочваме вниманието си. Това може да е орган на тялото или енергиен канал, или дори ми­съл и спомен, както е в случая с прегледа. Важното е, че се прехвърля енергия, като по този начин се изпълнява намерението, установено предварително; резултатът е чиста магия, защото изглежда сякаш е дошъл от нищо­то. Затова наричаме тези движения и дишане магически движения.
Клара ми нареди да вдигна лице към слънцето със затворени очи, после да вдишам дълбоко през устата, поемайки слънчевата светлина и топлина, и да я отправя към стомаха си. Там трябва да я задържа колкото мога по-дълго, после да преглътна и накрая да издишам въз­духа, който е останал.
— Прави се на слънчоглед — пошегува се тя. — Неп­рекъснато дръж лицето си обърнато към слънцето, кога­то вдишваш. Слънчевата светлина зарежда дъха със си­ла. Затова прави всичко възможно да поемаш големи глътки въздух и да изпълваш докрай дробовете си. Нап­рави това три пъти.
Тя ми обясни, че при това упражнение енергията от слънцето автоматично се разлива из цялото тяло. Но ние можем и умишлено да насочваме целебните слънчеви лъчи в която и да било област, като докоснем с ръка мястото, където искаме да отиде енергията, или просто мислено да я насочим към него.
— Всъщност, когато си практикувала достатъчно дълго този вид дишане, повече не ти е нужно да използ­ваш ръцете си — продължи тя. — Можеш просто да си представяш как слънчевите лъчи отиват направо на оп­ределено място в тялото ти.
Тя ми предложи да направя същите три вдишвания, но този път да поемам въздуха през носа и да си предс­тавям как светлината се спуска надолу по гърба, по този начин зареждайки с енергията каналите покрай гръбнач­ния стълб. Така слънчевите лъчи ще проникнат в цялото ми тяло.
— Ако искаш, можеш изобщо да прескочиш дишане­то през носа или устата — каза Клара — и да дишаш направо с корема, гърдите или гърба си. Можеш дори да поемеш енергията със стъпалата на краката си и да я из­дигнеш нагоре през тялото.
Тя ми каза да се съсредоточа над корема си, върху ед­но място точно под пъпа и да дишам спокойно, докато усетя как се установява връзка между тялото ми и слън­цето.
Докато вдишвах под нейните напътствия, усетих за­топляне в корема и чувството, че се изпълва със светли­на. След малко Клара ми каза да опитам дишане с други области на тялото. Тя докосна една точка на челото ми между очите. Когато насочих вниманието си там, глава­та ми се изпълни с жълто сияние. Клара ми препоръча да поема колкото може повече от слънчевата жизненост, като задържа дишането си и после завъртя очи по посо­ка на часовниковата стрелка, преди да издишам. Напра­вих, каквото ми казваше, и усетих как жълтото сияние се усили.
— Сега стани права и се опитай да дишаш с гърба — каза тя и ми помогна да си съблека якето.
Обърнах гърба си към слънцето и се опитах да спи­рам вниманието си на различните центрове, които тя ми посочваше с докосване. Един беше между плешките, друг — отзад на врата. Както вдишвах, представяйки си слънцето на гърба ми, усетих как едно затопляне запъл­зя нагоре-надолу по гръбнака ми, после нахлу в главата и така се замаях, че едва не загубих равновесие.
— Стига за днес — каза Клара и ми подаде якето. Седнах, чувствайки се така замаяна, сякаш бях доста пийнала.
— Слънчевата светлина е чиста сила — каза Клара.
— В крайна сметка тя е най-интензивната насъбирана енергия, която съществува.
Каза ми, че направо от върхът на главата изтича една невидима линия енергия нагоре към сферата на небитие­то. Може също да протича от сферата на небитието на­долу към нас и да влиза през един отвор в самия център на върха на главата.
— Ако искаш, можеш да я наречеш жизнената линия, която ни свързва с безпределното съзнание — каза тя.
— Ако слънцето се използва както трябва, то зарежда тази линия и я кара да се задейства. Затова върхът на главата трябва винаги да се предпазва.
Клара каза, че преди да се приберем вкъщи, ще ми покаже друго силно магическо движение, което състав­лява серия от движения на тялото. Каза, че всички тряб­ва да се изпълнят като едно-единствено движение, със сила, точност к грация, но без никакво напрежение.
— Не мога да те насилвам да практикуваш всички движения, които съм ти показвала — каза тя. — Но те трябва неотменно да съпътстват прегледа. Това по-конк­ретно направи същински чудеса с мен. Наблюдавай ме внимателно. Опитай дали ще можеш да видиш моя двойник.
— Твоя какво?! — възкликнах аз, обзета от паника.
Уплаших се да не пропусна нещо изключително важно или да не знам какво да правя с него, ако го видя.
— Гледай двойника ми — повтори тя, внимателно наблягайки на думите. — Прилича на двойно експони­ране. Ти имаш достатъчно енергия, за да възнамериш за­едно с мен резултата от това магическо движение.
— Но повтори ми още веднъж какъв трябва да е ре­зултатът, Клара?
— Двойникът. Етерното тяло. Ответната част на фи­зическото тяло, която, както вече трябва за знаеш или поне да подозираш, не е просто мислена проекция.
Тя отиде на едно равно място и застана с прибрани нозе и ръце, отпуснати покрай тялото.
— Почакай, Клара. Сигурна съм, че нямам достатъч­но енергия да видя това, което имаш предвид, защото дори не мога да го схвана като понятие.
— Няма никакво значение дали го схващаш като по­нятие. Просто наблюдавай внимателно, може би аз ще имам достатъчно сила и за двете ни, за да възнамеря двойника си.
С най-гъвкавите движения, които изобщо съм я виж­дала да прави, тя вдигна ръце над главата си с длани, събрани като в молитвен жест. После се изви назад поч­ти до земята, образувайки изящна дъга с изпънати зад себе си ръце. После бързо изви странично тялото си на­ляво, така че мигновено се оказа наведена напред, почти докосвайки земята. И преди да успея да зяпна от изнена­да, тя се залюля настрани и отново се изви назад в изящ­на дъга.
Направи това още два пъти, сякаш за да ми даде въз­можност да разгледам неуловимо бързите й, грациозни движения или може би да видя двойника й. В един мо­мент аз я видях като смътен силует, сякаш беше двойно експонирана снимка в естествен размер. За частица от секундата имаше две Клари, като едната се движеше с хилядна от секундата след другата.
Бях напълно объркана от това, което видях. Когато се замислих, можах да си го обясня единствено като зри­телна илюзия, породена от скоростта й. Но на нивото на тялото аз знаех, че очите ми бяха видели нещо неулови­мо; явно бях имала достатъчно енергия, за да възпра очакванията на здравия си разум и да позволя да навлезе друга възможност.
Клара спря изящната си акробатика, дойде и застана до мен, без дори да се е задъхала. Обясни ми, че това ма­гическо движение позволява на тялото да се съедини с двойника си в сферата на небитието, като входът към него се рее над главата и леко зад нея.
— Като се навеждаме назад с изпънати ръце, ние пра­вим един мост — каза Клара. — И понеже тялото и двойникът са като двата края на една дъга, ние можем да възнамерим съединяването им.
— Има ли някакво специфично време, когато би трябвало да практикувам това движение? — попитах аз.
— Това е магическо движение на здрача — каза тя. — Но трябва да имаш много енергия и да бъдеш крайно спокойна, за да можеш да го изпълняваш. Здрачът ти по­мага да се успокоиш и ти дава допълнителен заряд от енергия. Именно затова краят на деня е най-подходящо­то време за практикуването му.
— Може ли да опитам сега? — попитах аз.
Тя ме изгледа със съмнение и аз я уверих, че съм учи­ла гимнастика като дете и нямам търпение да опитам.
Казах още, че съм спокойна, колкото въобще мога да бъда. Клара се засмя недоверчиво, но ми каза все пак да опитам- Тя щяла да ме гледа, за да е сигурна, че няма да си счупя нещо, като се извивам прекалено силно.
Стъпих здраво на земята, леко сгънах колене и започ­нах бавно да правя най-добрия си мост назад. Но след определена точка гравитацията надделя и аз се стоварих на земята.
— Ти си безкрайно далеч от това да се наречеш спо­койна — заключи с доброжелателен тон Клара, докато ми помагаше да стана. — Какво те тормози, Тайша?
Вместо да разкрия на Клара какво ми се върти в ума, аз я попитах дали може да опитам още веднъж. Но вто­рия път ми беше още по-трудно и от предишния. Сигур­на бях, че губя равновесие поради умствената ми и емо­ционална тревога. Разбрах, че изискванията на аза, както се изрази Клара, наистина бяха прекомерни; те завладя­ваха цялото ми внимание. Не виждах друг изход, освен да призная пред Клара какво ми е в главата. Казах й, че най-много ме притеснява това, че изглежда, бях стигна­ла до някаква мъртва точка в прегледа си.
— И какво я предизвиква? — попита Клара. Признах, че е свързано със семейството ми.
— Сега знам без капчица съмнение, че не ме обичат — тъжно казах аз. — Не че не съм го подозирала през цялото време — знаех го и точно затова непрекъснато се вбесявах. Но сега, като направих преглед на миналото си, аз вече не мога да се сърдя така, както някога. Затова не знам какво да правя.
Клара ме изгледа критично, като отдръпна назад гла­ва, за да ме измери цялата.
— Какво има да се прави? — каза тя. — Ти си свър­шила работата и си открила, че не те обичат. Ами добре! Не виждам какъв проблем има.
Нехайният й тон ме раздразни. Бях очаквала ако не съчувствие, то поне разбиране и интелигентен коментар.
— Проблемът — казах аз троснато, като едва не се разплаках, — е, че съвсем се задъних. Знам, че трябва да навляза по-дълбоко, отколкото досега, но не мога. Един­ствената ми мисъл е, че те не ме харесват, а аз ги оби­чах.
— Чакай, чакай. Не ми ли каза, че си ги мразела? Съвсем ясно си спомням...
— Да, казах го наистина, но тогава, когато го казах, не знаех какво говоря. Аз наистина ги обичах, включи­телно и братята ми. По-късно се научих да ги ненавиж­дам, но това беше много по-късно. Не като дете. Като дете исках да ми обръщат внимание и да си играят с мен.
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — каза Клара, като кимна. — Хайде да поседнем да го обсъдим.
Отново седнахме на дънера.
— Доколкото виждам, твоят проблем се дължи на обещанието, което си направила като дете. Дала си обе­щание като дете нали, Тайша? — попита тя, като ме гле­даше право в очите.
— Не помня да съм давала някакви обещания — ка­зах искрено аз.
С дружелюбен тон Клара предположи, че може би не си спомням, защото съм била съвсем малка, когато съм го направила, или защото то е било по-скоро чувство, отколкото същинско обещание, заявено с думи. Клара ми обясни, че като деца ние често се заклеваме и после се оказваме обвързани от тези клетви дори когато вече не си спомняме, че сме ги правили.
— Подобни импулсивни заричания могат да ни кост­ват свободата — каза Клара. — Понякога сме обвързани от нелепи детски обричания или клетви в неумираща, вечна любов.
Тя каза, че в живота на всеки, особено в ранното дет­ство, има моменти, когато така отчаяно сме искали не­що, че автоматично сме фиксирали над него пълното си намерение, което, веднъж фиксирано, си остава на мяс­то, докато не се изпълни желанието ни. Тя поясни, че клетвите, заричанията и обещанията обвързват нашето намерение, така че оттогава нататък нашите действия, чувства и мисли постоянно се насочват към изпълнение или поддържане на тези обети, независимо дали си спомняме, че сме ги правили или не.
Тя ме посъветва в течение на прегледа си да обърна внимание на всички обещания, които съм давала през живота си, особено онези, направени прибързано, от не­вежество или погрешна преценка. Защото не изтегля ли от тях съзнателно намерението си, то никога няма да ус­пее да се изразява свободно в настоящето.
Опитах се да обмисля това, което ми казваше, но в ума ми беше пълна каша. Внезапно си спомних една сцена от ранното ми детство. Трябва да съм била на шест години. Искаше ми се майка ми да ме гушне в скута си, но тя ме отблъсна, като ми каза, че вече съм голяма за гушкане, и ми нареди да отида да си разтребя стаята. Въпреки това по-малкият от двамата ми братя, който беше четири години по-голям от мен и любиме­цът на майка ми, вечно се гушкаше в нея. Тогава се заклех, че никога повече няма да ги обичам или да се сближавам с никого от тях. И от този ден нататьк, изг­лежда, бях спазвала обещанието си, като винаги стра­нях от тях.
— Ако е вярно, че те не са те обичали — каза Клара, — значи съдбата ти е била да не бъдеш обичана от се­мейството си. Приеми я! Освен това, има ли някакво значение сега дали са те обичали или не?
Все пак още имаше значение, но не го казах на Клара.
— Аз също имах проблем, доста подобен на твоя — продължи Клара. — Винаги съм се чувствала без прия­тели, бях дебело, жалко момиче, обаче чрез прегледа от­крих, че майка ми умишлено ме е тъпчела още от деня, в който съм се родила. Тя явно е съобразила, че едно дебе­ло, грозновато момиче никога няма да напусне къщата, а тя е искала да остана като нейна прислужница цял жи­вот.
Ужасих се. За първи път Клара ми разкриваше нещо от миналото си.
— Тогава отидох за съвет във връзка с този проблем при моя учител, който определено е най-великият учи­тел, какъвто човек изобщо може да има — продължи тя. — И той ми каза: „Клара, съчувствам ти, но ти само си губиш времето, защото тогава си е било тогава; сега е сега. А сега имаш време единствено за свобода."
— Виждаш ли, аз искрено бях живяла с чувството, че моята майка е провалила целия ми живот; бях толкова дебела и не можех да престана да се тъпча. Нужно ми беше много дълго време, за да осъзная смисъла на това: „Тогава си е тогава; сега е сега. А сега има време единс­твено за свобода."
Клара замълча за миг, сякаш за да остави въздействи­ето от думите си да проникне в мен.
— Ти имаш време единствено да се бориш за свобо­да, Тайша — каза тя и ме смушка. — Сега е сега.

11.
Вече се свечеряваше и аз все повече се притеснявах да си довърша работата. Клара ми бе възложила да събе­ра с гребло нападалите листа от полянката зад къщата, а освен това да донеса камъни от потока и да направя бор­дюр по двете страни на пътеката, водеща от зеленчуко­вата градина до задния двор. Вече бях събрала листата на купчина и забързах да наредя речни камъни покрай пътеката, когато Клара дойде от къщата да провери как напредвам.
— Слагала си камъните както ти падне — каза тя, ка­то огледа пътеката. — И още не си събрала всичките листа. Какво си правила целия следобед, пак ли си вита­ла из облаците?
За мой ужас един съвсем ненавременен порив на вя­търа разпиля спретнатите купчини листа, преди да съм успяла да ги прибера в коша.
— На мен пътеката ми изглежда доста добре — казах аз, оправдавайки се. — Колкото до листата, ами какво да правя, като вятърът все ги разпилява?
— Когато човек си е поставил за цел съвършената форма, тогава „доста добре" не е достатъчно добре — прекъсна ме Клара. — Ти вече трябваше да знаеш, че външната форма на всяко нещо, което правим, всъщност е израз на вътрешното ни състояние.
Казах й, че не виждам как подреждането на тежки ка­мъни може да бъде нещо друго, освен тежък труд.
— Това е, защото ти правиш всичко само за да от­биеш номера — отвърна тя. Тръгна покрай редицата ка­мъни, които бях подредила, и поклати глава. — Тези ка­мъни изглеждат сякаш си ги нахвърляла, без да се съоб­разиш как на тях им подхожда.
— Вече мръква и не ми оставаше време — обясних аз. Нямах никакво настроение за дълги беседи по есте­тика и композиция. Освен това смятах, че и без това раз­бирам повече от Клара по въпроса за композицията, за­щото я бях изучавала в часовете по рисуване.
— Да поставяш камъни, е същото, като да практику­ваш кунг-фу — каза Клара. — Важното е как правим не­щата, а не колко бързо или колко много сме свършили.
Разтърсих китки, за да поотпусна схванатите си пръс­ти.
— Да не искаш да кажеш, че мъкненето на камъни е част от подготовката в бойни изкуства? — попитах из­ненадана аз.
— А ти какво мислиш, че е кунг-фу? — попита вмес­то отговор тя.
Заподозрях, че ми задава провокационен въпрос, за­това се поколебах за миг да потърся правилния отговор.
—- Система от бойни техники, които са част от едно бойно изкуство — убедено казах аз.
Клара поклати глава.
— Само й дай на Тайша да ти излиза с прагматични отговори — каза тя през смях.
Тя седна на един от плетените столове в края на дво­ра, откъдето пътеката се виждаше добре. Аз се стоварих на другия стол до нея. Когато се наместих удобно, обля­гайки крака на ръба на една голяма керамична саксия, Клара започна да ми обяснява, че терминът „кунг-фу" произлиза от съчетанието на два китайски йероглифа, единият означава „работа, свършена за даден период от време*5, другият означава „човек". Когато тези два йе­роглифа се съчетаят, терминът означава стремеж на чо­века да се усъвършенства чрез постоянни усилия. Тя за­яви, че независимо дали практикуваме традиционните упражнения, подреждаме камъни или събираме листа, чрез действията си ние винаги даваме израз на вътреш­ното си състояние.
— Така че, да усъвършенстваме действията си, озна­чава да усъвършенстваме себе си — каза Клара. — Това е истинското значение на кунг-фу.
— И все пак аз така и не виждам връзката между гра­динската работа и практикуването на кунг-фу — казах аз.
— Тогава ще ти го обясня още по-подробно — отвър­на Клара с тон на пресилено търпение. — Възложих ти да носиш камъни от потока, защото изкачването по стръмната пътека с допълнителна тежест би развило вътрешната ти сила. Нас ни интересува не просто да раз­виваме мускули, а по-скоро да култивираме вътрешната енергия. Освен това всички дихателни движения, на ко­ито съм те научила досега и които ти трябва да практи­куваш всеки ден, са предназначени да увеличат вътреш­ната ти сила.
Тя ме накара да се почувствам гузна. От начина, по който ме погледна, когато казваше, че трябва да правя дихателните упражнения всеки ден, усетих, че тя знае, че не съм ги правила съвестно.
— Нещата, които учиш тук с мен, могат да се съотне­сат с това, което в Китай се нарича вътрешно кунг-фу или ней-кунг — продължи Клара. — Вътрешното кунг-фу използва контролираното дишане и циркулацията на енергията, за да укрепи тялото и здравето на човека; до­като външните бойни изкуства като формите на карате, които си изучавала с японските си учители, и някои от хватките, които аз ти показах, се съсредоточават над развиването на мускули и бързи реакции на тялото, при които се освобождава енергия и се насочва извън нас.
Клара каза, че вътрешното кунг-фу се е практикувало от монаси в Китай много преди да се развият външните или твърди стилове на борба, които днес са познати ши­роко като кунг-фу.
— Но разбери едно нещо — продължи Клара. — Не­зависимо дали изучаваш бойни изкуства или дисципли­ната, в която аз те въвеждам, целта на тренировките е да усъвършенстваш вътрешната си същност, така че тя да се издигне над външната си форма с цел да се извърши абстрактният полет.
Като мрачен облак ме обгърна потиснато, обезкура­жено състояние. Отново ме завзе старото ми чувство на провал. Дори и да правех дихателните движения, както ми препоръчваше Клара, знаех си, че никога няма да постигна успех в което и да било от нещата, които тя изискваше от мен. Дори не бях в състояние да проумея какво означава големият преход, още по-малко пък да го възприема като прагматична възможност.
— Ти прояви много голямо търпение тези месеци — каза Клара, като ме потупа по гърба, сякаш доловила, че имам нужда от насърчение. — Никога всъщност не си ми додавала с безброй въпроси във връзка с постоянни­те ми внушения, че те обучавам на магьосничество като формална дисциплина.
Съзрях чудесна възможност да попитам нещо, което не ми излизаше от ума още от първия път, когато бе споменала тази дума.
— Защо наричаш тази формална дисциплина магьос­ничество? — попитах аз.
Клара се вгледа в мен с пронизващ поглед. Изражени­ето на лицето й беше самата сериозност.
— Трудно е да се каже. Нежеланието ми да го обсъж­даме се дължеше на това, че не исках да го назовавам погрешно и по този начин да те уплаша — отговори тя.
— Сега обаче мисля, че е време да поговорим за това. Но първо нека да ти разкажа нещо повече за хората от древно Мексико.
Клара се наведе към мен и с понижен глас каза, че хо­рата от предиспанско Мексико в много отношения доста приличали на древните китайци. Може би понеже и ед­ните, и другите имат общ произход, те споделяли и схо­ден мироглед. Древните индианци от Мексико, обаче, имали леко преимущество, каза тя, защото светът, в кой­то живеели, бил в преход. Това ги направило крайно ек­лектични и любознателни към всяка страна на същест­вуванието. Те искали да разберат Вселената, живота, смъртта и целия обхват човешки възможности от гледна точка на осъзнаване и възприятие. Изключителният им стремеж към знание ги довел до това да развият практи­ки, които им позволявали да достигат до невъобразими нива на осъзнаване. Те направили подробни описания на практиките си и „картографирали" световете, които тези практики разбулват. Тази традиция те предавали от по­коление на поколение, като винаги я обгръщали в тайна.
Почти задъхвайки се от вълнение или може би прек­лонение, Клара завърши беседата си за тези древни ин­дианци, като каза, че те били истински магьосници. Тя ме погледна с широко отворени очи; в здрача зениците й изглеждаха огромни. Тя ми довери, че нейният учител, един мексикански индианец, разполагал с пълното зна­ние за тези древни практики и я научил на тях.
— Ти мен на тези практики ли ме обучаваш, Клара? — попитах аз, заразявайки се от нейното вълнение. — Ти каза, че кристалите били използвани като оръжие от древните магьосници, а магическите движения били за­редени със силата на тяхното намерение и че прегледът също е изнамерен още в древни времена. Това означава ли, че аз се уча на магьосничество?
— Това е отчасти така — каза Клара. — Но засега е по-добре да не се съсредоточаваш много над факта, че тези практики са магически.
— Защо не?
— Защото ние се интересуваме от нещо отвъд този клон езотерични ритуали и заклинания на магьосниците от древните времена. Разбираш ли, ние вярваме, че тех­ните особени практики и натрапчивият стремеж към си­ла в резултат водят само до по-голямо развиване на Аза. А този път е задънен, защото никога не води към пълна­та свобода. А ние именно към това се стремим. Опас­ността е, че човек лесно може да се поддаде на нагласата на тези магьосници.
— Аз няма да се поддам — уверих я.
— В момента наистина не мога да ти разкажа нищо повече — заключи тя почти раздразнено. — Но с тече­ние на времето ти ще научиш всичко.
Почувствах се измамена и бурно запротестирах. Об­виних я, че умишлено си играе с мислите и чувствата ми, като ме подмамва с късчета информация, които раз­дразват любопитството ми, и с обещания, че всичко щя­ло да се изясни в някакво неопределено бъдеще време.
Клара не обърна никакво внимание на протестите ми. Все едно, че нищо не бях казала. Тя стана, отиде към купчината камъни, избра един едър и го вдигна така, ся­каш беше от стиропор. Позамисли се сякаш от коя стра­на да го обърне и после го положи на края на пътеката. После подреди от двете му страни два други камъка с големината на футболна топка. Когато реши, че е довол­на от наместването им, тя отстъпи назад да прецени въз­действието. Трябваше да призная, че пътеката от гради­ната, гладките сиви камъни, които бе подредила, и ост­ровърхите зелени стьбълца на растенията представлява­ха най-хармонична композиция.
— Важното е да манипулираш нещата с изящество — напомни ми Клара, докато вдигаше друг камък. — Вът­решното ти състояние се отразява в начина, по който се движиш, говориш, ядеш или поставяш камъните. Няма значение какво правиш, важното е само да събираш енергия с действията си и да я преобразуваш в сила.
Клара се загледа в пътеката за известно време, сякаш преценяваше къде да постави следващия камък, който държеше. Когато откри подходящото място, тя внима­телно го постави и ласкаво го потупа.
— Като художник ти трябва да знаеш, че камъните трябва да се поставят на място, където ще бъдат в равно­весие — каза тя, — а не където на теб ти е най-лесно да ги оставиш. Естествено, ако ти си заредена със сила, то­гава можеш да ги пускаш както си искаш и резултатът ще бъде самата красота. Истинската цел на упражнение­то с полагането на камъни е да разбереш именно това.
От тона на гласа й и от грозния, безразборен начин, по който аз бях сложила камъните, разбрах, че пак съм се провалила. Почувствах се безкрайно потисната.
— Клара, аз не съм художник — признах си. — Аз съм просто студентка. И по-точно, бивша студентка. На­пуснах художественото училище преди една година. Ха­ресва ми да си въобразявам, че съм художничка, но тол­кова. Аз съм едно нищо.
— Всички ние сме нищо — напомни ми Клара.
— Знам, но ти си тайнствено, силно нищо, докато аз съм мижаво, тъпо, дребно нищо. Не мога дори да подре­дя купчина тъпи камъни. Няма никаква...
Клара сложи длан на устата ми.
— Нито дума повече — предупреди ме тя. — Повта­рям ти, внимавай какво произнасяш на глас в тази къща. Особено по свечеряване!
Вече беше почти тъмно и всичко се бе стаило така спокойно и неподвижно, че изглеждаше някак свръхес­тествено. Птиците бяха замлъкнали. Всичко беше стих­нало, дори вятърът, който толкова ми бе досаждал пре­ди, когато се опитвах да събера листата, сега бе спрял.
— По това време няма никакви сенки — прошепна Клара. — Хайде да седнем под това дърво в тъмното и да видим дали ще можеш да призовеш света на сенките.
— Почакай, Клара — казах аз с висок шепот, който почти граничеше с писък. — Какво смяташ да правиш с мен?
Стомахът ми се сви от нервно напрежение и въпреки вечерния хлад челото ми се обля в пот.
Тогава Клара ме попита съвсем направо дали съм уп­ражнявала дишането и магическите движения, на които ме бе учила. Повече от всичко ми се искаше да можех да й кажа, че съм ги правила, но това щеше да бъде лъжа. Истината е, че ги бях правила съвсем малко, само колко­то да не ги забравя, защото прегледът отнемаше цялата енергия, с която разполагах, и не ми оставяше време за нищо друго. Вечер бях прекалено уморена, за да правя каквото и да било, затова направо си лягах.
— Не си ги правила редовно, иначе нямаше да бъдеш в такова жалко състояние — каза Клара, като се наведе по-близо до мен. — Трепериш като листо. В дишането и движенията, на които те учих, има една тайна и тя ги прави неоценими.
— К-каква е тя? — попитах със запъване аз. Клара ме потупа по главата.
— Те трябва да се изпълняват всеки ден, иначе губят стойността си. Не би си помислила, че можеш да минеш, без да ядеш и пиеш вода, нали? Упражненията, на които те уча, са дори по-важни от храната и водата.
Успя да ме убеди. Аз мълчаливо се заклех да ги правя всяка вечер, преди да си легна, и отново на сутринта, щом се събудя, и преди да отида в пещерата.
— Човешкото тяло има една резервна енергийна сис­тема, която влиза в действие, когато сме в стрес — обяс­ни Клара. — А ние стигаме до стрес всеки път, когато правим нещо прекалено. Като например да се притесня­ваш прекалено много за себе си и за това как се предста­вяш, както е в момента. Затова едно от най-важните предписания в изкуството на свободата е да се избягват прекаленостите.
Тя каза, че движенията, на които ме учи, независимо дали се наричат дишане или магически движения, са важни, защото задействат пряко резервната система и ако се наричат неотменими, то е, защото позволяват на допълнителна енергия да мине през и в резервните пъте­ки. Така, когато бъдем призовани да действаме, вместо да бъдем изчерпани от стреса, ние ставаме по-силни и разполагаме с допълнителна енергия за изключителни задачи.
— А сега, преди да призовем света на сенките, ще ти покажа още две от неотменимите магически движения, които се съчетават с дишане — продължи тя. — Прави ги всеки ден и не само няма да се уморяваш или да се разболяваш, но и ще имаш много допълнителна енергия за своето възнамеряване.
— Моето какво?
— Твоето възнамеряване — повтори Клара. — За да възнамериш резултата от всяко нещо, което правиш. Спомняш ли си?
Тя хвана раменете ми и ме извъртя, докато застанах с лице на север.
— Това движение е особено важно за теб, Тайша, за­щото дробовете ти са отслабнали от прекалено хленчене и плач — каза тя. — Цял един живот да се самосъжаля­ваш, това не може да не вземе своята дан от дробовете ти.
Думите й ме сепнаха и събудиха вниманието ми. Вгледах се как сви леко колене и глезени, като зае из­ходното положение от бойното изкуство, наречено „изп­равен кон", понеже наподобява ездач, яхнал кон, като нозете са разтворени до ширината на раменете и са леко свити. Показалецът на лявата й ръка беше насочен надо­лу, а останалите пръсти извити от второто кокалче. Ко­гато започна да вдишва, тя плавно, но със сила завъртя глава наляво, докъдето можеше, и същевременно напра­ви пълен кръг с лявата си ръка над главата и до долу, а като го завърши, сложи дланта си на опашната кост. За­едно с това изви дясната си ръка зад кръста и после, сви­та на юмрук, я постави върху опакото на лявата длан, притискайки я над лявата китка.
С десния юмрук тя изтласка нагоре лявата ръка по гръбначния стълб, докато напълно сгънатият ляв лакът опря до хълбока й, и свърши вдишването. Задържа дъх, докато преброиш до седем, после освободи напрежение­то на лявата ръка, спусна я отново до опашната кост и пак направи пълен кръг над главата отпред и накрая постави дланта на лявата си ръка върху лонната кост. В същото време върна дясната си ръка през кръста отпред и сложи юмрука върху гърба на лявата длан, след това я изтласка нагоре по корема и завърши издишването.
— Прави това движение веднъж с лявата ръка и вед­нъж с дясната — каза тя. — По този начин ще уравнове­сиш двете си страни.
За демонстрация тя повтори още веднъж същата по­редица движения, редувайки ръцете, като този път изви­ваше глава наляво.
— Сега опитай ти, Тайша — каза тя, като отстъпи настрани, за да ми остави място за пълния замах на ръ­ката назад.
Повторих движенията й. Когато извивах лявата си ръ­ка назад, усетих болезнено обтягане по вътрешната й страна, което минаваше от пръстите до ямката под миш­ниците.
— Отпусни се и остави енергията от дишането да премине през ръката ти и да изтече от върха на показа­леца — каза тя. — Дръж го изпънат, а останалите пръс­ти извити. По този начин ще освободиш всякакво блоки­ране на енергия по пътечките в цялата ти ръка.
Когато придвижих сгънатата си ръка нагоре по гърба, болката се изостри още повече. Клара забеляза измъче­ното ми изражение.
— Не се насилвай толкова — предупреди ме тя, — иначе ще си разтеглиш сухожилията. А докато движиш ръцете си нагоре по гръбнака, свивай малко повече ра­менете.
След като изпълних движението с дясната ръка, усе­тих как мускулите на бедрата ми пламнаха от това, че стоях леко приклекнала. Макар че бях заемала същата поза всеки ден, когато практикувах кунг-фу, сега имах чувство, че краката ми вибрират, сякаш през тях преми­нава електрически ток. Клара предложи да се изправя и да поразтръскам краката си в продължение на няколко минути, за да освободя напрежението.
Тя подчерта, че в това магическо движение въртенето и натискът нагоре на ръцете в съчетание с дишането придвижват енергия към органите в гръдния кош и ги оживяват. Това масажира дълбоките центрове вътре, ко­ито много рядко се активират. Извиването на главата масажира вратните жлези и същевременно отваря про­ход за енергията към тила. Тя обясни, че когато се раз­будят и захранят с енергията от дишането, тези центрове могат да разкрият такива тайни, каквито изобщо не мо­жем да си въобразим.
— За следващото магическо движение — каза Клара — застани със събрани крака и гледай право напред, ся­каш във врата, която се каниш да отвориш.
Клара ми каза да вдигна ръце до нивото на очите и да извия пръсти така, сякаш ги пъхам в жлебовете за отва­ряне на плъзгащи се врати.
— Това, което ще отвориш обаче, е процеп в енергий­ните линии на света — обясни тя. — Представи си тези линии като опнати отвесни струни, които образуват па­раван пред теб. Сега трябва да сграбчиш по една стиска от тези фибри и да ги дръпнеш в двете страни с всичка сила. Дърпай, докато не се отвори достатъчно широк процеп, за да можеш да минеш през него.
Каза ми, че щом направя тази пролука, трябва да пристъпя напред с левия крак и използвайки го за опора после много бързо да се завъртя на сто и осемдесет гра­дуса обратно на часовниковата стрелка, докато се окажа с лице към посоката, от която съм дошла. Като се завър­тя по този начин, енергийните линии, които съм отдръп­нала настрани, ще ме обвият.
За да се върна, каза тя, аз трябва отново да отворя ли­ниите, като ги дръпна настрани по същия начин, както преди, след това да изляза навън с десния крак и бързо да се извъртя на сто и осемдесет градуса по часовнико­вата стрелка веднага щом направя стъпката. По този на­чин аз ще развия обратно нишките и отново ще бъда с лице към посоката, от която съм започнала магическото движение.
— Това е едно от най-силните и тайнствени магичес­ки движения — предупреди ме Клара. — С него можем да отваряме врати към различни светове, естествено, при положение че сме натрупали допълнителна вътреш­на енергия и сме в състояние да осъществим намерение­то на това магическо движение.
Доста се притесних от сериозния й тон и изражение.
Не знаех какво да очаквам, ако успеех да отворя тази не­видима врата. Тогава с твърд тон тя ми даде някои пос­ледни наставления.
— Докато пристъпваш вътре — каза тя, — тялото ти трябва да се почувства като вкоренено, тежко, изпълне­но с напрежение. Но веднъж щом се озовеш вътре и се завъртиш в полукръг, трябва да се почувстваш лека и въздушна, сякаш се рееш нагоре. Когато влизаш през процепа, ти издишваш рязко, а после бавно и дълбоко вдишваш, изпълвайки докрай дробовете си с енергията иззад този параван.
Изпълних упражнението няколко пъти, а Клара ме наблюдаваше. Но чувствах, че това са просто външни движения; не можех да усетя как енергийните фибри об­разуват паравана, за който говореше Клара.
— Не дърпаш вратата настрани достатъчно силно — поправи ме Клара. — Използвай вътрешната си енергия, не просто мускулите на ръцете. Издишай напълно засто­ялия въздух, като глътнеш стомаха си, докато пристъп­ваш напред. Веднъж влезеш ли вътре, вдишай колкото повече пъти успееш, но внимавай. Не се задържай там повече, отколкото ти е нужно.
Набрах цялата си сила и сграбчих въздуха. Клара зас­тана зад мен, хвана ръцете ми под лакътя и с всичка си­ла ги дръпна настрани. Мигновено изпитах чувството сякаш се отвори плъзгаща се врата. Рязко издишвайки, аз се хвърлих през нея или по-скоро Клара ме тласна силно напред. Спомних си, че трябва да се обърна и да дишам дълбоко, но за миг се разтревожих, че няма да знам кога да изляза. Клара долови това и ми каза кога да спра да дишам и кога да пристъпя обратно навън.
— Когато практикуваш това магическо движение са­ма — каза Клара, — ти ще се научиш да го правиш съ­вършено. Но внимавай. Веднъж преминеш ли през този процеп, всичко може да ти се случи. Запомни, трябва да бъдеш предпазлива, но в същото време смела.
— И как да знам кога кое да бъда? — попитах аз. Клара сви рамене.
— Известно време няма да знаеш. За съжаление ние ставаме предпазливи едва след като сме си изпатили.
Тя добави, че предпазливостта без малодушие се кре­пи на способността ни да контролираме вътрешната си енергия и да я насочваме към резервните канали, така че да ни бъде на разположение, когато ни потрябва за из­вънредни действия.
— Без достатъчно вътрешна енергия нищо не може да се постигне — каза Клара, — но ние трябва да я нат­рупваме и пречистваме. Така че хайде и двете да напра­вим някои от магическите движения, които си научила, и да видим дали можеш да бъдеш предпазлива, без да си малодушна, и да призовем света на сенките.
Почувствах прилив на енергия, който започна като малки вихърчета в стомаха ми. Отначало си помислих, че това е страх, но тялото ми не се чувстваше уплашено. По-скоро като че ли някаква безлична сила, опразнена от желания и чувства, се задвижи в мен, насочвайки се отвътре навън. Както се издигаше нагоре, плещите ми неволно се разтърсиха.
Клара отиде до средата на двора; последвах я. Тя за­почна да прави някои от магическите движения, като умишлено ги изпълняваше по-бавно, за да мога да я сле­дя.
— Затвори очи — прошепна тя. — Когато си със зат­ворени очи, по-лесно можеш да използваш енергийните линии, за да пазиш равновесие.
Затворих очи и започнах да се движа в унисон с Кла­ра. С лекота успявах да следвам знаците й за промяна на положението ми, но още трудно пазех равновесие. Знаех, че става така, понеже прекалено се стараех да из­пълнявам движенията правилно. Беше като в оня слу­чай, когато се опитах да вървя със затворени очи, но продължих да се спъвам, понеже отчаяно исках да ус­пея. Но постепенно желанието ми да съм ненадмината се стопи и тялото ми стана по-гъвкаво и изкусно. Както продължавах движенията, почувствах се така освободе­на от напрежението, че не си усещах костите и ставите. Като вдигах ръце над главата си, струваше ми се, че мо­га да ги протегна чак до върха на дърветата. Когато сви­вах колене и премествах надолу центъра на тежестта си, през нозете ми надолу протичаше поток от енергия. Из­питах усещането, че пускам корени. От стъпалата на краката ми изникваха линии и проникваха дълбоко в зе­мята, като ме караха да се чувствам невероятно устойчи­во. Постепенно границите между тялото ми и околната среда се разтопиха. С всяко движение, което правех, тя­лото ми сякаш все повече се стапяше и сливаше с мрака, докато започна да се движи и диша от само себе си.
Чувах дишането на Клара до себе си, докато изпълня­ваше същите движения. Със затворени очи аз долавях очертанията и положението й. В един момент ми се слу­чи изключително странно нещо. Почувствах зад челото ми да се включва светлина. Но като вдигнах очи нагоре, осъзнах, че тази светлина всъщност изобщо не беше вът­ре в мен. Идваше откъм върховете на дърветата, сякаш се бе включило огромно табло с електрическо осветле­ние в нощта, което може да озари цял стадион. Без ни­какво затруднение виждах Клара и всяко нещо в двора и околността.
Светлината беше с много странен оттенък; не можех да определя дали беше възрозова, прасковена или с цвят на светла печена глина. На места сиянието й се изменя­ше сякаш в зависимост от това накъде поглеждам.
— Не си движи главата — каза Клара, взирайки се любопитно в мен. — И стой все така със затворени очи. Концентрирай се само над дишането си.
Не знам защо ми каза да стоя все така със затворени очи, макар да виждаше, че са широко отворени. Опитвах се да определя багрите на светлината, защото тя сякаш се изменяше с най-лекото движение на главата ми. А яр­костта й се изменяше в зависимост от това колко силно се взирах в нея. Така потънах в сиянието около себе си, че загубих ритъма на дишане. После пак така внезапно, както се бе включила, светлината отново угасна и аз ос­танах в пълен мрак.
— Да вървим в кухнята и да си стоплим нещо за яде­не — каза Клара, като ме смушка леко.
Поколебах се. Бях загубила ориентация, чувствах се не на място. Тялото ми толкова натежа, че си помис­лих дали не трябва да поседна.
— Вече можеш да отвориш очи — каза Клара.
Не си спомням някога да ми е било толкова трудно да си отворя очите, както в този момент. Имах чувство, че ми коства цяла вечност, защото тъкмо успявах да ги по­отворя и те веднага се затваряха. Това отваряне и затва­ряне сякаш продължи много дълго, преди Клара да ме разтърси за раменете.
— Тайша, отвори си очите! — заповяда ми тя. — Да не си посмяла да ми припаднеш в ръцете. Чуваш ли ме?
Разтърсих глава, за да се посвестя, и очите ми се от­вориха. Били са затворени през цялото време. Беше неп­рогледен мрак, но през листата се процеждаше доста­тъчно лунна светлина, за да съзра силуета на Клара. Се­дяхме под дървото на две плетени кресла в двора.
— Как се озовах тук? — попитах аз озадачена.
— Вървя дотук и седна — каза Клара с тон сякаш то­ва се подразбираше от само себе си.
— Но какво се случи? Само преди миг имаше светли­на. Виждах всичко съвсем ясно.
— Това, което се случи, бе, че ти навлезе в света на сенките — каза Клара с тон на поздравление. — По ри­тъма на дишането ти знаех, че си влязла там. Но не ис­ках да те плаша в този момент, като те накарам да си погледнеш сянката. Ако беше я погледнала, ти щеше да узнаеш, че...
Мигновено разбрах за какво намеква Клара.
— Нямаше никакви сенки — задъхано казах аз. — Имаше светлина, но нищо нямаше сянка.
Клара кимна.
— Тази вечер ти откри нещо изключително ценно, Тайша. В световете извън нашия няма сенки!

12.
След повече от осем месеца съвестно практикуване на прегледа аз бях в състояние да го правя по цял ден, без да се измъчвам и разсейвам. Един ден, докато визуа­лизирах сградата на гимназията, където учех последната година, класната стая, учителите ми, така се увлякох да минавам между чиновете и да гледам кой от съученици­те ми къде седеше, че накрая се улових да си говоря са­ма.
— Ако си говориш сама, няма да можеш да дишаш правилно — чух да казва един мъжки глас.
Така се стреснах и подскочих, че си ударих главата в стената на пещерата. Отворих очи. Образът на класната стая изчезна, докато се обръщах да погледна входа на пещерата. Очертан на отвора, един мъж беше застанал клекнал. Веднага го познах — беше майсторът магьос­ник, когото бях видяла веднъж на хълма. Носеше същия зелен анорак и панталони, но този път го виждах в про­фил — силно издаден нос и наклонено чело.
— Не се взирай — чух да казва учителят-магьосник. Гласът му беше нисък и отекваше като ручей по речни камъни. — Ако искаш да научиш нещо повече за диша­нето, трябва да се успокоиш и да възстановиш равнове­сието си.
Продължих да вдишвам дълбоко, докато престанах да се страхувам от присъствието му, и вместо това почувс­твах облекчението, че най-после се запознавам с него. Той седна с кръстосани нозе на входа на пещерата и се наведе напред, както правеше и Клара.
— Движенията ти са доста резки — ниско промърмо­ри той. — Дишай така.
Той вдиша дълбоко и леко завъртя глава наляво. Пос­ле издиша докрай, като плавно извиваше глава надясно. Накрая, без да диша, изви глава от дясното рамо до ля­вото и я върна в средата. Повтарях движенията му, като вдишвах и издишвах толкова пълно, колкото можех.
— Така е по-добре — каза той. — Когато издишваш, изхвърляй всички мисли и чувства, на които правиш преглед. И не извивай глава просто с вратните мускули. Насочвай я с невидимите енергийни линии, които идват от средата на корема. Една от най-важните задачи при прегледа е да склониш тези линии да излязат.
Той ми обясни, че точно под пъпа се намира един много важен център на силата и че всички движения на тялото, включително дишането, трябва да използват та­зи енергийна точка. Препоръча ми да синхронизирам ритъма на дишането си с извиването на главата, така че двете заедно да притеглят невидимите енергийни линии от корема да се източат навън към безкрайността.
— Тези линии част от тялото ми ли са, или трябва да си ги представям? — попитах аз.
Той се понамести на земята, преди да ми отговори.
— Тези невидими линии са част от лекото тяло — двойника — каза той. — Колкото повече енергия прив­лечеш, като манипулираш тези линии, толкова по-силен ще стане двойникът ти.
— Интересува ме дали те са реални или просто въоб­ражаеми?
— Когато възприятието се разшири, нищо не е реал­но и нищо не е въображаемо — каза той. — Има само възприятие. Затвори очи и сама ще го разбереш.
Не исках да затварям очи; държах да гледам какво прави той в случай на някакви неочаквани движения. Обаче тялото ми се отпусна и натежа, а очите ми започ­наха да се затварят, колкото и да се мъчех да ги държа отворени.
— Какво е двойникът? — успях да попитам аз, преди да се отпусна напълно в сънлив унес.
— Това е добър въпрос — отбеляза той. — Означава, че част от теб още е будна и слуша.
Усетих го да вдишва дълбоко, докато се изпълни це­лият му гръден кош.
— Физическото тяло е обвивка, съд, ако щеш — каза той, след като бавно издиша. — Като се концентрираш над дишането си, ти можеш да накараш плътното тяло да се разтвори, така че да остане само леката, етерната част.
После сам се поправи, като каза, че всъщност не фи­зическото тяло се разтваря, ами като преместим точката на осъзнаването си, ние започваме да разбираме, че то поначало никога не е било плътно. Това разбиране е точно обратното на нещата, които стават, докато растем. Като деца ние напълно осъзнаваме своя двойник; но до­като растем, ние се научаваме да обръщаме все повече и повече внимание на физическата страна и все по-малко на етерната. Като възрастни ние вече напълно губим осъзнаването, че съществува и леката ни страна.
— Лекото тяло представлява маса от енергия — обяс­ни той. — Ние осъзнаваме само твърдата му, външна об­вивка. А етерната си страна осъзнаваме само когато поз­волим на намерението си да се върне обратно към нея.
Той подчерта, че физическото ни тяло е неразделно свързано с етерния си двойник, но тази връзка е замъг­лена от нашите мисли и чувства, които се съсредоточа­ват изключително над физическото тяло. За да прехвър­лим осъзнаването си от твърдото тяло към лекия му двойник, ние трябва първо да премахнем бариерата, коя­то разделя тези два аспекта на нашето същество.
Понечих да го попитам как може да се направи това, но открих, че ми е невъзможно да произнеса на глас мислите си.
— Прегледът ни помага да премахнем всички тези предубеждения — каза той в отговор, — но са нужни умения и концентрация, за да достигнем до двойника. Точно в момента използваш до известна степен етерната си част. Ти си полузаспала, но една част от теб е будна и внимателна. Тя може да ме чува и да долавя присъствие­то ми.
Той ме предупреди, че освобождаването на енергия­та, заключена в нас, е до голяма степен опасно, защото двойникът е уязвим и лесно можем да му навредим, ко­гато прехвърляме осъзнаването си към него.
— Можеш неволно да направиш отвор в етерната мрежа и да загубиш голямо количество енергия — пре­дупреди ме той, — ценна енергия, необходима да под­държаш определено ниво на яснота и контрол над живо­та си.
— Какво е етерна мрежа? — промърморих аз, сякаш говорех насън.
— Етерната мрежа е сиянието, което обгръща физи­ческото тяло — обясни той. — През всекидневния ни живот тази мрежа от енергия се разкъсва на парчета. Го­леми части от нея се губят или заплитат в енергийните снопове на другите хора. Ако човек загуби премного жизнена сила, той се разболява или умира.
Гласът му така пълно ме унасяше, че се улових да ди­шам с корема, като в дълбок сън. Бях се свлякла настра­ни, но не усещах твърдата стена на пещерата.
— Дишането въздейства и на физическо, и на етерно ниво — обясни той, — то възстановява всякакви увреж­дания на етерната мрежа и я поддържа здрава и еластич­на.
Исках да го попитам нещо за прегледа, но не можех да формулирам думите си — те ми изглеждаха толкова далечни. Но без да съм попитала, той отново ми даде от­говора.
— Именно това правиш ти през последните месеци с прегледа си. Възвръщаш си нишките енергия от своята етерна мрежа, които са били загубени или заплетени в резултат на всекидневния ти живот. Когато съсредото­чиш вниманието си над тези взаимодействия с хората, ти изтегляш обратно всичко, което си разпиляла в про­дължение на двадесет години по хиляди места.
Исках да го попитам дали двойникът има определени очертания или цвят. Имах предвид аурата. Той не ми от­говори. След дълго мълчание аз с усилие отворих очи и видях, че съм сама в пещерата. Напрегнато се взрях през мрака към светлината на отвора, където го бях видяла очертан в началото. Предположих, че се е измъкнал ти­хо и ме чака някъде наблизо да изпълзя навън. Както се взирах, появи се ярко петно светлина, което се рееше на около половин метър от мен. Тази илюзия ме стресна, но в същото време така ме притегляше, че не можех да отместя поглед от нея. Изпитах ирационалната увере­ност, че светлината е жива, разумна и осъзнава, че аз съм съсредоточила вниманието си над нея. Внезапно си­яйната сфера се разшири двойно повече и се обви с ярък пурпурен пръстен.
Уплашена, аз стиснах очи, надявайки се, че светлина­та ще изчезне и ще мога да изляза от пещерата, без да преминавам през нея. Сърцето ми оглушително заби в гърдите и цялата се облях в пот. Гърлото ми пресъхна и се стегна на възел. С огромни усилия успях да забавя дишането си. Когато отворих очи, светлината бе изчез­нала. Изкуших се да си обясня цялата случка като сън, защото често бях задрямвала по време на прегледа си. Но така ярко си спомнях майстора магьосник и какво ми беше говорил, че бях почти сигурна в реалността на всичко.
Изпълзях предпазливо от пещерата, обух си обувките и поех към къщи по пряката пътека. Клара стоеше на вратата на всекидневната, сякаш ме чакаше. Задъхана, аз избърборих, че току-що или бях разговаряла с майстора магьосник, или го бях сънувала в съвършено жив сън. Тя се усмихна и с леко движение на брадичката посочи креслото. Останах с отворена уста. Там седеше той, съ­щият човек, който само преди минути беше при мен в пещерата, само дето беше с други дрехи. Сега той носе­ше сив вълнен пуловер, спортна риза и елегантни панта­лони.
Беше по-стар, отколкото си мислех, но и много по­жизнен. Невъзможно ми беше да определя възрастта му; можеше да е на четиридесет или на седемдесет години. Изглеждаше изключително силен, нито слаб, нито пъ­лен. Беше мургав и имаше вид на индианец. Носът му беше подчертано издаден, устата — силна, брадичката му беше квадратна, а очите — блестящи и черни, със съ­щия силен поглед, който бях забелязала в пещерата. Всички тези черти изпъкваха още повече на фона на гъс­тата му, блестяща грива от бяла коса. Забележителното въздействие на косата му беше, че не го превръщаше в стар човек, какъвто вид придава обикновено бялата ко­са. Спомням си колко стар започна да изглежда баща ми, когато косата му се прошари, и как я прикриваше с бои и шапки; но всичко това беше безполезно, защото възрастта му се изписваше на лицето, по ръцете, в цяло­то тяло.
— Тайша, запознайте се. Това е г-н Джон Майкъл Абелар — каза ми Клара.
Мъжът учтиво стана и ми протегна ръка.
— Много ми е приятно да те видя, Тайша — каза той на съвършен английски, докато силно разтърси ръката ми.
Исках да го попитам какво прави тук и как е успял толкова бързо да се преоблече и дали всъщност наисти­на е бил в пещерата или не. Десетки въпроси се заблъс­каха в главата ми, но бях прекалено стъписана и упла­шена, за да задам който и да било от тях. Опитах да се престоря на спокойна и не толкова объркана. Отбелязах колко добре говори английски и колко ясно се бе изра­зявал, когато ми бе говорил в пещерата.
— Много мило от твоя страна да го забележиш — ка­за той с обезоръжаваща усмивка. — Но няма как да не говоря английски добре. Аз съм индианец-яки. Роден съм в Аризона.
— В Мексико ли живеете, г-н Абелар? — попитах аз от смущение.
— Да. Живея в тази къща — отговори той. — Живея тук с Клара.
Той я погледна по начин, който можех да определя единствено като чиста обич. Не знаех какво да кажа. По­чувствах се неловко, смутена по някаква непонятна при­чина.
— Не сме мъж и жена — каза Клара, сякаш за да ме извади от неудобството, но същевременно и двамата из­бухнаха в смях.
Вместо да разведри настроението ми, смехът им ме накара да се почувствам още по-неловко. Тогава за мое смайване разпознах чувството, което изпитвах: беше си чиста ревност. В някакъв необясним собственически им­пулс аз бях приела, че той ми принадлежи. Опитах се да прикрия смущението си, като бързо зададох някакъв ба­нален въпрос:
— Отдавна ли живеете в Мексико?
— Да, отдавна — отговори той.
— И смятате ли да се върнете в Съединените щати? Той ме прикова със силния си поглед, после се ус­михна и каза с чаровен тон:
— Тези подробности са без никакво значение, Тайша. Защо не ме попиташ за нещата, които обсъждахме в пе­щерата? Има ли нещо неясно?
Клара ни подкани да седнем: тя и аз на дивана, а г-н Абелар на едно кресло. Попитах го дали би ми разказал нещо повече за двойника. Това понятие ми беше изклю­чително интересно.
— Някои хора са майстори на двойника — започна той. — Те могат не само да фокусират осъзнаването си над него, но могат и да го пуснат в действие. Повечето от нас обаче едва осъзнаваме, че съществува етерната ни страна.
— Какво прави двойникът? — попитах аз.
— Всичко, което поискаме да прави; може да преска­ча дървета, да лети във въздуха, да става голям или ма­лък и да заема вида на животно. Или пък може да осъз­нава мислите на хората; може и сам да се превърне в ми­съл и само за миг да се пренесе на огромно разстояние.
— Може дори да действа като самия човек — намеси се Клара, като ме гледаше право в очите. — Ако знаеш как да го използваш, ти можеш да се явиш пред някого и да разговаряш с него, сякаш реално си там.
Г-н Абелар кимна.
— В пещерата ти можа да възприемеш присъствието ми с твоя двойник. И едва когато умът ти се пробуди, ти се усъмни, че изживяването ти е реално.
— Аз и сега се съмнявам — казах аз. — Вие реално ли бяхте там?
— Разбира се — отговори той и намигна, — точно толкова реално, колкото съм тук.
За миг се зачудих дали сега не сънувам. Но разумът ми ме уверяваше, че положително не спя. Все пак, за да проверя, аз пипнах масичката — твърда беше.
— И как го правите? — попитах аз, докато се облягах обратно на дивана.
Г-н Абелар помълча малко, сякаш си подбираше ду­мите.
— Освобождавам се от физическото тяло и оставям да надделее двойникът — каза той. — Ако прикрепим осъзнаването си към двойника, вече не сме подвластни на законите на физическия свят; тогава по-скоро сме уп­равлявани от етерните сили. Но докато осъзнаването ни е привързано към физическото тяло, движенията ни са възпрепятствани от земното притегляне и други ограни­чения.
Все още не разбирах дали това означава, че той може да бъде на две места едновременно. Той явно долови объркването ми.
— Клара ми спомена, че се интересуваш от бойни из­куства — каза г-н Абелар. — Разликата между обикно­вения човек и изкусно владеещия кунг-фу е в това, че последният се е научил да контролира лекото си тяло.
— Моите учители по карате казваха същото — отбе­лязах аз. — Те твърдяха, че бойните изкуства тренират леката страна на тялото, но така и не разбрах какво озна­чава това.
— Те вероятно са имали предвид, че когато изкус­ният каратист нанася удар, той засяга уязвимите точки в лекото тяло на противника — каза той. — Разрушителна е не силата на физическото тяло, а отвора, който прави той в етерното тяло на противника си. През този отвор той може да запрати сила, която прокъсва етерната мре­жа и причинява големи увреждания. На човек в момента може да му се стори, че е получил само лек удар, но ча­сове или може би дни по-късно той може дори да умре от този удар.
— Точно така — съгласи се Клара. — Не се подвеж­дай от външните движения или от това, което виждаш. Важното е това, което не виждаш.
От моите учители по карате често бях чувала подоб­ни приказки. Когато ги разпитвах как се извършват та­кива постижения, те не можеха да ми дадат смислено обяснение. Тогава бях смятала, че това е така, понеже моите учители са японци и не могат да изразят такива сложни неща на английски. Сега г-н Абелар ми обясня­ваше нещо подобно и макар че владееше съвършено ан­глийски, аз все така не можех да разбера какво има предвид под леко тяло или двойник и как да се отпри­щят неговите тайнствени сили.
Запитах се дали г-н Абелар беше майстор по бойни изкуства, но преди да съм му задала въпроса, той про­дължи:
— Истинските майстори на бойни изкуства, както ми ги е описвала Клара от обучението си в Китай, се инте­ресуват от това да усъвършенстват контрола над лекото си тяло — каза той. — А двойника се контролира не от интелекта, а от нашето намерение. Невъзможно е да го осмислиш или да го разбереш по рационален път. Той трябва да се усети, защото е свързан с едни светещи ли­нии от енергия, които прекосяват цялата вселена. — Той докосна главата си и посочи нагоре. — Например, една линия от енергия, която тръгва от върхът на главата, да­ва на двойника направление и посока. Тази линия крепи и тласка двойника по пътя, по който той иска да отиде. Ако иска да се движи нагоре, трябва само да възнамери посока нагоре. Ако иска да потъне в земята, трябва да възнамери посока надолу. Съвсем просто е.
Тук Клара ме попита дали си спомням какво ми беше казала в градината, когато правехме упражненията със слънчевото дишане: как върхът на главата винаги трябва да се предпазва. Отговорих й, че го помня много добре — оттогава винаги се страхувах да излизам от къщата без шапка. Тогава тя ме попита дали успявам да следя смисъла на нещата, които ми казва г-н Абелар. Уверих я, че изобщо не се затруднявам да го разбирам, дори ко­гато не схващам понятията. Това беше парадокс — ма­кар че не можех да проумея нещата, които казваше, те все пак ми бяха някак познати и достойни за вярване. Клара кимна и каза, че това е така, понеже той се обръ­ща пряко към тази част от мен, която не е съвсем рацио­нална и има способността да схваща нещата пряко, осо­бено когато един магьосник говори направо на нея.
Това, което каза Клара, беше вярно. Имаше нещо в г-н Абелар, което ме предразполагаше дори повече и от Клара. Не беше от учтивия и мек начин, по който гово­реше, а нещо в силния му поглед ме заставяше да слу­шам и следя обясненията му, въпреки че рационално ми изглеждаха лишени от смисъл. Чувах се да задавам та­кива въпроси, сякаш разбирам за какво говоря.
— Ще бъда ли и аз в състояние да достигна някой ден лекото си тяло? — попитах г-н Абелар.
— Въпросът е, Тайша, дали искаш да го достигнеш?
Поколебах се за миг. По време на прегледа си бях от­крила, че съм малодушна и страхлива и че първата ми реакция винаги е да избягвам всяко нещо, което може да ми създаде проблеми или ме плаши. Но същевременно ми беше безкрайно любопитно да изживявам необичай­ни неща и, както бе отбелязала веднъж Клара, аз прите­жавах известна степен на безразсъдна смелост.
— Изпитвам голямо любопитство към двойника — казах аз, — така че определено ми се иска да стигна до него.
— На всяка цена ли?
— На всяка, освен ако не трябва да си продавам тяло­то — изтърсих аз нелепо.
И тук те изпаднаха в такъв бурен смях, че си помис­лих дали няма да се затъркалят по пода. Обаче не бях го казала като шега, защото в действителност не бях сигур­на какви тайни планове ми кроят. Сякаш проследил раз­съжденията ми, г-н Абелар каза, че е време да се запоз­ная с някои основни представи от техния свят. Той се изправи в креслото и доби сериозен вид.
— Отношенията между мъж и жена изобщо не ни за­нимават — каза той. — Това означава, че не се интере­суваме от човешката моралност, неморалност или дори аморалност. Цялата ни енергия е насочена към това да изследваме нови пътища.
— Може ли да ми дадете един пример за нов път, г-н Абелар? — попитах аз.
— Разбира се. Ами например какво мислиш за зада­чата, която изпълняваш — прегледа? Ако сега разгова­рям с теб, то е, защото чрез него ти натрупа достатъчно енергия, за да разчупиш някои физически граници. Ти можа да възприемеш, макар и само за миг, невъобрази­ми неща, които не са част от нормалния ти инвентар, ако използвам терминологията на Клара.
— Моят нормален инвентар е доста смахнат — пре­дупредих го аз. — От прегледа на миналото си започвам да си давам сметка, че съм била направо луда. Всъщност и сега съм си луда. Доказателство за това е, че съм тук и не мога да определя дали съм будна или сънувам.
Тук двамата отново избухнаха в смях, като че ли гле­даха комедия и клоунът отново е изтърсил смешна реп­лика.
— Много добре знам колко си луда — каза с катего­ричен тон г-н Абелар. — Но не защото си тук с нас. И си не толкова луда, колкото се отдаваш на настроенията си. Въпреки това от деня, когато пристигна, противно на то­ва, което можеш да си мислиш, ти вече не се глезиш толкова, колкото в миналото. Затова ще е напълно вярно да кажа, че някои от нещата, които Клара ми каза, че си правила, като например навлизането в света на сенките, както го наричаме, съвсем не е отдаване на настроения или лудост. Това е нов път, нещо безименно и невъобра­зимо от гледна точка на нормалния свят.
Последва дълго мълчание, което ме накара да се раз­мърдам неспокойно. Искаше ми се да кажа нещо, за да наруша тази магия, но нищо не ми хрумваше. Още по-лошото беше, че г-н Абелар продължи да ме поглежда косо. После пошепна нещо на Клара и двамата тихо се засмяха, което безкрайно ме засегна, защото изобщо не се съмнявах, че се смеят на мен.
— Май по-добре да се прибера в стаята си — казах аз и станах.
— Сядай, още не сме свършили — каза Клара.
— Нямаш представа колко високо оценяваме това, че си тук с нас — внезапно заговори г-н Абелар. — Поня­кога ни става смешно, защото си толкова ексцентрична. Скоро ще се запознаеш и с друг член на нашата група, една личност, която е ексцентрична колкото теб, но много по-възрастна. Просто като те гледаме, ти ни на­помняш за нея като млада. Затова се смеем. Моля те, из­вини ни.
Ненавиждах да ми се присмиват, но извинението му беше толкова искрено, че го приех. Г-н Абелар подхвана отново разговора за двойника, сякаш за нищо друго не беше ставало дума.
— Когато се освободим от представите си за физи­ческото тяло, малко по малко или наведнъж — каза той, — осъзнаването започва да се прехвърля към леката страна. За да улесним това преместване, физическата ни страна трябва да остане в пълен покой, изключена като в дълбок сън. Голямата трудност е в това да убедим физи­ческото си тяло да сътрудничи, защото то много рядко се съгласява да отстъпи контрола.
— Как тогава да се освобождавам от физическото си тяло? — попитах аз.
— Като го заблудиш — отговори той. — Караш го да се чувства така, сякаш е дълбоко заспало; съзнателно го отпускаш, като отместваш осъзнаването си от него. Ко­гато тялото и умът ти са в покой, двойникът се събужда и надделява.
— Опасявам се, че не мога да следвам мисълта ви — казах аз.
— Не се прави, че не разбираш, Тайша — рязко каза Клара. — Ти си правила това в пещерата. За да успееш да възприемеш нагуала, ти трябва да си използвала двойника си. Ти спеше и в същото време осъзнаваше всичко.
Направи ми впечатление начинът, по който Клара спомена г-н Абелар. Тя го бе нарекла „нагуала". Попи­тах я какво означава тази дума.
— Джон Майкъл Абелар е нагуалът — каза тя гордо. — Той е моят водач; източникът на моя живот и добро състояние. Той не е моят мъж по какъвто и да било въ­образим начин, въпреки това той е любовта на живота ми. Когато и за теб стане всичкото това, тогава той ще бъде нагуал и за теб. Но дотогава той е г-н Абелар или дори само Джон Майкъл.
Г-н Абелар се засмя, сякаш Клара беше казала всички тези неща само на шега, тя обаче задържа продължител­но погледа ми, за да ми внуши, че е казала съвсем сери­озно всяка дума.
Последва дълго мълчание, което г-н Абелар най-сет­не наруши.
— За да можеш да задействаш лекото тяло, ти първо трябва да отвориш определени центрове в тялото, които играят ролята на врати — продължи той. — Когато всички врати вече са отворени, двойникът ти ще може да излезе от предпазващата го обвивка. Иначе завинаги ще си остане затворен във външната черупка.
Той помоли Клара да вземе една рогозка от килера. Разстла я на пода и ми каза да легна по гръб с ръце пок­рай тялото.
— Какво ще правите с мен? — подозрително попитах аз.
— Не това, което мислиш — отсече той. Клара се разкикоти.
— Тайша наистина е много нащрек с мъжете — обяс­ни тя на г-н Абелар.
— Но това с нищо не й е помогнало — отвърна той, от което се почувствах ужасно неловко.
След това се обърна към мен и ми обясни, че ще ми покаже един прост метод за преместване на осъзнаване­то от физическото тяло към етерната мрежа, която го об­гръща.
— Лежи със затворени очи, но не заспивай — нареди ми той.
Притеснена, направих каквото ми каза, но се чувст­вах странно уязвима да лежа пред тях двамата. Той ко­леничи до мен и ми заговори с тих глас.
— Представи си как линии се разпростират настрани от тялото ти, като започнеш от краката — каза той.
— А какво, ако не мога да си ги представя?
— Ако поискаш, със сигурност ще можеш — каза той. — Използвай цялата си сила да възнамериш как ли­ниите се появяват.
Той доуточни, че всъщност става дума не толкова да си представиш въпросните линии, а по-скоро за тайнст­веното действие да ги изтеглиш от тялото на всички страни, започвайки от пръстите на краката и продължа­вайки по цялото тяло чак до върха на главата. Каза, че трябва още да усетя как линиите се излъчват от петите на краката ми и минават отдолу по дължината на цялото тяло до тила на главата ми, като го обгръщат; освен това други линии, които се излъчват от челото ми нагоре и надолу по горната част на тялото чак до краката, като по този начин се образува една мрежа или пашкул от лъ­чиста енергия.
— Упражнявай това, докато се освободиш от физи­ческото си тяло и бъдеш в състояние да насочиш съзна­телно вниманието си над сияйната мрежа — каза той. — Накрая ще можеш да сплиташ и поддържаш тази мрежа само с една мисъл.
Опитах се да се отпусна. Гласът му ми въздействаше много успокоително. В него имаше нещо хипнотизира­що; понякога ми се струваше, че идва съвсем отблизо, в други моменти — отдалеч. Той ме предупреди, че ако усетя в тялото си място, където мрежата изглежда стег­ната, или откъдето ми е трудно да разпростра линиите навън, или където линиите отскачат, точно на това мяс­то тялото ми е слабо или увредено.
— Можеш да изцелиш тези места, като позволиш на двойника да разпростре етерната мрежа — каза той.
— Как да го правя?
— С намерение, а не с мислите си — отвърна той. — Възнамерявай с намерението си, което е пласт, разполо­жен под мислите. Вслушвай се внимателно, взирай се под мислите, извън тях. Намерението е толкова далеч от мислите, че ни е невъзможно да говорим за него; не мо­жем дори да го почувстваме. Но със сигурност можем да го използваме.
Изобщо не можех да схвана как да възнамерявам с намерението си. Г-н Абелар каза, че не би трябвало да се затруднявам толкова с разпростирането на мрежата, за­щото през последните няколко месеца, без да знам, аз съм излъчвала такива етерни линии по време на прегле­да си. Посъветва ме да започна да се концентрирам над дишането. След известно време, което ми се стори часо­ве и през което май бях задрямвала веднъж-дваж, аз нак­рая можах да усетя едно силно, трептящо затопляне в краката и главата. Топлината се разпростря и обгърна като пръстен цялото ми тяло по дължина.
С тих глас г-н Абелар ми напомни, че трябва да със­редоточа вниманието си над топлината извън тялото ми и да се опитам да я разпростра настрани, като я изтласк­вам отвътре навън и й позволя да се разрасне.
Концентрирах се над дишането, докато цялото ми напрежение изчезна. Когато се отпуснах още повече, ос­тавих трептящата топлина сама да си намери посоката; тя не се придвижи навън и не се разпростря; вместо това се сви и аз почувствах как лежа в огромен балон, реещ се в пространството. За миг ме обзе паника; дишането ми спря и започнах да се задушавам. После нещо извън мен надделя и започна да диша вместо мен. Обгърнаха ме вълни унасяща енергия, като ту се разширяваха, ту свиваха, докато накрая всичко стана черно и повече не можех да фокусирам осъзнаването си над каквото и да било.

13.
Събудих се от гласа на Клара, който ми казваше да се надигна и да седна. Доста време ми беше нужно, докато откликна, първо, защото бях загубила всякаква ориента­ция, и второ, защото краката ми бяха изтръпнали. Като видя, че се затруднявам, Клара ме подхвана под рамене­те, наклони ме напред и подпъхна възглавници зад гър­ба ми, за да мога да седя без нейна помощ. Бях си в лег­лото и с нощницата. По светлината можах да определя, че е късен следобед.
— Какво става? — промърморих аз. — Цялата нощ ли съм спала?
— Да — отвърна Клара. — Бях се притеснила за теб. Ти загуби контрол над себе си и изпадна в пълно вцепе­нение на възприятията. Човек изобщо не можеше да стигне до теб. Затова решихме да те оставим да се нас­пиш.
Наведох се и разтрих краката си, докато боцкащите иглици изчезнаха. Все още се чувствах замаяна и стран­но омаломощена.
— Ще трябва да говориш, докато не дойдеш напълно на себе си — каза с властен тон Клара. — Това е един от случаите, когато за теб е добре да говориш.
— Не ми се говори — казах и се отпуснах назад на възглавниците. Беше ме избила студена пот и усещах крайниците си немощни и като гумени. — Г-н Абелар направи ли ми нещо?
— Поне не, докато аз гледах — отвърна Клара и се засмя, развеселена от собствената си шега. Тя взе ръцете ми в своите и силно разтри горната им страна, опитвай­ки се да ме посъживи.
Нямах настроение за шегички.
— Какво всъщност се случи, Клара? —настоях аз. — Нищичко не си спомням.
Тя се намести по-удобно на ръба на леглото.
— Първата среща с нагуала ти дойде твърде много — каза Клара. — Още си много слаба; това всъщност се случи. Но не искам да се съсредоточаваш над това, за­щото и без това много лесно се обезкуражаваш. Освен това не искам да четеш между редовете, каквато склон­ност имаш, и да стигаш до погрешни заключения.
— Но като не знам какво става, как мога да чета меж­ду редовете? — казах аз, а зъбите ми тракаха.
— Сигурна съм, че все ще намериш как — въздъхна Клара. — Имаш изключителна наклонност да си вадиш изводи. За съжаление винаги погрешни. И всъщност е без никакво значение, че не знаеш какво става. Винаги приемаш, че знаеш.
Трябваше да си призная, че мразех двусмислени си­туации. Те винаги ме поставяха в неизгодно положение. Исках да знам какво става, за да мога да се справя с неп­редвиденото.
— Майка ти те е възпитала да бъдеш съвършена жена — каза Клара. — Като наблюдава обкръжаващата я сре­да, съвършената жена попива всичко, което й е нужно да знае, особено ако е замесен и мъж. Тя предугажда и най-неуловимите му желания. Винаги долавя промените в настроенията му, защото смята, че тези промени се дъл­жат на нещо, което тя самата е казала или направила. И в резултат от това смята, че е в нейните възможности да задоволява желанията на мъжа си.
Понеже чрез прегледа се бях видяла отново и отново да действам точно по този начин, трябваше за свое огор­чение да призная, че Клара имаше право. Наистина бях добре обучена. Стигаше ми само поглед, знак или тон в гласа на баща ми и аз вече точно знаех какво мисли или чувства той. Същото важеше и за братята ми. Вечно подскачах и от най-незабележимите знаци, които дола­вях у тях. И нещо още по-лошо — стигаше ми само да си представя, че някой мъж не ме харесва, и бях в състо­яние да направя и кълбо назад, ако трябва, само и само да му доставя удоволствие.
Клара леко ме смушка в ребрата, сякаш да привлече вниманието ми.
— Ако снощи двете с теб бяхме сами, ти нямаше така драматично да припаднеш — каза тя с дразнеща усмив­ка.
— За какво намекваш, Клара? Че намирам г-н Абелар привлекателен ли?
— Точно така. Когато около теб има мъж, ти момен­тално се преобразяваш. Ставаш жената, готова на всич­ко, за да привлече вниманието на мъжа, включително и да припадне.
— Ако обичаш, не ме сравнявай със себе си — казах аз. — Наистина не се опитвам да привличам вниманието на г-н Абелар.
— Позамисли се малко! Недей просто да се защита­ваш — каза Клара. — Аз не те нападам. Просто ти по­сочвам какво изпитвах и правех аз самата.
Дълбоко в себе си знаех за какво говори Клара. Г-н Абелар имаше такова харизматично обаяние, че въпреки възрастта му аз го намирах изключително привлекате­лен. И все пак предпочитах да не признавам това нито пред себе си, нито пред Клара. За мое облекчение Клара не се задълбочи в този въпрос.
— Разбирам те съвършено, защото аз също имах моя Джон Майкъл Абелар — каза тя. — Той беше нагуалът Хулиан Грау, най-красивото и привлекателно създание, съществувало някога. Той беше обаятелен, дяволит и за­бавен; наистина беше незабравим. Всички го обожаваха, включително Джон Майкъл и останалите от семейство­то ми. Ние до един целувахме земята, по която стъпваше той.
Докато слушах как Клара се възторгва от учителя си, хрумна ми, че е прекарала твърде много време в източ­ните страни. Винаги ме бе дразнело прекаленото обожа­ние, което учениците в света на карате проявяваха към своя учител или сенсей. Те буквално целуваха земята, по която стъпваше учителят им, кланяха се доземи всеки път, когато учителят влезеше в помещението. Не споме­нах това пред Клара, но имах чувство, че принизява себе си, като благоговее толкова пред учителя си.
— Нагуалът Хулиан ни научи на всичко, което знае­ше — продължи тя, без да долови осъдителното ми мне­ние. — Той посвети живота си на това да ни води към свободата. Даде специална подготовка на нагуала Джон Майкъл Абелар, за да стане новият нагуал.
— Това означава ли, Клара, че нагуалите са нещо ка­то крале? — попитах аз, надявайки се тя да си даде сметка, че такова прекомерно преклонение крие опас­ност от самозаблуда.
— Не. Ни най-малко. Нагуалите изобщо не притежа­ват чувство за собствена значимост — каза тя. — И тък­мо поради тази причина ние можем да им се възхищава­ме.
— Исках да кажа, Клара, дали те наследяват тази тит­ла? — бързо се поправих аз.
— О, да! Разбира се, че наследяват това звание, но не като кралете. Кралете са синове на крале. Един нагуал, от друга страна, трябва да бъде посочен от духа. Защото не го ли избере духът, той самият не може да се опреде­ли за водач. Един нагуал преди всичко е личност с изк­лючителна енергия. Но едва след като бъде научен на правилата на нагуалите, той действително става нагуал.
Следях обяснението на Клара, но не знам защо изпит­вах някакво притеснение. След като се позамислих, раз­брах, че моментът, който ме притеснява, е, дето духът трябва да го избере.
— Как решава духът кого да избере? — попитах аз. Клара поклати глава.
— Това, скъпа моя Тайша, е загадка на загадките — тихо каза тя. — Единственото, което може да направи един нагуал, е да следва повелите на духа или най-жалко да се провали.
Помислих си за г-н Абелар и се зачудих какви ли по­вели си е наумил да му отреди духът. Спомних си още как Клара бе споменала, че един ден той може да бъде нагуал и за мен.
— Между другото, къде е г-н Абелар? — попитах аз, като се опитах да звуча безразлично.
— Отиде си снощи, като разбра, че теб вече хич те нямаше.
— Ще се върне ли?
— Разбира се. Той живее тук.
— Къде, Клара? В лявото крило на къщата ли?
— Да. В момента е там. Не точно в този момент — поправи се тя, — но тези дни. В други случаи живее с мен в дясната страна на къщата. Аз се грижа за него.
Отново изпитах пристъп на ревност, толкова мощен, че ме зареди с прилив на енергия.
— Ти каза, че не ти е съпруг, нали, Клара? — попитах аз с някакъв смущаващ тик в ъгълчето на устата.
Клара се разсмя така силно, че се изтърколи на легло­то, останала без дъх.
— Нагуалът Джон Майкъл Абелар се е издигнал над всички аспекти на това да бъде мъж — увери ме тя, като се надигна и седна.
— Какво имаш предвид, Клара?
— Искам да кажа, че той вече не е човешко същество. Но не мога да ти обясня всичко това, защото ми липсва нужното изтънчено умение, а на теб ти липсва способ­ността да ме разбираш. Доколкото разбирам, моята нес­пособност да ти обяснявам нещата е причината, поради която нагуалът ти е дал тези кристали.
— Каква ти неспособност, Клара? Ти говориш съвър­шено добре.
— Тогава ти си тази, която не разбира съвършено добре.
— Това е идиотско, Клара.
— Ами как тогава се оказва, че не успявам да ти пре­дам какво сме ние и за какво те подготвяме?
Наложи ми се да си поема дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя нервния си стомах.
— И за какво ме подготвяте, Клара? — попитах аз, като отново се поддадох на паника.
— Много ми е трудно да ти обясня — започна тя. — Ти и аз определено принадлежим към една и съща тра­диция. Ти си неотделима част от това, което сме ние. По тази причина ние сме призовани да те обучаваме.
— Кого имаш предвид, когато казваш „ние"? Себе си и г-н Абелар ли?
Клара помълча малко, сякаш й трябваше време, за да ми отговори правилно.
— Както вече ти казах, ние сме повече от двама — каза тя. — И всъщност аз не съм същинският ти учител. Нито е нагуалът Джон Майкъл. Друг човек е.
— Чакай, чакай, Клара. Пак ме объркваш. Кой е този друг човек, за когото говориш?
— Една друга жена като теб, но по-възрастна и безк­райно по-силна. Аз просто те въвеждам. Задачата ми е да те подготвя, да съм сигурна, че ще натрупаш доста­тъчно енергия чрез прегледа, за да можеш да се срещ­неш с тази друга личност. И повярвай ми, нейното при­съствие е много по-опустошително от това на нагуала.
— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Кла­ра. Че е опасна и може да ми навреди ли?
— Това е проблемът, когато се опитвам да отговоря на въпросите ти — каза Клара. — Объркваш се, защото двете с теб имаме само повърхностна връзка. Ти ми за­даваш въпрос, очаквайки точно определен отговор, кой­то ще те удовлетвори, а аз ти давам отговор, който мен ме удовлетворява, но теб те хвърля в смут. Съветвам те или ти да не ми задаваш въпроси, или да приемаш отго­ворите ми, без да се разтреперваш от страх.
Искаше ми се да науча нещо повече за плановете на г-н Абелар и тази друга жена за мен, затова с надеждата да накарам Клара да ми каже всичко аз обещах, че отсе­га нататък ще възприемам всичките й отговори с нужно­то внимание, но без паника и вълнения.
— Добре. Да видим как ще приемеш това — каза ко­лебливо Клара. — Ще ти предам какво ти разказа снощи нагуалът точно преди да припаднеш. Но понеже аз не съм мъж, ти несъмнено ще ми реагираш по-различно, отколкото на нагуала, когато ти казваше тези неща. Ти дори може да ме слушаш.
— Но аз не помня той да ми е разказвал каквото и да било, след като заспах на рогозката — запротестирах аз.
Тя замълча и се вгледа в лицето ми, предполагам, за да открие някаква искрица разбиране. Поклати глава в знак, че не е открила нищо, макар и да се мъчех да изг­леждам колкото може по-спокойна и с будно внимание, дори се усмихнах, за да я успокоя.
— Той ти разказа за всички същества, които живеят в тази къща — започна Клара. — Каза ти, че всички те са магьосници, включително Манфред.
Като спомена името Манфред, нещо в мен щракна.
— Знаех го — измърморих, без да се замисля. Идея­та, че Манфред е магьосник, ми се струваше напълно приемлива, макар да нямах и най-малка представа защо трябва да е така. Казах на Клара, че е възможно в няка­кьв момент вече да съм си мислела това, макар и досега да не знам какво точно е един магьосник.
— Разбира се, че знаеш — увери ме Клара с широка усмивка.
— Но аз ти казвам, че не знам. Клара ме изгледа озадачено.
— Сигурна ли си, че не си спомняш как нагуалът ти го обясни?
— Не. Наистина не помня.
— За нас магьосникът е човек, който чрез дисципли­на и постоянство може да разчупи границите на естест­веното възприятие — каза Клара с тон на лектор.
— От това нещата съвсем не стават по-ясни — казах аз. — Как Манфред може да прави всичко това?
Тя явно разбра объркването ми.
— Струва ми се, че отново се разбираме погрешно, Тайша. Не говоря само за Манфред. На теб още не ти е стигнало до съзнанието, че всички ние в тази къща сме магьосници. Не само нагуалът, Манфред и аз, но и оста­налите четиринадесет души, които още не си виждала. Всички ние сме магьосници, абстрактни същества. Ако ти искаш да мислиш за магьосниците като за нещо конк­ретно, с всичките им ритуали и магически билета, мога само да ти кажа, че такива конкретни магьосници съ­ществуват, но няма да ги намериш в тази къща.
Очевидно ние пак следвахме различен ход на мисли. Аз говорех за Манфред, а тя говореше за хора, които до­ри не бях зървала. И едва тогава, след като ми го каза толкова пряко, най-после проумях, че Клара, г-н Абелар и останалите неуловими хора, за които непрекъснато споменаваха, всички те са магьосници. Но вместо да й задам повече въпроси, аз си спомних съвета й и реших, че ще е по-добре да си замълча.
Тя продължи да ми обяснява, че абстрактните магьос­ници търсят свобода, като развиват способността си за възприятие; докато конкретните магьосници, подобно на традиционните магьосници, живели в древно Мекси­ко, се стремели към лична сила и удовлетворение, като увеличавали чувството си за собствена значимост.
— Какво лошо има да се стремят към лично удовлет­ворение? — попитах аз, като отпих глътка вода от чаша­та на нощното шкафче.
— Дай й на Тайша да поддържа конкретните магьос­ници — каза тя със загрижен вид. — Нищо чудно, че на­гуалът ти е дал тези кристални копия.
Въпреки обещанието ми да запазвам спокойствие, при споменаването на кристалите отново ме обляха нер­вни вълни. Стомахът започна да ме присвива толкова силно, че си помислих сериозно дали не се разболявам от някакъв грип.
— Почти ми е невъзможно да ти обясня какво правим ние, а още по-трудно ми е да ти предам защо го правим — каза Клара. — Трябва да зададеш тези въпроси на твоя учител.
— На моя учител ли?
— Ти не ме слушаш, Тайша. Вече ти казах, че ти имаш учител. Още не си я срещала, защото нямаш нуж­ната енергия. За да се срещнеш с нея, необходима ти е десетократно повече енергия, отколкото за да се срещ­неш с нагуала, а ти още не си се възстановила от тази среща. Още изглеждаш зеленикаво-пепелява.
— Струва ми се, че съм хванала някакъв грип — ка­зах аз. Отново ми се зави свят.
Клара поклати глава.
— Хванала си тежък случай на глезотия — вметна тя, преди да продължи. — Нагуалът също може да ти обяс­ни всяко нещо, за което го попиташ. Единственият проблем е, че ти го възприемаш като мъж и поговори ли повече от пет минути, ти със сигурност ще проявиш женския си нрав. Затова твоят учител трябва да бъде же­на.
— Не преувеличаваш ли твърде много целия този въпрос с мъжкото и женското? — казах аз и се опитах да стана от леглото.
Чувствах се отмаляла и краката ми трепереха. Стаята започна да се върти и едва не загубих съзнание. Клара светкавично ме хвана за раменете.
— Скоро ще разберем дали правя прекалено голям въпрос от това — каза тя. — Хайде да излезем навън и да поседим в сянката на някое дърво. Може да се посъв­земеш от свежия въздух.
Тя ми помогна да си облека едно дълго яке и пантало­ни и ме поведе като инвалид през стаята на път към зад­ния двор.
Седнахме на едни рогозки под огромното сапоте, кое­то засенчваше почти целия двор. Веднъж бях попитала Клара дали може да ям от плодовете му. Тя ми изшътка и каза: „Просто яж, но не говори за това." Правех, както ми каза, но оттогава винаги се чувствах гузна, сякаш бях обидила дървото.
Седяхме мълчаливо, заслушани как вятърът прошу­моляваше през листата. Беше прохладно и спокойно. Почувствах как напрежението ми се стопи и ми стана добре. След малко Манфред се приближи бавно откъм ъгъла на къщата, където си имаше своя стая. На вратата й беше изрязан отвор със закачена над него люлееща се вратичка, така че той можеше да влиза и излиза, когато си поиска. Той дойде до мен и започна да ми ближе ръ­ката. Вгледах се в одухотворените му очи и видях, че сме най-добрите приятели. Като по неизречена покана той скочи в скута ми и се намести удобно. Погалих ме­ката му копринена козина и изпитах най-дълбока обич към него. В пристъп на необяснимо съчувствие аз се на­ведох и го прегърнах. И след това осъзнах, че съм се разплакала, толкова ми беше домъчняло за него.
— Къде са ти кристалите? — попита Клара. Строгият й тон ме върна към действителността.
— В стаята ми — казах аз и пуснах Манфред, за да си избърша очите с ръкава на якето.
Уловил неодобрителния поглед на Клара, той скочи от коленете ми, прекоси пътеката и седна под едно дър­во наблизо.
— Трябва непрекъснато да ги носиш със себе си — отсече тя. — Както вече знаеш, оръжия като тези крис­тали нямат нищо общо с война или мир. Можеш да си бъдеш миролюбива колкото искаш и въпреки това да имаш нужда от оръжия. Всъщност на теб ти трябват точно в този момент, за да се бориш с враговете си.
— Аз нямам врагове, Клара — казах, подсмърчайки. — Никой не знае дори дали съм жива.
Клара се наведе към мен.
— Нагуалът ти даде тези кристали, за да ти помагат да унищожиш враговете си — меко каза тя. — Ако бяха у теб в момента, с тях можеше да направиш магическите си движения и това щеше да ти помогне да преодолееш вечното си самосъжаление.
— Аз не жалех себе си, Клара — взех да се оправда­вам аз. — Мъчно ми беше за горкия Манфред.
Клара се засмя и поклати глава.
— Невъзможно е да жалиш „горкия" Манфред. Неза­висимо каква форма заема, той е воин. От друга страна, самосъжалението е вътре в теб и се изразява по различ­ни начини. Точно сега ти го наричаш „съжаление към горкия Манфред".
Очите ми отново се изпълниха със сълзи, защото на­ред с неувереността си аз преливах и от бездънно море съжаление, съсредоточено изцяло над самата мен. Бях правила достатъчно дълго прегледа си, за да осъзная, че бях заучила тази реакция от майка ми, която се самосъ­жаляваше през всеки ден от живота си или поне от моя живот с нея. И понеже изобщо не я бях виждала да изра­зява себе си по друг начин, аз самата бях свикнала да се държа така.
— Трябва да държиш кристалните оръжия между пръстите си и да правиш магическите движения, насоче­ни към сърцевината на твоите неуловими врагове, като например чувството за собствена значимост, което при теб се изразява замаскирано като самосъжаление, морал­но възмущение или оправдана тъга — продължи Клара.
Можех само да я гледам смаяно. Тя продължи да ме обвинява, че съм слаба, че се разпадам в момента, в кой­то над мен се окаже и най-малкият натиск. Но най-мно­го ме засегна това, че дългите месеци на моя преглед се оказваха безсмислени; те не са били нищо друго освен празни блянове, защото едничкото, което съм правела, е било да си припомням носталгично своето прекрасно аз или да се валям в самосъжаление, спомняйки си своите не толкова прекрасни мигове.
Не можех да разбера защо ме напада толкова ожесто­чено. Ушите ми забучаха от пристъп на гняв. Разхлипах се неудържимо, като се ненавиждах, че бях дала на Кла­ра възможност да ме смаже емоционално. Чувах думите й сякаш идваха от много далеч; тя изброяваше:
— ...чувство за собствена значимост, липса на цел в живота, безкритичност към амбициите и чувствеността ти, малодушие — списъкът от врагове, които се опитват да възпрат полета ти към свободата, е безкраен и ти трябва непреклонно да се бориш с тях.
Тя ми каза да се успокоя. Поясни как просто се опит­ва да ми покаже, че истинските ни врагове са нашите чувства и отношението ни към нещата и че те са точно толкова опасни и вредни, колкото някой въоръжен до зъби бандит, който можем да срещнем на пътя.
— Нагуалът ти даде тези кристали, за да събереш енергията си — каза тя. — Те са изключителни, когато трябва да събереш вниманието си и да го съсредоточиш. Това поначало е качество на кварцовите кристали, а от друга страна, е специфичното намерение на тези криста­ли по-конкретно. За да постигнеш това, нужно е единст­вено да изпълняваш с тях своите магически движения.
Щеше ми се в този момент кристалите да бяха у мен; но като ги нямаше, в замяна на това погледнах в отзив­чивите, блестящи очи на Манфред. Хрумна ми мисълта, че те отразяват светлината точно както кварцовите крис­тали. За миг очите му задържаха моя поглед и докато се взирах в тях, в ума ми се появи една ирационална увере­ност. Разбрах със сигурност, че Манфред е магьосник от древна традиция, духът на магьосник, който по някакъв начин е бил уловен в капана на кучешко тяло. В момен­та, когато си го помислих, Манфред високо изджафка сякаш в потвърждение.
Запитах се дали всъщност Манфред не бе намерил кристалите за мен в пещерата, или по-скоро е отвел на­гуала до тях по същия начин, по който бе завел мен до любимото ми наблюдателно място на хълма, което гле­даше към къщата и двора.
— Ти ме попита веднъж как е възможно да знам тол­кова много неща за кристалите — заговори Клара, пре­късвайки размисъла ми. — Тогава не можех да ти отго­воря, защото ти още не беше се срещала с нагуала. Но сега, след като се запозна с него, мога да ти кажа, че... — Тя си пое дълбоко дъх и се наведе към мен. — Ние сме магьосници от същата традиция като онези магьос­ници от древните времена. Ние сме наследили техните езотерични ритуали и заклинания, но макар че ги вла­деем, не проявяваме интерес да ги използваме.
— Манфред е древен магьосник! — възкликнах аз с искрено удивление, без да си дам сметка, че всъщност не бях произнесла на глас размишленията си дотук.
Клара ме изгледа така, сякаш проверяваше дали съм наред, и после се разсмя така силно, че разговорът ни прекъсна. Чух Манфред да джафка така, сякаш и той съ­що се смееше. А освен това можех да се закълна, че или смехът на Клара пораждаше ехо, или някой друг, който се спотайваше зад ъгъла на къщата, също се смееше и това беше най-тайнственото.
Почувствах се като напълно малоумна. Клара не же­лаеше да изслуша такива подробности като за светлина­та, която се отразяваше в очите на Манфред.
— Казвала съм ти, че си доста мудна и съвсем не тол­кова интелигентна, но ти не ми вярваше — смъмри ме тя. — Но не се притеснявай, никой от нас не е чак тол­кова интелигентен. Ние всички сме безочливи, тъпи, де­белоглави маймуни.
Тя ме почука по главата за потвърждение. Неприятно ми стана да ме нарича дебелоглава маймуна, но все още бях толкова възбудена от откритието си, че не обърнах внимание на забележката й.
— Нагуалът имаше много други причини, за да ти да­де тези кристали — продължи Клара, — но той ще тряб­ва сам да ти ги обясни. Но в едно съм сигурна — че ще трябва да им направиш торбичка.
— Каква торбичка?
— Калъфка, която ще изработиш от каквато материя ти прецениш за подходяща. Можеш да използваш велур, филц, вата или дори дърво, ако така решиш.
— Ти каква калъфка си направила за твоите, Клара?
— Аз самата нямам никакви кристали — каза тя, — но съм се занимавала някога с кристали, като млада.
— Говориш за себе си така, като че ли си стара. Кол­кото по-дълго време те виждам, толкова по-млада изг­леждаш.
— Това е, защото правя много магически движения, за да създам тази илюзия — отвърна тя и се разсмя до забрава като дете. — Магьосниците създават илюзии. Погледни само Манфред.
При споменаването на името му, Манфред подаде глава иззад дървото и ни загледа. Изпитах необичайното чувство, че той разбира, че говорим за него и не иска да изпусне нито думичка.
— Какво за Манфред? — попитах аз, като автоматич­но понижих глас.
— Човек може да се закълне, че е куче — каза шеп­нешком Клара. — Но това е неговата сила да създаде ед­на илюзия. — Тя ме смушка и съзаклятнически ми на­мигна. — Виждаш ли, ти си абсолютно права, Тайша. Манфред изобщо не е куче.
Не можех да разбера дали тя ме придумва да се съгла­ся с нея заради Манфред, понеже той се бе надигнал, оп­ределено вслушвайки се във всяка дума, която казвахме; или наистина имаше предвид това, което казваше — че Манфред не е куче. Преди да съм открила кое от двете, един пронизителен звук откъм вътрешността на къщата накара Клара и Манфред да скочат и да се втурнат ната­тък. Понечих да ги последвам, но Клара се обърна и дрезгаво каза:
— Ти остани тук. Връщам се след минутка.
И затича към къщата, а Манфред я следваше по пети­те.

14.
Минаха седмици, после месеци. Всъщност не обръ­щах внимание на датите и времето. С Клара и Манфред живеехме в съвършена хармония. Клара бе престанала да ме обижда или може би аз бях престанала да се обиж­дам. Прекарвах цялото си време в прегледа и в практи­куването на кунг-фу с Клара и с Манфред, който с него­вите близо петдесет килограма кости и мускули беше извънредно опасен противник. Сигурна бях, че едно блъсване от неговата глава беше равностойно на удар от професионален боксьор.
Безпокоеше ме само едно противоречие, което ми бе­ше трудно да разреша. Клара твърдеше, че енергията ми явно нараства, защото сега мога да разговарям с Манф­ред, докато аз смятах точно обратното: енергията ми бавно се бе изчерпала почти докрай.
Когато оставахме сами с Манфред, обхващаше ме чувство на неизразима обич. Направо го обожавах. И именно това сляпо чувство на обич създаваше между нас мост, по който той понякога успяваше да ми предаде мислите и настроенията си. Знаех, че чувствата на Ман­фред са прости и прями като на дете. Той можеше да из­питва щастие, неудобство, гордост от всяко постижение и страх от какво ли не, който мигновено се превръщаше в ярост. Но качествата му, от които най-много се възхи­щавах, бяха неговият кураж и способност за състрада­ние. Усещах, че той наистина съчувства на Клара, задето прилича на жаба. Колкото до куража му, Манфред няма­ше равен. Това бе куражът на едно развито съзнание, ко­ето си дава сметка, че е в затвор. В моите очи Манфред беше невъобразимо самотен. А никой не би могъл да се изправи пред такава принудителна самота, без да прите­жава неговия несравним кураж.
Един следобед, като се върнах от пещерата, аз седнах да си почина в сянката на сапотевото дърво. Манфред дойде при мен, легна на коленете ми и моментално зас­па. Както слушах лекото му похъркване и усещах топла­та му тежест в скута си, аз се унесох. Сигурно трябва да съм заспала, защото внезапно се събудих от един сън, в който бях спорила с майка ми, че е по-добре да не се прибират сребърните прибори, след като се измият. Г-н Абелар ме гледаше втренчено със силния си, студен пог­лед. Погледът му, позата на тялото, остро изсечените му черти и пълната му концентрация ми създадоха абсо­лютното впечатление, че е орел. Внушаваше ми изклю­чително страхопочитание.
— Какво става? — попитах аз. Температурата и свет­лината се бяха променили. Беше почти тъмно, дворът тънеше в сенките на здрача.
— Това, което става, е, че Манфред те е обсебил и из­ползва твоята енергия като демон — каза г-н Абелар с широка усмивка. — Той правеше същото и с мен. Явно между вас двамата съществува истинска телепатична връзка. Пробвай да го наречеш сапито и да видим дали ще се разяри.
— Не. Не мога да го направя — казах аз, като галех с пръсти главата на Манфред. — Той е красив и самотен и в никакъв случай не прилича на ж-а-б-о-к.
Стори ми се нелепо, че произнесох думата разчленена по букви, но на нещо в мен не му се рискуваше да засег­не Манфред.
— Жабите също са красиви и самотни — каза г-н Абелар и очите му проблеснаха.
Подтикната от внезапно любопитство, аз се наведох над Манфред и прошепнах в ухото му „Сапито " с най- добро чувство. Манфред се прозя като отегчен от излия­нията ми.
Г-н Абелар се засмя.
— Да вървим в къщата — каза той, — преди Манф­ред да е изсмукал цялата ти енергия. Пък и там е по-топ­ло.
Избутах Манфред от скута си и последвах г-н Абе­лар. Влязохме в къщата и аз седнах сковано във всекид­невната, чувствайки се безкрайно неловко да бъда сама с един мъж в тъмната, пуста къща. Той запали газената лампа, после седна на дивана на почтено разстояние от мен и каза:
— Разбрах, че си искала да ми зададеш някои въпро­си. Сега времето е подходящо, така че давай, питай как­вото искаш.
За миг умът ми се опразни. Изправена така пряко пред силния му поглед, аз напълно загубих присъствие на духа. Най-сетне успях да попитам:
— Какво се случи с мен вечерта, когато се срещнах с вас, г-н Абелар? Клара имаше чувство, че не е в състоя­ние да ми го обясни по подходящ начин, а аз не си спом­ням много неща.
— Твоят двойник надделя — каза той с най-естествен тон. — А ти загуби контрол над всекидневното си аз.
— Какво имате предвид с това, че съм загубила конт­рол? — попитах разтревожена аз. — Нещо нередно ли съм направила?
— Нищо, което не би могла да разкажеш на майка си — усмихна се той. Очите му искряха закачливо. — Се­риозно, Тайша, единственото, което стори, бе да разп­ростреш лъчистата си мрежа толкова далеч, колкото мо­жеше. Ти се научи как да си почиваш на този невидим хамак, който в действителност е част от теб. Някой ден, когато напреднеш повече, ти ще започнеш да използваш тези линии, за да движиш и променяш неща.
— Двойникът вътре или извън физическото тяло се намира? — попитах аз. — Онази вечер за миг ми се сто­ри, че се задейства нещо, което определено беше извън мен.
— И двете — отвърна г-н Абелар. — Той е едновре­менно вътре и извън физическото тяло. Как да ти го обясня? За да можеш да го управляваш, тази част от не­го, която е извън тялото и се носи свободно, трябва да бъде свързана с енергията, подслонена вътре във физи­ческото тяло. Външната сила се извиква и задържа чрез непоколебима концентрация, докато вътрешната енер­гия се освобождава, като се отворят едни тайнствени врати в тялото и покрай него. Когато двете страни се слеят, силата, която произтича, позволява на човек да извърши невъобразими постижения.
— Къде се намират тези тайнствени врати, за които говорите? — попитах аз, като не бях в състояние да пос­рещна пряко погледа му.
— Някои са близо до кожата, други са дълбоко вътре в тялото — отвърна г-н Абелар. — Има седем главни врати. Когато те са затворени, вътрешната ни енергия остава заключена във физическото тяло. Присъствието на двойника вътре в нас е толкова незабележимо, че мо­жем да минем през целия си живот, без изобщо да уз­наем, че е там. Ако човек реши да го освободи обаче вратите трябва да се отворят, а това се прави чрез прег­леда и упражненията за дишане, които Клара ти показа.
Г-н Абелар ми обеща, че той сам ще ме напътства да отворя съзнателно първата врата, след като изпълня ус­пешно абстрактния полет. Той подчерта, че за да се от­ворят вратите, нужно е човек напълно да промени възг­ледите си, защото именно предубеждението ни, че сме твърдо тяло, държи двойника затворен, а не толкова фи­зическата структура на самото тяло.
— Бихте ли ми казали къде са тези врати, за да мога сама да ги отворя?
Той ме погледна и поклати глава.
— Опасно и глупаво е човек да си прави произволни експерименти със силата зад вратите — предупреди ме той. — Двойникът трябва да се освобождава постепен­но, хармонично. Предварително условие за това обаче е човек да не води полов живот.
— Защо е толкова важно половото въздържание? — попитах аз.
— Клара не ти ли е разказала за светещите червейче­та, които мъжът оставя в женското тяло?
— Да — отговорих аз смутено и неловко. — Но тряб­ва да си призная, че не й повярвах особено.
— Това е грешка — каза той раздразнено. — Защото, ако първо не си направила прегледа, ти буквално можеш да отвориш консерва с червейчета. А ако продължиш да водиш полов живот, то само би наляло масло в огъня.
Той се разсмя непринудено и аз се почувствах неле­по.
— Сериозно казано обаче, натрупването на полова енергия е първата стъпка в пътешествието към етерното тяло, пътешествие към осъзнаването и пълната свобода.
Точно в този момент във всекидневната влезе Клара, облечена в бял, развяващ се кафтан, с който приличаше на огромна бяла жаба. Подсмихнах се от тази непочти­телна мисъл и хвърлих бегъл поглед към г-н Абелар, който, бих могла да се закълна, си бе помислил същото. Клара седна на креслото и се усмихна, като видя как двамата сме седнали неловко, на почтено разстояние на дивана.
— Да не сте стигнали вече до темата с вратите? — попита тя с любопитство г-н Абелар. — Затова ли Тай­ша така здраво е стиснала крака?
Г-н Абелар кимна с крайно сериозен вид.
— Тъкмо се канех да й кажа, че една огромна врата се намира в половите органи. Но не мисля, че тя ще разбе­ре за какво говоря. Тя все още има някои погрешни схващания в този отдел.
— Наистина има — съгласи се Клара и намигна към мен.
Двамата едновременно избухнаха така гръмко в смях, че се почувствах напълно излишна. Непоносимо ми бе­ше да ми се присмиват и да говорят за мен така, сякаш не бях в стаята. Тъкмо се канех да им кажа, че изобщо не ме разбират, когато Клара отново заговори, този път обръщайки се към мен.
— Разбираш ли защо ти препоръчваме полово въз­държание? — попита ме тя.
— За да пътувам към свободата — казах аз, повтаряй­ки думите на г-н Абелар.
Дръзко попитах Клара дали тя и г-н Абелар също спазват полово въздържание, или само препоръчват на другите поведение, което те самите не са готови да спаз­ват.
— Казах ти, че не сме мъж и жена — отвърна Клара, без ни най-малко да се смути. — Ние сме магьосници, които се интересуват от силата, от натрупване на енер­гия, а не от пропиляването й.
Обърнах се към г-н Абелар и го попитах дали той на­истина е магьосник и какво означава това. Той не ми от­говори, а погледна Клара, сякаш искаше позволението й да разкрие нещо. Клара кимна почти неуловимо в знак на съгласие.
— На мен думата „магьосник" никак не ми допада — каза той, — защото подсказва за вярвания и действия, които не са част от това, което правим ние.
— А какво по-точно правите? — попитах аз. — Клара каза, че само вие можете да ми разкажете.
Г-н Абелар изправи гръбнака си и ме погледна със страховития си поглед, който веднага прикова внимани­ето ми.
— Ние сме група от шестнадесет души, включително и аз, както и едно същество, Манфред — започна той с лекторски тон. — Десет от тях са жени. Всички ние пра­вим едно и също — посветили сме живота си на това да развиваме своя двойник. Използваме етерното си тяло и отправяме предизвикателства към много от природните закони на физическия свят. Така че, ако това означава да си магьосник, то всички ние сме магьосници. Ако не, то не сме. От това нещата станаха ли ти по-ясни?
— Щом ме обучавате неща, свързани с двойника, то и аз ли ще стана магьосник? — попитах аз.
— Не знам — отвърна той, като ме изгледа с любо­питство. — Всичко зависи от теб. Винаги зависи от все­ки от нас дали ще изпълни съдбата си, или ще оплеска нещата.
— Но Клара каза, че всеки в тази къща е тук с опреде­лено предназначение. Аз защо съм била избрана? — по­питах. — Защо точно аз?
— Много е трудно да се отговори на този въпрос — каза с усмивка г-н Абелар. — Да кажем, че сме били подтикнати да те включим. Спомняш ли си една вечер преди около пет години, когато беше спипана в компро­метиращо положение с един младеж?
Моментално се разкихах, обичайната ми реакция, ко­гато се почувствам застрашена. По време на прегледа си бях припомняла множество компрометиращи ситуации. Още от четиринадесетгодишна възраст се бях вманиачи­ла на тема момчета и най-агресивно тичах подир тях, съ­що както бях тичала след братята си като дете. Отчаяно исках да бъда обичана от когото и да било, защото знаех, че моето семейство не ме обича. Но винаги се оказваше, че съм подплашила и прогонила потенциал­ния си ухажор, преди да се е приближил до мен. Заради моята агресивност всички ме смятаха за разхайтена же­на, способна на всичко. Вследствие на това имах най-ло­шото име, което може да си представи човек, въпреки факта, че не бях извършила дори и половината от неща­та, които ми приписваха приятелите и семейството ми.
— Беше спипана на тезгяха в закусвалнята към едно автокино в Калифорния, където работеше през лятото. Спомняш ли си? — чух да казва г-н Абелар.
Как да не помнех? Това беше едно от най-кошмарни­те преживявания в целия ми живот. И понеже беше мно­го чувствителна тема, аз непрекъснато отлагах да му направя задълбочен преглед и все гледах да го заобика­лям. По онова време като гимназистка се бях наела за лятната ваканция да продавам сандвичи и разхладител­ни напитки в едно автокино. Към края на лятото Кени, младежът, който беше управител на закусвалнята, ми ка­за, че ме обича. До този момент аз бях безразлична към него, защото се заглеждах в шефа, който беше красив и богат. За съжаление той се интересуваше от Рита, моята рижа съперничка, която беше на деветнадесет години и изглеждаше страхотно. Всяка вечер, скоро след като за­почнеше филмът, тя се промъкваше в кабинета на шефа и заключваше вратата. Когато се появеше малко преди почивката между прожекциите, розово-бялата й карира­на униформа беше измачкана, а косата — провиснала и разрошена. Ужасно завиждах на Рита за цялото внима­ние, което получаваше. Още по-лошото беше, че нея я повишиха като касиерка, докато аз продължавах да по­давам пуканките и напитките на щанда.
Когато Кени ми каза, че съм красива и желана, започ­нах да мисля за него в друга светлина. Престанах да об­ръщам внимание, че лицето му беше обсипано с мла­дежки пъпки, че се наливаше с цели кофи бира, че слу­шаше кънтримузика, че носеше ботуши и говореше по тексаски провлачено. Най-неочаквано започнах да го на­мирам мъжествен и достоен за любов. Единственото, ко­ето узнах за него, бе, че родителите му са католици и не знаят, че той пуши марихуана. Бях започнала да се влюбвам в него и не исках да ми се пречкат подробнос­ти от личния му живот.
Когато му казах, че в края на седмицата напускам ра­бота, понеже семейството ми заминава да прекара от­пуската си в Германия и аз трябваше да отида с тях, Ке­ни много се ядоса. Обвини родителите ми, че умишлено се опитват да ни разделят. Взе ми ръката и се закле, че не може да живее без мен. Предложи ми брак, но аз още нямах шестнадесет години, затова се наложи да му кажа, че ще трябва да почакаме. Той ме прегърна страстно и каза, че поне бихме могли да правим любов. Не разбрах дали има предвид някой от дните, преди да замина за Германия, или още в момента, но моментално се съгла­сих с него и предпочетох да е още сега. Оставаха ни два­десет минути, докато свърши прожекцията, така че аз отместих настрани закуските от тезгяха и започнах да се събличам.
Той се уплаши. Разтрепери се като малко момче, ма­кар че вече беше на двадесет и две години. Прегърнахме се и започнахме да се целуваме, но преди да сме напра­вили каквото и да било друго, ни прекъсна един старец, който нахълта в помещението. Като ни видя в това ком­прометиращо положение, той грабна една метла, удари ме по гърба и ме подгони полугола към фоайето, пред очите на всичките ония хора, наредили се пред щанда за снаксове. Те се разкикотиха и взеха да ми се подиграват. Най-кошмарното беше, че сред тях разпознах двама мои учители от гимназията. Те бяха така потресени да ме ви­дят, колкото аз тях. Единият от тях докладва за случката на директора, който от своя страна уведоми родителите ми. Клюката се разпространи много бързо и аз станах за посмешище пред цялото училище. Години след това не­навиждах онзи кошмарен старец, който си беше самоот­редил ролята на мой морален съдник. Смятах, че той направо бе провалил целия ми живот, защото никога по­вече не ми позволиха да се срещна с Кени.
— Аз бях този човек — каза г-н Абелар, сякаш бе проследил мислите ми.
Едва сега осъзнах потресена пълното въздействие от спомена за публичното ми унижение. А пък да видя пред себе си човека, отговорен за него — това беше не­що непоносимо. Разридах се от пълно безсилие и чувст­во за провал. Най-лошото беше, че г-н Абелар съвсем нямаше вид да съжалява за това, което бе сторил.
— От онази вечер насам аз непрекъснато те следях — каза г-н Абелар с многозначителна усмивка.
В погледа и думите му открих всевъзможни изврате­ни сексуални нюанси. Сърцето ми направо щеше да се пръсне от ярост и страх. Тогава разбрах, че Клара ме бе довела в Мексико по някакви зловещи причини, които се въртяха около някакъв таен план на двамата, замис­лен още от самото начало и който явно включваше изв­ратен секс. И за миг не бях повярвала на техните клетви за полово въздържание.
— Какво смятате да ми правите? — попитах аз, като гласът ми пресекваше от страх.
Клара ме изгледа озадачена, после се разсмя, сякаш бе проумяла всичко, което ми беше минало през ума. Г-н Абелар повтори въпроса ми към Клара, като изимити­ра пресекливия ми глас:
— Какво смятате да ми правите? — и оглушителният му смях се сля със смеха на Клара и отекна из цялата къ­ща. Дочух джафкането на Манфред откъм неговата стая — прозвуча ми сякаш и той се смееше. Почувствах се не просто унизително, бях направо опустошена. Станах да си тръгна, но г-н Абелар ме дръпна обратно на дивана.
— Срамът и чувството за собствена значимост са ужасни спътници — каза той със сериозен тон. — Ти със сигурност не си направила преглед на тази случка, иначе нямаше сега да си в такова състояние. — После гневният му поглед се смекчи, като стана почти любезен и той добави: — Нищо не искаме да ти направим двама­та с Клара. Ти сама си си направила повече, отколкото трябва. Онази вечер аз бях тръгнал да търся тоалетната, но съм отворил служебната врата. И понеже един нагуал никога не прави такива небрежни грешки, понеже вина­ги съзнава какво прави, трябваше да приема, че е било предопределено да те срещна и че ти си от специално значение за мен. Като те видях там полугола, готова да се отдадеш на един слаб мъж, който можеше да ти съси­пе живота, аз се принудих да действам по много специ­фичен начин и те ударих с метлата.
— Но това, което постигнахте, бе да ме направите за посмешище пред семейството и приятелите ми — изх­липах аз.
— Възможно е. Но освен това аз улових етерното ти тяло и прикрепих една енергийна линия към него — ка­за той. — От този ден нататък аз винаги знаех къде си, въпреки това ми отне пет години, докато те доведа в по­ложение, когато ще изслушаш това, което трябва да ти кажа.
За първи път обърнах истински внимание на това, ко­ето говореше. Взрях се в него невярващо.
— Искате да кажете, че през цялото време сте знаели къде съм била? — попитах аз.
— Да, следях всяко твое движение — твърдо каза той.
— Тоест, шпионирали сте ме? — Едва сега смисълът на това, което казваше, почна бавно да ми се прояснява.
— Да, може и така да се каже — призна той.
— И Клара ли знаеше, че живея в Аризона?
— Естествено. Всички ние знаехме къде си.
— Тогава значи не е било случайност, че Клара ме от­кри сред пустинята в онзи ден — казах аз, останала без дъх. Обърнах се разярена към Клара. — Ти си знаела, че ще бъда там, нали?
Клара кимна.
— Признавам го. Ти ходеше толкова често там, че не ми беше трудно да те проследя.
— Но ти ми каза, че просто случайно си била там — изкрещях аз. — Ти си ме лъгала; подмамила си ме да дойда с теб в Мексико. И оттогава насам непрекъснато ме лъжеш, като ми се присмиваш зад гърба по Бог знае какви причини. — Всичките ми съмнения и подозрения, които не бяха намерили израз месеци наред, сега излязо­ха на повърхността и избухнаха. — Значи всичко това е било просто шегичка за теб — направо изпищях аз, — за да ме гледаш колко съм глупава и лековерна.
Г-н Абелар ме изгледа свирепо, но това не ме спря да го погледна право в очите. Той ме потупа по главата, за да се успокоя.
— Безкрайно грешиш, млада госпожице — каза суро­во той. — Всичко това изобщо не е било шега за нас. Вярно е, че много се смеем на твоите идиотщини, но ни­кое от нашите действия не е лъжа или измама. Те са крайно сериозни, всъщност за нас са въпрос на живот и смърт.
Той изглеждаше толкова откровен и властен, че гне­вът ми се изпари, а на негово място остана безнадеждно объркване.
— Какво искаше Клара от мен? — попитах аз, като гледах г-н Абелар.
— Аз поверих на Клара изключително деликатна ми­сия: да те доведе у дома — обясни ми мой, — И тя успя. Ти я последва, подчинявайки се на вътрешния си порив. Поначало е крайно трудно да те накара човек да прие­меш покана от когото и да било, а пък от пълен непознат беше почти невъзможно. Но тя успя. Това беше изклю­чително майсторско изпълнение от нейна страна! Мога само да се възхищавам, оценявайки добре свършената й работа.
Клара скочи на крака и изискано се поклони.
— Като оставим настрани всякакви шеги — каза тя, възприемайки сериозно изражение, докато сядаше отно­во, — нагуалът е прав; това беше най-трудното нещо, което изобщо съм правила през живота си. За миг тогава си помислих, че в теб ще надделее подозрителната ти природа и аз ще се проваля. Дори се наложи да те излъ­жа, че имам тайно будистко име.
— Нямаш ли всъщност?
— Не, нямам. Копнежът ми по свобода изгори вся­какви тайни в мен.
— Но така и не ми стана ясно как е знаела Клара къде да ме намери — казах аз и погледнах г-н Абелар. — Как е разбрала тя, че съм в Аризона точно в този момент?
— Чрез двойника ти — отговори г-н Абелар с тон, ся­каш това се разбираше от само себе си.
В момента, в който го каза, умът ми се проясни и аз разбрах съвсем точно какво има предвид. Всъщност аз знаех, че това бе единственият възможен начин, по кой­то са могли да ме проследят.
— Онази вечер, когато ти се нахвърлих с метлата, аз прикрепих една енергийна линия към етерното ти тяло — обясни той. — И понеже двойникът се състои от чис­та енергия, не е толкова трудно да го бележиш. Почувст­вах, че като се вземе предвид при какви обстоятелства те срещнах, това беше най-малкото, което можех да сто­ря за теб. Като форма на закрила.
Г-н Абелар ме погледна в очакване да задам въпрос. Но умът ми беше прекалено зает с усилията да си спом­ни повече подробности от случилото се онази вечер, ко­гато той връхлетя в помещението.
— Няма ли да ме попиташ как съм те белязал? — каза той, като ме гледаше втренчено.
Ушите ми сякаш се отпушиха, стаята като че ли се наелектризира от енергия и всяко нещо си дойде на място­то. Нямах нужда да питам г-н Абелар как го е направил, аз вече знаех.
— Белязахте ме, когато ме ударихте с метлата! — възкликнах аз. Това ми беше съвършено ясно, но когато се замислих, пак ми стана неразбираемо, защото нищо не обясняваше.
Г-н Абелар кимна, доволен, че сама бях установила това.
— Точно така. Белязах те, когато те ударих с метлата, докато те гоних към вратата. Оставих в теб една специ­фична енергия. И от онази нощ насам тази енергия вина­ги е в теб.
Клара дойде до мен и внимателно ме огледа.
— Не беше ли забелязала, Тайша, че лявото ти рамо е малко по-високо от дясното.
Забелязала бях, че едната ми плешка беше по-издаде­на от другата, и от това усещах напрежение във врата и раменете.
— Мислех, че така съм си родена — казах аз.
— Никой не се ражда със знак от нагуал — засмя се Клара. — Енергията на нагуала се намира зад лявата ти плешка. Помисли си за това — раменете ти започнаха да се различават, след като нагуалът те удари с метлата.
Трябваше да призная, че наистина по времето, когато се бях наела да работя през лятото в автокиното, майка ми забеляза за първи път, че нещо не е наред с плешката ми. Тя ми пробваше една лятна рокля, която ми шиеше, и тогава забеляза, че не ми лежи, както трябва. И тогава със смайване откри, че грешката не беше в роклята, а в раменните лопатки; едната определено беше по-висока от другата. На другия ден повика семейния лекар да ми прегледа гърба; той заключи, че гръбначният ми стълб е леко изкривен на една страна. Постави ми диагноза вро­дена сколиоза, но увери майка ми, че изкривяването е толкова леко, че не бива да ни притеснява.
— Добре, че нагуалът не бе оставил твърде много енергия в теб — подкачи ме Клара, — иначе щеше да бъдеш направо гърбушко.
Обърнах се към г-н Абелар. Усетих мускулите на гър­ба си напрегнати, както обикновено ставаше, когато съм нервна.
— И сега, след като сте ме хванали на въдицата, как­ви намерения имате? — попитах аз.
Г-н Абелар се приближи малко до мен. Прикова ме със студения си поглед.
— Единственото, което искам още от деня, когато те открих, е да направиш същото, което тогава аз направих с теб — отговори той със сериозен тон. — Тогава аз от­ворих вратата и те подгоних навън. Този път искам ти да отвориш вратата на всекидневния си свят и сама да се прогониш навън, на свобода.
Думите му и тонът, с който ги каза, отприщиха порой от чувства у мен. Защото, откак се помня, аз вечно бях търсила, бях се взирала през прозорците, бях се оглеж­дала по улиците, сякаш нещо или някой е зад ъгъла и ме очаква. Винаги бях имала предчувствия и мечти за бягс­тво, да се отърва от нещо, макар че не знаех от какво. Именно това чувство ме бе подтикнало да последвам Клара в една неизвестна за мен посока. И пак то ме въз­пираше да си отида, колкото и невъзможни да ми изг­леждаха задачите, които ми възлагаха. Задържах погле­да на г-н Абелар и ме изпълни неизразим прилив на прекрасно настроение. Знаех, че най-после съм намери­ла това, което търсех. В порив на най-чиста обич аз се наведох и му целунах ръка. И от някакви неподозирани дълбини в мен аз измърморих нещо, което нямаше раци­онален смисъл, а само емоционално значение:
— Вие сте нагуал и за мен — казах аз.
Очите му заблестяха, той беше щастлив, че най-после сме стигнали до разбирателство. Той разроши косата ми с ласкав жест и всичките ми потискани страхове и терза­ния избухнаха в потоп от мъчителни сълзи.
Клара стана и ми подаде носна кърпичка.
— Единственият начин да те измъкне човек от това тъжно настроение е, като те накара да се ядосаш или да мислиш — каза тя, — Смятам да направя и двете, като ти кажа следното: аз не само знаех къде да те намеря в пустинята, но помниш ли оня горещ, задушен апарта­мент, от който ме помоли да ти пренесем нещата? Ами тази сграда е собственост на братовчедка ми.
Погледнах стъписано Клара, неспособна и думичка да произнеса. Смехът на Клара и г-н Абелар избухна ка­то гигантски взрив, отеквайки в главата ми. От всичко, което ми бяха казвали или сервирали досега, едва ли не­що бе успяло чак толкова да ме изненада. Като отмина първоначалното мп вцепенение, вместо да се вбеся, че съм била манипулирана, аз се изпълних със страхопочи­тание пред невероятната изкустност на техните маневри и абсолютния им контрол, за които най-накрая проумях, че не беше контрол над мен, а над самите тях.

15.
Един ден, няколко месеца след срещата с г-н Абелар, вместо да ме изпрати в пещерата да правя прегледа си, Клара ми предложи да остана с нея, докато работи в двора. Наблюдавах колко старателно събираше с гребло листата на купчина в задния двор близо до зеленчукова­та градина. На върха на купчината тя внимателно подре­ди в елипсовидна форма едни назъбени кафяви листа.
— Какво правиш? — попитах я аз, като се прибли­жих, за да виждам по-добре.
Бях в напрегнато и мрачно настроение, защото бях прекарала цялата сутрин в пещерата в преглед на споме­ни за баща ми. Винаги го бях смятала за нафукано и наг­ло страшилище. Когато установих, че всъщност беше тъжен неудачник, разбит от войната и от неосъществе­ните си амбиции, аз се почувствах емоционално изцеде­на.
— Правя ти гнездо, в което да седиш — отговори ми Клара. — Ще се настаниш в него като квачка, която мъ­ти яйца. Искам да се успокоиш, защото следобед може да имаме посетител.
— И кой може да е той? — попитах небрежно аз.
От месеци Клара ми бе обещавала да ме запознае с останалите членове на групата на нагуала — тайнстве­ните й роднини, които най-после се били върнали от Ин­дия, — но така и не бе го сторила. Всеки път когато из­разявах копнежа си да се запозная с тях, тя винаги казва­ше, че първо трябва да се пречистя, като продължа най-съвестно прегледа си, защото в сегашното си състояние не съм готова да се срещна с никого. Вярвах й. Колкото повече проучвах спомените си от миналото, толкова по-силно изпитвах нужда да се пречиствам.
— Не отговори на въпроса ми, Клара — казах аз разд­разнено. — Кой ще идва?
— Няма значение кой — отговори тя, като ми подаде шепа сухи листа с бакърен цвят. — Сложи тези листа върху пъпа си и ги превържи с шала, който използваш при прегледа. Трябва да обвиеш корема си с него и да привържеш единия му край към колчето, което забих в пещерата. По този начин няма да паднеш и да си уда­риш главата, когато задремеш, или в случай че двойни­кът ти реши да се пробуди.
— Да отида ли да го взема? Тя цъкна с език досадено.
— Не, нямаме време. Гостът ни всеки момент ще е тук, а искам да си успокоена и в най-добра форма. Мо­жеш да използваш моя шал.
Клара забърза към къщата и веднага се върна с парче шафранов плат. Беше много красив. В него бяха втькани едва различими фигури. На слънчевата светлина копри­ната проблясваше, като променяше оттенъците си от тъмнозлатисто до мекокехлибарено.
— Ако някоя част от тялото ти е наранена или те бо­ли, обвий я с този шал — обясни ми Клара. — Ще ти по­могне да се възстановиш. Той съдържа сила, защото го­дини наред съм го носила, докато съм правила прегледа си. Един ден ти ще бъдеш в състояние да кажеш същото за твоя шал.
— Защо не можеш да ми кажеш кой ще дойде? — настоях аз. — Знаеш, че ненавиждам изненади. Нагуа­лът ли?
— Не, някой друг — каза тя, — но също толкова си­лен, ако не и повече. Когато се срещнеш с нея, трябва да бъдеш спокойна и опразнена от мисли, иначе няма да имаш полза от нейното присъствие.
С приповдигната тържественост Клара каза, че днес аз ще трябва да използвам всички магически движения, на които ме е научила, не защото някой ще ме изпитва, за да се увери, че ги зная, а защото съм стигнала до кръстопът и вече ще поема в нова посока.
— Почакай, Клара, не ме плаши с тези приказки за промяна — казах аз умолително. — Изпитвам ужас от нови посоки.
— Напълно далеч съм от мисълта да те плаша — уве­ри ме тя. — Въпросът е, че съм донейде загрижена. Но­сиш ли си кристалите?
Разкопчах си блузата и й показах кожената калъфка, която бях изработила с нейна помощ, за да пазя в нея двата кварцови кристала. Тя се състоеше от два джоба, които закачах с ремъче на раменете и държах кристали­те под мишниците си като две ками в ножниците им. Имаха и капачета, които се закопчаваха с клипа
— Извади ги и ги дръж готови — каза тя. — Използ­вай ги, за да усилваш енергията си. Не чакай тя да ти ка­же да го направиш. Прави го по собствено усмотрение, когато усетиш, че имаш нужда от допълнителен прилив на енергия.
От думите на Клара лесно можех да заключа две не­ща: че ми предстои много сериозна среща и че тайнстве­ният ни гост ще бъде жена.
— Тя една от твоите роднини ли е? — попитах аз.
— Да — отвърна Клара със сдържана усмивка. — Та­зи личност ми е роднина, член на нашата група. А сега се успокой и не ми задавай повече въпроси.
Интересуваше ме къде са отседнали нейните близки. Невъзможно беше да са в къщата, защото все щях да се натъкна на тях или поне да доловя признаци за присъст­вието им. Но фактът, че не бях видяла никого, превръ­щаше любопитството ми в натрапчива мисъл. Предста­вях си, че роднините на Клара умишлено се крият от мен и дори ме шпионират. Това ме ядосваше и аз още повече се настървявах да ги зърна отнякъде. Причината за смущението ми беше определеното чувство, че непре­къснато ме наблюдават.
Нарочно поставях клопки, като например да оставя един от моливите си на пода, за да видя дали някой няма да го вдигне, или да оставя някое списание отворено на определена страница и по-късно проверявах дали стра­ницата не е сменена. В кухнята внимателно оглеждах съдовете за следи дали са били използвани. Стигнах до там да разрохквам утъпканата пръст по пътеката към задния вход и по-късно да проверявам дали по земята няма стъпки или някакви непознати следи. Въпреки всичките ми детективски усилия единствените следи, които изобщо откривах, бяха от Клара, Манфред и мен самата. Ако някой се криеше от мен, сигурна съм, че щях да го забележа. Но наглед в къщата нямаше никой, макар да бях сигурна, че има и други хора.
— Клара, извини ме, но трябва да те попитам нещо — промърморих накрая аз, — защото просто ме влудя­ва. Къде живеят твоите роднини?
Клара ме погледна с недоумение.
— Това е техният дом. И си живеят тук, естествено.
— Но къде по-точно? — настоях аз. Едва не се изпус­нах да й призная за безрезултатните си капанчета, но ре­ших да премълча.
— О! Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Не си открила никакви знаци от тях, въпреки усилията ти да се правиш на детектив. Но в това няма никаква загад­ка. Не си ги виждала изобщо, защото те са в лявата стра­на на къщата.
— Никога ли не излизат?
— Излизат, обаче избягват дясната страна, защото тук живееш ти, а те не искат да те смущават. Знаят кол­ко цениш своето уединение.
— Но пък изобщо да не се покажат? Не се ли прека­лява малко с тази идея за уединението?
— Ни най-малко — каза Клара. — Ти имаш нужда от абсолютна самота, за да се концентрираш над прегледа си. Когато ти споменах по-рано днес, че ще имаш посе­тител, това означава, че една от роднините ми ще дойде от лявата страна на къщата тук, за да се срещне с теб. Тя отдавна очакваше да разговаря с теб, но се наложи да изчака, докато ти поне малко се пречистиш. Както ти ка­зах, срещата с нея ще бъде по-трудна дори от срещата с нагуала. Ти трябва да си натрупала достатъчно енергия, иначе може напълно да се изчерпиш, както ти се случи с него.
Клара ми помогна да наглася листата на корема си и да ги превържа с шала.
— Тези листа и шалът ще смекчат удара от връхлита­нето на жената — каза Клара, после ме погледна и доба­ви тихо: — А и от други нападения също. Така че, как­вото и да правиш, не ги махай.
— Какво ще ми се случи? — попитах аз, нервно под­реждайки още листа.
Клара сви рамене.
— Това зависи от твоята сила — каза тя и върза шала на здрав възел. — Но ако съдя по вида ти, един Бог знае.
С треперещи пръсти си закопчах отново блузата и я подпъхнах в торбестите си панталони. С този широк шал, обвит няколко пъти около корема ми, изглеждах тумбеста. Усещах листата на корема си като сламена възглавничка, която ми боцкаше. Но постепенно нерв­ният ми стомах престана да се свива, затопли се и цяло­то ми тяло се отпусна.
— Сега седни на купчината листа и прави като квач­ките — нареди ми Клара.
Явно съм я погледнала доста смаяно, защото тя ме попита:
— Какво според теб правят квачките, когато мътят?
— Наистина не знам, Клара.
— Една квачка седи напълно неподвижно и се вслуш­ва в яйцата под себе си, насочила към тях цялото си вни­мание. Тя само се вслушва, без и за миг да се разсейва от съсредоточението си. По този непоколебим начин тя възнамерява излюпването на пиленцата. Това мълчаливо вслушване животните го правят най-естествено, докато хората са го забравили, затова трябва да го развиват.
Клара седна на един голям, светлосив камък с лице към мен. Камъкът имаше естествена вдлъбнатина, от ко­ято изглеждаше като кресло.
— Сега се отпусни в такъв унес като квачките и се вслушвай с вътрешния си слух, докато ти говоря. Кон­центрирай се над затоплянето в утробата си и не позво­лявай на вниманието ти да се разсейва. Можеш да дола­вяш звуците около себе, но не позволявай на ума си да ги следи.
— Наистина ли трябва да седя тук по този начин, Клара? Искам да кажа, не е ли по-добре просто да поспя, за да си възвърна силите?
— Опасявам се, че не. Както вече ти казах, присъст­вието на нашата гостенка е ужасно натоварващо. Ако не успееш да натрупаш достатъчно енергия, свършено е с теб. Повярвай ми, тя не се държи така меко като мен. Тя е повече като нагуала, безпощадна и твърда.
— А защо тя представлява такова изпитание?
— Не може да не бъде. Тя е толкова далеч от човеш­ките същества и техните грижи, че енергията й може на­пълно да те унищожи. При нея вече няма разлика между физическото й тяло и етерния й двойник. Тоест, искам да кажа, че тя е майстор магьосник.
Клара ме изгледа преценяващо и отбеляза, че имам тъмни кръгове под очите.
— Чела си вечер на светлината на газената лампа, на­ли? — упрекна ме тя. — Защо, мислиш, че нямаме ток в спалните?
Казах й, че не съм прочела и страница от деня, когато пристигнахме в къщата й, защото прегледът и всички други неща, които ме караше да правя, не ми оставяха време за нищо друго.
— Пък и нямам особена слабост към четене — приз­нах си аз. — Но от време на време попреглеждам лави­ците с книги в хола.
Не й казах, че истинската причина беше да проверя дали някоя от книгите не е премествана от някой от род­нините й.
Тя се засмя и каза:
— Някои от членовете на моето семейство са страст­ни читатели. Но аз не съм от тях.
— Но не четеш ли за удоволствие, Клара?
— Аз не. Чета само за информация. Но някои от оста­налите четат за удоволствие.
— И как така никога не съм забелязала да липсва ня­коя от книгите? — попитах аз, опитвайки се да звуча небрежно.
Клара се засмя.
— Те си имат собствена библиотека в лявата страна на къщата — каза тя, после ме запита: — Ти не четеш за удоволствие нали, Тайша?
— За съжаление аз също чета само за информация — отговорих й.
Признах й, че четенето като удоволствие е било заду­шено от зародиш в мен още от училище. Един приятел на баща ми притежаваше фирма за разпространение на книги и имаше навик да му дава по цели кашони книги, току-що излезли от печат. Баща ми ги преглеждаше, а на мен ми даваше литературата, която преценяваше, че трябва да чета като допълнение към редовните домаш­ни. Винаги бях смятала като нещо подразбиращо се от само себе си, че трябва да изчета всяка думичка. Нещо повече, смятах, че едва след като изчета една книга, мо­га да започна следващата. По-късно за мен беше пълна изненада да разбера, че някои хора започват по няколко книги едновременно, като ги прехвърлят напред-назад и ги четат според настроението си.
Клара ме погледна и поклати глава, като че ли бях неспасяем случай.
— Странни неща правят децата, когато са под натиск — каза тя. — Сега разбирам защо си придобила такива натрапчиви реакции. Обзалагам се, че ако сега се опи­таш да си припомниш тези истории, направо ще се пот­ресеш от нещата, които би открила. Като деца ние нико­га не поставяме под въпрос това, което ни се възлага, точно както ти никога не си се усъмнила, че една книга трябва да се изчете от кора до кора. Всички членове на моето семейство сериозно сме обсъждали нещата, които се причиняват на хората като деца.
— Вече ми е фикс-идея срещата с твоето семейство, Клара.
— Това е съвсем естествено. Толкова често съм ти го­ворила за тях.
— Не е само от това, Клара — казах аз. — То е по-скоро физическо усещане. Не знам защо, но не мога да престана да мисля за тях. Дори ги сънувам вече.
В момента, в който произнесох това, нещо в ума ми само се подреди. Тогава съвсем определено се усъмних в Клара. Щом тя знаеше коя съм, а братовчедка й ме познаваше като моя хазяйка, внезапно ми хрумна да я попитам дали не познавам и останалите й роднини.
— Естествено, те всички те познават — каза Клара, сякаш това беше най-очевидното нещо, но не ми отгово­ри на въпроса.
Изобщо не можех да си представя какви ли бяха.
— Нека да те попитам направо, Клара. Аз познавам ли ги? — настоях аз.
— Задаваш ми невъзможни въпроси, Тайша. Мисля, че е по-добре да ми ги спестиш.
Аз се намусих сърдито. Станах от мястото си върху листата, но Клара леко ме дръпна обратно.
— Добре де, добре, малка любопитна госпожице — каза тя. — Ще ти кажа, ако от това ще си седиш спокой­но. Ти ги познаваш, но положително не си спомняш, че си се срещала с тях. Дори някой от моите роднини да се изправи сега пред очите ти, предполагам, че у теб няма да има и помен от разпознаване. Но в същото време не­що у теб изключително ще се развълнува. Сега доволна ли си?
Отговорът й ни най-малко не ме удовлетворяваше. Тя по-скоро ме доубеди, че умишлено ме обкръжава в тайнственост, подвежда ме и си играе с думите.
— Май ти доставя удоволствие да ме измъчваш, Кла­ра — казах аз възмутено.
Клара се разсмя на глас.
— Не си играя с теб — увери ме тя. — Просто е изк­лючително трудно да ти обясня какво сме ние и какво правим. Бих искала да мога да ти го изясня, но не мога. Така че е безсмислено да настояваш за обяснения, поне­же такива просто няма.
Поместих се, понеже не ми беше удобно на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Клара ми предложи да лег­на по корем и да облегна глава на дясната си ръка, сгъ­ната в лакътя. Направих го и открих, че това положение е доста удобно. Сякаш пуснах корени в земята и листа­та, а умът ми стана спокоен, но буден. Клара се наведе напред и ласкаво ме погали по главата. После се втренчи в мен с толкова особен поглед, че сграбчих ръката й и я задържах за миг.
— Аз вече трябва да си отивам, Тайша — каза меко тя, като се освободи от ръката ми, — но бъди сигурна, че пак ще се видим.
Забелязах в зелените й очи точици кехлибарена свет­лина. И тяхното проблясване беше последното нещо, ко­ето видях.
Събудих се от това, че някой ме потупа по гърба с пръчка. Над мен се бе надвесила странна жена. Беше ви­сока, стройна и правеше поразително впечатление. Чер­тите й бяха изящно изваяни; малка уста, равни зъби, съ­вършено очертан нос; овално лице; деликатна, почти прозирна бяла кожа от скандинавски тип; блестяща, къдрава прошарена коса. Когато се усмихна, тя ми зап­рилича на малко момиченце, дръзко и чувствително. Но когато стана сериозна, тя придоби вид на зряла евро­пейска дама от висшето общество. Стилните й дрехи бя­ха елегантни, особено обувките, които бяха в тон с тях; нещо, което никога не бях забелязвала в Щатите, където добре облечените жени обикновено носеха удобни обув­ки, които им придаваха вид на матрони.
Жената беше едновременно по-възрастна и по-млада от Клара; определено беше по-голяма на възраст, но на външен вид изглеждаше години по-млада. И излъчваше нещо, което можех да нарека единствено вътрешна жиз­неност. В сравнения с нея Клара сякаш все още беше в период на формиране, а това същество си беше направо завършен продукт. Осъзнах, че един невероятно разли­чен човек, различен може би колкото представител на друг вид, ме наблюдава с неподправено любопитство.
Надигнах се, седнах и припряно се представих. Тя сърдечно ми отговори със същото.
— Аз съм Нелида Абелар — каза тя на английски. — Живея тук с останалите си спътници. Ти вече познаваш двама от тях — Клара и нагуала Джон Майкъл. Скоро ще се запознаеш и с останалите.
Тя говореше с лек акцент в края на думите. Гласът й беше привлекателен и ми се струваше толкова познат, че не можех да откъсна очи от нея. Тя се засмя, предпо­лагам на моето смайване, защото мускулите на лицето ми бяха застинали в неподвижна усмивка. Звукът на дрезгавия й смях също ми беше някак далечно познат; имах чувство, че и по-рано съм чувала този смях. Мина ми мисълта, че съм виждала тази жена при други обсто­ятелства, макар че изобщо не се сещах къде. Колкото повече я гледах, толкова повече се убеждавах, че съм я познавала някога, но не мога да си спомня кога.
— Какво има, мила? — попита ме тя със загрижен тон. — Имаш чувство, че сме се срещали и по-рано ли?
— Да, да — развълнувано отговорих аз, защото изпи­тах чувството, че всеки момент ще си спомня къде сме се виждали.
— Рано или късно ще си спомниш — каза тя с успо­коителен тон, от който разбрах, че за никъде не бързаме. — Пречистващото дишане, което правиш по време на прегледа, накрая ще ти позволи да си спомниш всичко, което си правила някога, включително и сънищата си. Тогава ще знаеш къде и кога сме се срещали.
Стана ми неловко, че така съм я зяпнала и че тя ме бе заварила толкова неподготвена. Станах и се изправих лице в лице с нея, не предизвикателно, а със страхопо­читание.
— Коя сте вие? — попитах замаяно аз.
— Вече ти казах коя съм — отвърна тя с усмивка. — Е, ако те интересува дали съм някаква видна личност, ще трябва да те разочаровам. Не съм никой с някакво значение. Аз съм само една от групата хора, които тър­сят свобода. След като ти вече си се срещнала с нагуала, следващата стъпка е да се срещнеш с мен. Това е така, защото аз отговарям за теб.
Като чух, че тя отговаря за мен, изпитах пристъп на страх. През целия ми живот се бях борила да си извою­вам независимост; при това се бях борила с цялата ярост, на която бях способна.
— Не искам никой да отговаря за мен — казах аз. — Твърде тежко съм се борила за своята независимост, за да попадам отново под нечий контрол.
Помислих си, че ще заеме отбранителна позиция, но тя се засмя и ме потупа по рамото.
— Изобщо нямам предвид това — каза тя. — Никой не иска да те подчинява. Нагуалът има обяснения за тво­ята непокорна личност. Той наистина смята, че имаш борчески дух. Всъщност той смята, че си без никакво съмнение луда, но в положителен смисъл.
Тя каза, че обяснението на нагуала за моята лудост било, че аз съм била зачената при необичайни и безна­деждни обстоятелства. Тогава Нелида ми разказа факти от историята на моите родители, които никой друг, ос­вен самите тях, не можеше да знае. Тя ми разкри, че пре­ди да бъда зачената, когато родителите ми още живеели и работели в Южна Африка, баща ми бил хвърлен в зат­вор по причини, които той така и никога не разкрил. Аз винаги си бях фантазирала, че той всъщност не е бил в затвор, а в лагер за политически затворници. Нелида ми каза, че баща ми някога бил спасил живота на един над­зирател. По-късно този надзирател помогнал на баща ми да избяга, като се обърнал с гръб в решаващ момент.
— С преследвачите по петите му —- продължи Нели­да, — той се отбил да се види с жена си, да бъде с нея за последен път на този свят. Бил сигурен, че ще го хванат и убият. По време на тази страстна прегръдка на живот и смърт майка ти забременяла с теб. Силният страх и жажда за живот, които изпитвал тогава баща ти, се пре­дали на теб. В резултат на това ти си се родила толкова неспокойна и непокорна, с такава страст към свободата. Толкова бях зашеметена от нещата, които ми разкри­ваше, че ушите ми забучаха и краката ми се подкосиха. Почти не можех да я чувам. Трябваше да се облегна на ствола на дървото, за да не се свлека на земята. Преди да успея да проговоря, тя продължи:
— Причината, поради която майка ти е толкова не­щастна и тайно ненавижда баща ти, е, че той е изразхо­дил цялото й семейно наследство, за да плати за грешки­те си, каквито и да са били те. Парите свършили и се на­ложило да напуснат Южна Африка, преди ти да се ро­диш.
— Как можете да знаете неща за родителите ми, кои­то дори на мен не са ми напълно известни? — попитах аз.
Нелида се усмихна.
— Знам тези неща, защото отговарям за теб — отго­вори ми тя.
Отново изпитах пристъп от страх и ме побиха тръп­ки. Опасявах се, че щом тя знае тайните на родителите ми, тогава би трябвало да знае много неща и за мен. Аз винаги се бях укривала в своя непроницаема субективна крепост и там имах чувство за сигурност. Приспивах се от една фалшива сигурност, убеждението, че нещата, ко­ито чувствам, мисля и правя, нямат никакво значение, стига само да ги държа в тайна и никой друг да не знае за тях. Но сега тази жена явно имаше достъп до вътреш­ното ми аз. Отчаяно имах нужда да потвърдя отново по­зицията си.
— Може и да съм нищо — казах аз предизвикателно, — но съм собствената си личност. Никой не отговаря за мен. И никой няма да властва над мен.
Нелида се засмя на изблика ми. Тя ми разроши коса­та, както по-рано бе направил нагуалът, жест едновре­менно успокоителен и крайно фамилиарен.
— Никой не се опитва да властва над теб, Тайшика — каза тя дружелюбно. Спокойният й тон уталожи гнева ми. — Казах всичките тези неща, защото трябва да те подготвя за много своеобразна маневра.
Слушах я с напрегнато внимание, защото от тона й долових, че се кани да ми разкрие нещо наистина стра­ховито.
— Клара те доведе до сегашното ниво по изключи­телно изкусен и резултатен начин. Ти винаги ще й бъ­деш задължена. Сега, когато приключи задачата си, тя си отиде. А тъжното е, че ти дори не й благодари за гри­жите и вниманието.
Някакво ужасно, безименно предчувствие надвисна над мен.
— Един момент — измънках аз. — Клара отишла ли си е?
— Да, отиде си.
— Но ще се върне пак, нали? — попитах аз. Нелида поклати глава.
— Не. Както ти казах, нейната работа приключи.
В този момент изпитах единственото истинно чувст­во, което съм имала през целия си живот. В сравнение с него никое от нещата, които бях изпитвала досега, не беше реално — нито гневът ми, нито пристъпите ми на ярост, нито изблиците на обич, нито дори самосъжале­нието ми не бяха истински в сравнение с това изпепеля­ващо чувство, което изживявах в момента. То беше тол­кова силно, че изпаднах във вцепенение. Исках да се разплача, но не можех. Тогава разбрах, че истинската мъка няма сълзи.
— А Манфред? И той ли си е отишъл? — попитах аз.
— Да. Неговата задача да те пази също приключи.
— Ами нагуалът? Ще го видя ли отново?
— В света на магьосниците всичко е възможно — ка­за Нелида, като докосна ръката ми. — Но едно е сигур­но: това не е свят, който можем да приемем като даден ни веднъж завинаги. В него ние трябва да изразим бла­годарността си сега, защото няма утре.
Втренчих се в нея с празен поглед, напълно стъписа­на. Тя отвърна на погледа ми и прошепна:
— Бъдеще не съществува. Време е да проумееш това. И когато ще си свършила прегледа си и ще си изличила напълно миналото си, всичко, което ще ти остане, е нас­тоящето. И тогава ти ще знаеш, че настоящето е само един миг, нищо повече.
Нелида леко разтьрка гърба ми и ми каза да дишам. Бях така смазана от мъка, че дъхът ми беше спрял.
— Ще бъда ли някога различна? Имам ли някакъв шанс? — попитах я умолително аз.
Без да ми отговори, Нелида се обърна и тръгна към къщата. Когато стигна до задния вход, тя ме повика с показалец да я последвам.
Искаше ми се да се затичам след нея, но не можах да помръдна. Започнах да скимтя и после от мен излезе най-странен вой, звук, който не беше съвсем човешки. Тогава проумях защо Клара бе обвила корема ми със за­щитния си шал — да ме предпази от този удар. Проснах се по лице върху купчината листа и излях в тях живо­тинския вой, който ме задушаваше. Той не облекчи мъ­ката ми. Извадих кристалите си, поставих ги между пръстите си и завъртях ръце обратно на часовниковата стрелка във все по-малки и по-малки кръгове. Насочих кристалите срещу моето малодушие, срещу моя страх, срещу непотребното ми самосъжаление.

16.
Нелида търпеливо ме чакаше на задния вход. Коства­ло ми беше цели часове, докато се успокоя. Беше късно следобед. Последвах я и влязохме в къщата. В коридо­ра, точно пред всекидневната, тя спря така внезапно, че едва не се блъснах в нея.
— Както ти е казала Клара, аз живея в лявата страна на къщата — заговори тя, като се обърна към мен. — И ще те заведа там. Но първо да се отбием във всекиднев­ната и да поседнем за малко, докато си поемеш дъх.
Бях за задъхана и сърцето ми туптеше мъчително бързо.
— Аз съм в добра физическа форма — уверих я. — С Клара всеки ден практикувахме кунг-фу. Но точно сега не се чувствам много добре.
— Не се тревожи, че се задъхваш — каза Нелида оку­ражително. — Енергията на моето тяло оказва натиск над теб. И тъкмо от това допълнително налягане сърце­то ти бие ускорено. Когато свикнеш с моята енергия, ве­че няма да те смущава.
Тя ме хвана за ръка и ме заведе да седна върху една възглавница на пода с гръб, облегнат на дивана.
— Когато си превъзбудена като в момента, облегни долната част на гърба си на някоя мебел. Или извий ръ­це отзад и притисни с длани горната част на бъбреците.
Седнах по този начин на пода, облегната на дивана, и това определено ми подейства отпускащо. Съвсем скоро дишането ми се нормализира и стомахът ми вече не бе­ше стегнат на възел.
Погледнах Нелида — тя крачеше напред-назад из ста­ята.
— Сега нека разберем веднъж завинаги едно нещо — каза тя, като продължи да крачи спокойно и леко. — Ко­гато ти казах, че аз отговарям за теб, имах предвид, че отговарям за окончателното ти освобождаване. Така че не ми излизай повече с тези глупости за борбата ти за независимост. Мек не ме интересува своенравната ти борба с твоето семейство. Въпреки че си била на нож с тях през целия си живот, твоята борба изобщо няма цел и насока. Време е да насочиш природната си сила и бор­ческа нагласа към цел, която си заслужава.
Забелязах, че разхождането й изобщо не беше нервно. По-скоро изглеждаше като начин да прикове внимание­то ми, защото напълно ме разтовари и в същото време държеше вниманието ми съсредоточено.
Попитах я още веднъж дали някога ще видя Клара и Манфред. Нелида ме изгледа с безпощаден поглед, от който тръпки ме побиха.
— Не, няма да ги видиш — каза тя. — Най-малкото не в този свят. Те двамата извършиха безупречно най-доброто, на което са способни, за да те подготвят за го­лемия полет. И ти ще можеш да ги видиш отново единс­твено ако успееш да пробудиш двойника си и да напра­виш прехода към абстрактното. Ако не, те ще се превър­нат в спомени, които ще споделяш известно време с другите или ще ги затаиш в себе си, докато постепенно ги забравиш.
Заклех се, че никога няма да забравя Клара или Ман­фред; че те винаги ще бъдат част от мен дори и никога повече да не ги видя. И макар нещо у мен да знаеше, че това ще бъде така, не можех да понеса такава окончател­на раздяла. Искаше ми се да заплача, нещо, което бях правила с такава лекота цял живот, но някак си магичес­ките движения с кристалите бяха оказали въздействието си; плача вече го нямаше в мен. Сега, когато истински имах нужда да плача, не можех. Вътре в себе си усещах празнота. И още нещо, което винаги съм била: студена. Само дето сега нямах никакви претенции. Спомних си как Клара ми бе казала, че да бъдеш студен, не означава да си жесток или безсърдечен, а непоколебимо безприс­трастен. Най-сетне проумях какво означава да бъдеш безжалостен.
— Не се съсредоточавай над раздялата — каза Нели­да, доловила настроението ми. — Поне не засега. По-добре да се заемем с някои полезни начини за събиране на енергия, за да се опитаме да направим неизбежното: абстрактния полет. Ти вече знаеш, че принадлежиш към нас и по-конкретно към мен. Днес трябва да се опиташ да дойдеш в моята страна на къщата.
Нелида си събу обувките и седна на едно кресло сре­щу мен. С грациозно движение тя вдигна колене до гър­дите си и постави стъпалата си на седалката. Дългата й пола се спускаше до прасците, така че се виждаха само глезените и стъпалата й.
— А сега се опитай да не гледаш стеснително, преду­бедено или извратено.
И тогава, преди да съм успяла да отвърна нещо, тя вдигна полата си и разтвори крака.
— Гледай вагината ми — нареди тя. — Отворът меж­ду краката на една жена е енергийният отвор на утроба­та, един орган, изпълнен едновременно със сила и въз­можности.
За мой ужас Нелида не носеше никакво бельо. Виж­дах направо чатала й. Исках да отклоня поглед, но бях като хипнотизирана. Можех единствено да гледам втренчено, със зяпнала уста. Тя нямаше никакви косьм­чета, а коремът и бедрата й бяха стегнати и гладки, без ни една гънчица или тлъстини.
— Понеже аз не съм в този свят като жена, утробата ми е придобила различни свойства от утробата на една обикновена, недисциплинирана жена — каза Нелида, без ни най-малко смущение. — Така че ти просто не би­ва да ме гледаш в пренебрежителна светлина.
Тя наистина беше красива и изпитах чиста завист. Бях поне на една трета от нейната възраст, но едва ли бих изглеждала толкова добре в подобно положение. Всъщност не би ми и хрумнало да позволя на някого да ме гледа гола. Винаги носех дълги халати, като че ли имах да крия нещо. Като си спомних за собствената си стеснителност, аз благовъзпитано отместих поглед наст­рани, но преди това успях да съзра нещо, което мога да нарека единствено чиста енергия — областта около ва­гината й сякаш излъчваше една сила, която ме замайва­ше, ако се вгледах по-продължително.
Затворих очи, без да ме интересува какво ще си по­мисли тя за мен. Смехът на Нелида прозвуча като безк­раен водопад, мек и пенлив.
— Сега вече си напълно освободена от напрежението — каза тя. — Погледни ме отново и вдишай няколко пъ­ти дълбоко, за да се заредиш.
— Почакай малко, Нелида — казах аз в пристъп на внезапен страх — не да погледна вагината й, а от нещо, което току-що бях осъзнала. Като ми бе показала своята голота, тя бе предизвикала у мен нещо невъобразимо: бе облекчила мъката ми и ме бе накарала да се освободя от всякакви превземки. Само в един миг се почувствах изк­лючително близка с Нелида. Запъвайки се най-жалко, аз й разказах какво бях осъзнала току-що.
— Точно това въздействие се очаква да окаже енерги­ята от утробата — каза Нелида с доволен тон. — А сега наистина трябва да ме гледаш и да вдишваш дълбоко. По-късно ще можеш да анализираш нещата колкото си искаш.
Направих каквото ми каза, без да изпитвам никакво притеснение. Вдишването на нейната енергия ме накара да се почувствам странно изпълнена със сила, като че ли помежду ни се бе създала някаква връзка, която нямаше нужда от никакви думи.
— Можеш да постигнеш направо чудеса, като конт­ролираш и насочваш енергията от утробата — каза Не­лида и покри отново нозете си с полата.
Нелида ми обясни, че първичната функция на утроба­та е възпроизвеждането с цел да се продължава видът ни. Но нещо, което жените не знаят, е, че утробата има още една незабележима и по-сложна вторична функция. И именно тази функция сме имали за цел да развиваме двете с нея.
Толкова приятно ми стана, че Нелида включваше и мен в твърдението си, че направо изпитах едно гъделич­кащо усещане в стомаха. Слушах съсредоточено обясне­нието й, че най-важната вторична функция на утробата е да служи като насочващ елемент за двойника. Докато мъжете трябва да разчитат на една смесица от разум и намерение, за да насочват двойника си, жените имат на разположение утробата си, един мощен източник на енергия с множество тайнствени свойства и функции, всички те предназначени да предпазват и подхранват двойника.
— Естествено, всичко това става възможно само ако си се освободила от цялата задръстваща енергия, която са оставили в теб мъжете — каза тя. — Един много пре­цизен преглед на целия ти полов живот ще се справи с това.
Тя подчерта, че използването на утробата е един крайно мощен и пряк метод за достигане на двойника. Припомни ми онези магически движения, които бях на­учила и при които трябваше да се вдишва направо през отвора на вагината.
— Утробата е средството, чрез което женските жи­вотни усещат нещата и регулират тялото си — каза тя. — Чрез утробата жените могат да генерират и натрупват сила в двойника си, за да създават, разрушават или ста­ват едно цяло с всяко нещо около себе си.
Отново почувствах гъдел в стомаха, една мека вибра­ция, която този път се разпространи към половите орга­ни и вътрешната страна на бедрата ми.
— Освен чрез използване на енергията от утробата друг начин да се достигне двойникът, наричан още дру­гият, е чрез движенията — продължи Нелида. — Затова Клара те научи на магическите движения. Две от тях трябва да използваш днес, за да се подготвиш както трябва за това, което ти предстои.
Тя отиде до килера, извади една сламена рогозка, раз­стла я на пода и ми каза да легна на нея. Когато се изпъ­нах по гръб, тя ми каза да свия леко колене, да кръсто­сам ръце на гърдите си и да се изтърколя веднъж на дяс­ната си страна, после веднъж на лявата. Накара ме да повторя това движение седем пъти. Докато се извъртах, трябваше леко да извивам гръб в областта на плещите.
После ми каза да седна отново с кръстосани нозе на пода и да облегна гръб на дивана, а тя седна на кресло­то. Бавно и безшумно тя вдиша през носа. След това вдигна настрани и нагоре лявата си ръка и изящно я за­въртя, сякаш пробиваше дупка във въздуха. После я пропъхна вътре, хвана нещо и изтегли ръка обратно, ка­то ми остави абсолютното впечатление, че изтегля дълга връв от дупката във въздуха. После направи същите дви­жения с дясната си ръка.
Докато извършваше тези магически движения, уста­нових, че са от същото естество като движенията, които ми бе показвала Клара, но бяха и някак по-различни, по-леки, по-плавни, повече заредени с енергия. Магически­те движения на Клара наподобяваха повече движенията от бойните изкуства; бяха грациозни и изпълнени с вът­решна сила. Движенията на Нелида бяха някак заплаши­телни, вдъхваха страх, но в същото време представлява­ха удоволствие за гледане; те излъчваха една нервна енергия, но без никакво вълнение.
Докато изпълняваше движението, лицето на Нелида беше като красива маска. Чертите й бяха хармонични, съвършени. Като наблюдавах изключително изкусните й движения, изпълнявани крайно отстранено и откъснато от всичко, аз си спомних думите на Клара, че Нелида е безжалостна.
— Това движение е, за да се събира енергия от праз­нотата, разположена непосредствено зад всичко, което виждаме — каза Нелида. — Опитай се да направиш дуп­ка, да достигнеш зад фасадата на видимите форми и да уловиш енергията, която ни крепи. Действай.
Опитах се да повторя точно бързите й, изящни дви­жения, но в сравнение с нея се чувствах скована и тро­мава. Колкото и да си напрягах въображението, не успях да изпитам усещането, че се пресягам през дупка и ула­вям енергия. Въпреки това, когато свърших движението, аз се почувствах силна и бликаща от енергия.
— Наистина не е кой знае колко трудно да се свър­жеш с етерното тяло или да го достигнеш — продължи Нелида. — Освен утробата и движенията друго мощно средство за привличане на вниманието му е звукът.
Тя ми обясни, че като насочва системно думи към своя източник на осъзнаване — двойника,човек може да получи в отговор проява на този източник.
— При положение, естествено, че разполагаме с дос­татъчно енергия — добави тя. — Ако имаме, тогава са достатъчни само няколко подбрани думи или продължи­телен звук, за да отворим нещо невъобразимо пред себе си.
— Как точно можем да насочваме тези думи към двойника? — попитах аз.
Нелида разтвори ръце във всеобхватен жест.
— Двойникът е почти безкраен — каза тя. — Защото точно както физическото тяло е в контакт с други физи­чески тела, така и двойникът е в контакт с жизнената си­ла на Вселената.
Нелида внезапно стана.
— Направихме вече магическите движения и доста поприказвахме — каза тя. — Сега да видим дали ще мо­жем да действаме. Искам да застанеш пред вратата, во­деща към лявата страна на къщата. Искам от теб да бъ­деш напълно спокойна, но в същото време с изострено осъзнаване на всяко нещо около себе си.
Последвах я през коридора към вратата, която винаги досега е била заключена. Клара ми бе обяснила, че се държи заключена дори когато всички членове на се­мейството са в къщата. И понеже ме бе накарала да обе­щая, че никога, при никакви обстоятелства няма да се опитвам да я отварям колкото и да ми е любопитно, аз изобщо не обръщах внимание на тази врата.
Като я огледах сега, не можах да забележа нищо нео­бичайно; беше си най-обикновена дървена врата, почти същата като всички останали в къщата. Нелида внима­телно я отвори. Имаше същият коридор както в дясното крило, който водеше към другата страна на къщата.
— Искам от теб да повториш многократно една дума — каза Нелида, заставайки зад мен. — Думата е „наме­рение". Искам да произнесеш „намерение" три-четири или дори повече пъти, но това трябва да излиза от сами­те ти дълбини.
— От самите ми дълбини ли?
— Позволи на думата да бликне от областта на коре­ма и да излезе навън високо и ясно. Всъщност ти трябва да извикаш думата „намерение" с всички сили.
Поколебах се. Ненавиждах да викам, както и другите да ми повишават тон. Като дете ме бяха научили, че е невъзпитано да се крещи, и изпитвах ужас, като чуех ро­дителите си да се карат на висок глас.
— Не се притеснявай — каза Нелида. — Извикай ви­соко и толкова пъти, колкото е необходимо.
— Как ще разбера кога да спра?
— Ще спреш, когато стане нещо или когато аз ти ка­жа да спреш, понеже нищо не е станало. Хайде! Давай!
Произнесох думата „намерение"; гласът ми прозвуча колебливо, слабо, неуверено. Липсваше му убедител­ност дори за моя слух. Все пак продължих да я повта­рям, всеки път все по-силно. Обаче гласът ми стана не дълбок, а писклив и висок, докато накрая едва не при­паднах от изумление да чуя един ужасяващ писък, който не беше моят. И все пак го бях чувала и по-рано. Беше същият пронизителен звук, който бях чула в деня, кога­то Клара и Манфред се втурнаха в къщата, оставяйки ме под дървото. Разтреперих се и така ми прималя, че се олюлях и се облегнах на рамката на вратата.
— Не мърдай! — заповяда ми Нелида, но беше късно. Вече се бях свлякла на земята.
— Много лошо, че се движеше, когато трябваше да стоиш твърдо — каза строго Нелида, но като видя, че всеки момент ще припадна, прибави и една усмивка. Тя приклекна до мен и разтри ръцете и врата ми, за да се посъвзема.
— Защо ме караше да крещя? — промърморих аз, ка­то се надигнах покрай стената.
— Опитваме се да уловим вниманието на твоя двой­ник — каза Нелида. — Привидно има две нива на осъз­наване на мирозданието: нивото на видимото, на реда, на всичко, което може да бъде помислено и назовано; и непроявеното ниво на енергията, която създава и крепи всички неща.
— Понеже се опираме на езика и разума — продължи Нелида, — ние смятаме за реалност именно нивото на видимото. То ни изглежда подредено, стабилно и предс­казуемо. Макар че всъщност е неуловимо, временно и вечно изменящо се. Това, което ние преценяваме като постоянна реалност, е само повърхностният вид на една | невъобразима сила.
Бях толкова замаяна, че едва следях думите й. Прозях се няколко пъти, за да поема повече въздух. Нелида се засмя, когато отворих широко очи, насилвайки се да й оставя впечатлението, че слушам напълно съсредоточе­но.
— Това, което ти и аз целим с цялото това викане — продължи тя, — е да уловим вниманието не на видимата реалност, а по-скоро вниманието на невидимото, силата, която, е източник на твоето съществувание, силата, коя­то както се надяваме, ще те пренесе през бездната.
Исках да слушам какво ми говори, но ме разсейваше една странна мисъл. Точно преди да се свлека на земята, аз бях зърнала една особена гледка. Забелязах, че възду­хът в коридора зад вратата бе изпълнен с мехурчета, точно както бе станало в мрака на моята стая през пър­вата нощ, когато спах в тази къща.
Докато Нелида говореше, аз се обърнах да погледна пак в коридора, но тя застана пред мен и ми препречи гледката. После се наведе и взе едно листо, което, изг­лежда, докато виках, беше паднало от защитния пласт листа, които Клара бе привързала на корема ми.
— Може би това листо ще ти проясни нещата — каза Нелида, като го вдигна, за да го погледна. Тя говореше бързо, сякаш съзнаваше, че вниманието ми отслабва, а искаше да поема колкото може повече, преди умът ми отново да заблуждае. — Като тъкан то е сухо и трошли­во; като форма е плоско и закръглено; като цвят е кафя­во с леко червеникав оттенък. Ние го разпознаваме като листо благодарение на сетивата си, нашия инструмент на възприятие, и на ума си, който дава названия на не­щата. Без тях листото е абстрактна, чиста, недиференци­рана енергия. Същата тази нереална, етерна енергия, ко­ято протича през това листо, тече през всяко нещо и го поддържа. Ние, както и всичко останало, сме реални, от една страна, и само привидни — от друга.
Тя внимателно остави листото обратно на земята, ся­каш беше толкова крехко, че можеше да се разпадне от най-лекото докосване.
Нелида помълча за миг, сякаш изчакваше умът ми да възприеме това, което бе казала, обаче вниманието ми отново беше притеглено през отворената врата към ко­ридора — там, през един голям прозорец в дъното видях да нахлуват нишки светлина. Бегло зърнах мъже и жени; тоест трима-четирима души за миг надникнаха през вра­тите в този коридор. Всички те имаха вид, сякаш са би­ли разбудени едновременно от писъците ми и са подали глави от спалните си, за да видят каква е цялата тази су­матоха.
— Ти определено си недисциплинирана — извика ми Нелида. — Прекалено кратко успяваш да задържаш вни­манието си.
Понечих да кажа на Нелида какво бях видяла, но тя ме възпря само с поглед. По гърба ми пролазиха тръпки чак до врата и накрая неудържимо се разтреперих. И точно тогава, както седях объркана и беззащитна, ми хрумна най-необичайна мисъл: Нелида ми изглеждаше позната, защото я бях виждала насън. И по-точно, бях я виждала не в един сън, а в поредица непрекъснато на­вестяващи ме сънища, а пък хората в коридора...
— Не допускай ума си отвъд тази точка! — извика ми Нелида. — Да не си посмяла, чуваш ли ме? Да не си пос­мяла да се отнасяш! Трябва ми цялото ти внимание, тук, с мен.
Тя ме вдигна на крака и ми каза да си събера ума. По­ложих всички усилия да се съсредоточа, понеже тя опре­делено ме заплашваше. Винаги се бях гордяла да си вяр­вам, че никой не може да ме командва, но тази жена са­мо с един поглед можеше да спре мислите ми и да ме из­пълни едновременно със страх и уважение.
Нелида силно ме чукна по темето с кокалчетата на ръката си. Това ме отрезви така лесно, както преди това виковете й ме бяха уплашили.
— Ако ти изговорих толкова приказки, то е, защото Клара ме увери, че най-добрият начин човек да те успо­кои и прикове вниманието ти е, като ти говори — каза тя. — Исках да си готова да преминеш през тази врата на всяка цена.
Споделих с нея как вече бях сигурна, че съм я вижда­ла в сънищата си. И не само това; имах чувство, че и хо­рата, които бяха надникнали в коридора, също са ми познати.
Когато споменах хората, Нелида отстъпи назад и вни­мателно ме огледа, сякаш търсеше някакви белези по тя­лото ми. Помълча малко, може би преценявайки дали да ми разкрие нещо или не.
— Ние сме група магьосници, както вече са ти казали нагуалът и Клара. Ние сме една приемствена линия, но не семейно родословие. В тази къща има два клона от тази линия, всеки с по осем членове. Членовете от клона на Клара носят името Грау, а членовете от моя клон са Абелар. Произходът ни се губи далеч назад във времето. Ние се броим на поколения. Аз съм член на поколение­то, което сега е овластено, а това означава, че мога да обучавам някого, който е като мен, на нещата, които знае моята група. В този случай теб. Ти си една Абелар.
Тя застана зад мен и ме обърна по посока на коридо­ра.
— Сега, без повече приказки. Обърни лице към кори­дора и извикай отново думата „намерение". Мисля, че си готова да се срещнеш лично с всички нас.
Извиках „намерение" три пъти. Този път гласът ми не беше писклив, а отекна високо отвъд стените на къщата. При третия вик въздухът в коридора сякаш се газира. Милиарди мънички мехурчета заискриха и заблестяха като запалени в един и същи миг. Дочух слабо бучене, което ми напомняше приглушения шум на генератора. Хипнотизиращото бучене ме всмука навътре през прага, където бяхме застанали с Нелида. Ушите ми заглъхнаха и трябваше да преглътна няколко пъти, за да се отпу­шат. После бученето престана и аз се озовах по средата на коридора, който представляваше огледален образ на коридора от дясната страна на къщата, където беше моя­та стая. Само че този коридор беше пълен с хора. Всич­ки те наизлязоха от стаите си и се вторачиха в мен, ся­каш бях паднала от друга планета и се материализирах направо пред очите им.
Сред тях, в далечния край на коридора, видях Клара. Тя се усмихна лъчезарно и разтвори ръце, подканвайки ме да отида да я прегърна. Тогава забелязах Манфред, който драскаше с лапи по пода. И той беше толкова щастлив да ме види, колкото Клара. Затичах се към тях, но вместо да усетя стъпките си по дървения под, почувс­твах се като изстреляна във въздуха. За моя огромна мъ­ка аз прелетях покрай Клара и Манфред, покрай всички хора в коридора. Нямах контрол над движенията си; ед­ничкото, което можах да сторя, бе да извикам отчаяно имената на Клара и Манфред, докато прелитах покрай тях отвъд коридора, отвъд къщата, отвъд дърветата и хълмовете и се озовах в ослепително сияние и накрая в абсолютно черен, безмълвен покой.

17.
Сънувах, че прекопавам пръстта в градината, когато се събудих от остра болка във врата. Без да отварям очи, се пресегнах да наместя по-удобно възглавниците под врата си. Но ръцете ми напразно търсеха. Не мо­жах да намеря възглавниците, дори и матрака не усе­тих. Зави ми се свят, сякаш бях препила или преяла предишната вечер и сега изпитвах неприятните после­дици от лошо храносмилане. Постепенно отворих очи. Вместо таван и стени обаче видях клони и зелени лис­та. Когато се опитах да се надигна, всичко около мен се раздвижи. Тогава осъзнах, че не съм в леглото си; висях във въздуха, вързана в някакви кожени ремъци като парашутист и в действителност се люлеех аз, а не светът около мен. Бях сигурна, че това не е сън. Докато сетивата ми се опитваха да открият някакъв ред в хао­са, установих, че съм изкачена с макара на най-високия клон на едно дърво.
Чувството да се събудя неочаквано завързана, съчета­но с проумяването, че под мен няма нищо, в миг породи у мен физически ужас от височината. Никога през живо­та си не се бях качвала на дърво. Започнах да викам за помощ. Никой не идваше да ме спаси, затова продължих да пищя, докато си загубих гласа. Напълно омаломоще­на, останах да си видя там като телешки бут. От физи­ческия ужас загубих контрол над отделителните си фун­кции. Цялата се оплесках. Обаче писъците сякаш бяха изцедили от мен страха. Огледах се наоколо и започнах бавно да преценявам положението си.
Забелязах, че ръцете и краката ми са свободни, и ко­гато наведох глава надолу, видях какво ме крепи. Около кръста ми, гърдите и краката бяха завързани дебели, ка­фяви кожени колани. Около ствола на дървото имаше друг ремък, който можех да стигна, ако протегнех ръка. Към този ремък беше прикрепена макара и единият край на въже. Тогава забелязах, че за да се освободя, трябва­ше само да разхлабя въжето и да се спусна долу. Понеже ръцете ми трепереха, костваше ми доста усилия, докато успея да достигна въжето и да се спусна надолу. И след като се стоварих на земята, се залових усърдно да раз­вързвам ремъците около тялото си, за да се измъкна от този хамут.
Затичах се към къщата, викайки с все сила Клара. Имах някакъв смътен спомен, че няма да я намеря, но това беше по-скоро чувство, отколкото съзнателна уве­реност. Автоматично започнах да я търся, но Клара я ня­маше никъде, нито пък Манфред. Тогава осъзнах, че всичко е някак си променено, но не знаех как, кога или защо нещата бяха станали по-различни от обикновено. Знаех само, че нещо бе рухнало безвъзвратно.
Отдадох се на дълъг вътрешен монолог. Говорех си колко ми се иска Клара да не е заминала на някое от нейните загадъчни пътешествия точно когато най-много имах нужда от нея. После съобразих, че трябва да има друго обяснение за отсъствието й. Може би тя умишле­но ме избягваше или бе отишла при своите роднини в лявата страна на къщата. После си спомних, че се бях срещнала с Нелида, и се втурнах към вратата на лявата страна. Опитах се да я отворя, без да се съобразявам с предупреждението на Клара никога да не се докосвам до тази врата. Открих, че беше заключена. Извиках някол­ко пъти Клара през затворената врата, после я ритнах ядосано и тръгнах към моята стая. За мой ужас тази вра­та също беше заключена. Отчаяно започнах да пробвам наред останалите врати в коридора. Всички бяха заклю­чени с изключение на една, която беше нещо като склад или „бърлога". Никога не бях влизала вътре, подчиня­вайки се на специалните инструкции на Клара да стоя настрани от нея. Обаче тази врата винаги беше леко отк­рехната и всеки път, когато минавах оттам, аз бях над­зъртала вътре.
Този път направо влязох, викайки Клара и Нелида да се покажат. Стаята беше тъмна, но претъпкана с най-необикновената сбирщина от вещи, които някога съм виждала. Всъщност така беше натрупана с гротеск­ни скулптури, кутии и огромни куфари, че почти не ос­таваше място човек да се обърне. Малко светлина про­никваше откъм красивата ниша с прозореца със стък­лопис на отсрещната стена. Това беше едно меко сия­ние, което хвърляше призрачни отсенки върху всички вещи в стаята. Хрумна ми, че сигурно така изглежда складовото помещение на елегантен, но вече спрян от движение презокеански туристически параход, кръс­тосвал целия свят. Внезапно подът се олюля и прос­кърца под нозете ми и вещите наоколо също сякаш се раздвижиха. Неволно изпищях и хукнах навън от стая­та. Сърцето ми биеше толкова ускорено и силно, че ми трябваха няколко минути и дълбоки вдишвания, за да го поуспокоя.
В коридора забелязах, че големият дрешник срещу това складово помещение беше отворен и всичките ми дрехи си бяха там, внимателно сложени на закачалки или сгънати на рафтовете. На ръкава на жакета, който ми бе дала Клара първия ден, когато дойдох в къщата, с карфичка бе прикрепена бележка, адресирана до мен. Прочетох: „Тайша, фактът, че четеш тази бележка, гово­ри, че си слязла от дървото. Моля те, спазвай съвсем точно инструкциите ми. Не се връщай в старата си стая, защото е заключена. Отсега нататък ще спиш в кожения си хамут или в къщичката на дървото. Ние всички зами­наваме на дълго пътешествие. Цялата къща остава на твоите грижи. Прави всичко по възможно най-добрия начин!" Подписано беше „Нелида".
Потресена, аз се взирах дълго в бележката, като отно­во и отново я препрочитах. Какво имаше предвид Нели­да с това, че къщата остава на моите грижи? Какво се очакваше да правя тук съвсем сама? Мисълта да спя в онзи ужасен хамут, провесена като телешки бут, ми се струваше най-зловеща от всичко.
Искаше ми се сълзи да изпълнят очите ми. Искаше ми се да изпитам самосъжаление, задето са ме оставили са­ма; да им се разсърдя, че са заминали, без да ме предуп­редят, но не можех да направя ни едно от тези неща. Затропах с крака, опитвайки да се самонавия за гневно избухване, но и в това най-жалко се провалих. Сякаш нещо в мен беше изключено и ме правеше безразлична и неспособна да изразя обичайните си емоции. Но наисти­на се чувствах изоставена, Тялото ми потрепери, както винаги преди да избухна в сълзи. Но това, което изблик­на след малко, не беше потоп от сълзи, а порой от спо­мени и съноподобни видения.
Висях в оня хамут и гледах надолу. Там, в основата на дървото, стояха хора, смееха се и ми ръкопляскаха. Викаха към мен, опитвайки се да привлекат вниманието ми. После всички в унисон нададоха един звук, подобен на лъвски рев, и си отидоха. Знаех, че това е сън. Но знаех също, че срещата ми с Нелида със сигурност не беше сън. Като доказателство държах в ръка нейната бе­лежка, Не бях сигурна обаче защо и колко време съм ви­сяла на онова дърво. Ако се съди по състоянието на дре­хите ми и колко пях прегладняла, сигурно съм била там дни наред. Обаче как съм се озовала там?
Взех си някои дрехи от килера и тръгнах към банята извън къщата да се изкъпя и преоблека. Когато вече бях чиста, изведнъж ми хрумна, че не бях проверила в кух­нята. Изглежда, бях таила надеждата, че Клара може да е там, да се храни и да не ме е чула, като виках. Бутнах навътре вратата, но кухнята беше празна. Озърнах се на­около за нещо за ядене. Намерих върху печката тендже­ра с любимото ми ястие и изпитах отчаяна нужда да по­вярвам, че ми го е оставила Клара. Опитах го и ме заду­ши ридание без сълзи. Зеленчуците бяха ситно наряза­ни, но не на кубчета, както ги правеше тя, а и почти ня­маше месо. Разбрах, че не го е сготвила Клара и че тя наистина е заминала. Отначало не исках да ям от тази манджа, но бях ужасно гладна. Взех си моята купичка от рафта и я напълних догоре.
Едва след като се нахраних и обмислих настоящото си положение, внезапно ми хрумна, че имаше още едно място, където бях забравила да проверя. Затичах се към пещерата със смътната надежда да намеря там Клара и нагуала. Но не открих никого, дори Манфред го нямаше. Самотата на пещерата и хълмовете породиха у мен така­ва тъга, че бих дала всичко на света само и само да мо­жех да заплача. Пропълзях в пещерата, изпитвайки отча­янието на онемял човек, който само до предишния ден е можел да говори. Искаше ми се да умра на място, но вместо това заспах.
Когато се събудих, се върнах в къщата. Сега, след ка­то всички бяха заминали, помислих си, аз също можех да си тръгна. Отидох до мястото, където беше паркирана колата ми. Клара непрекъснато я караше и я поддържа­ше в един сервиз в града. Запалих двигателя, за да про­веря акумулатора, и за мое щастие всичко работеше съ­вършено. След като натъпках някои от вещите си в един сак, тръгнах да излизам и вече на задния вход внезапно ме спря силен пристъп на чувство за вина. Препрочетох бележката на Нелида. В нея тя ме молеше да се грижа за къщата. Не можех просто така да я изоставя. Тя бе каза­ла още да правя всичко възможно най-добре. Изпитах чувството, че те са ми поверили специална задача и аз трябваше да остана, ако ще и само за да открия каква е тази задача. Подредих обратно нещата си в дрешника и полегнах на дивана, за да си събера мислите.
От писъците си бях повредила гласните струни. Гър­лото ужасно ме болеше; но извън това, изглежда, бях в добро физическо състояние. Шокът, страхът и самосъ­жалението ми бяха минали и бе останало единствено убеждението, че ми се бе случило нещо монументално в левия коридор на къщата. Но колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какво беше станало, след като бях прекрачила прага.
Освен тези дълбоки тревоги имах и още един непос­редствен проблем: не знаех как да паля кухненската печ­ка, която беше на дърва. Клара ми беше показвала не­веднъж как се прави, но аз все не му хващах цаката, мо­же би защото никога не бях очаквала, че ще ми се нало­жи да я паля сама. Хрумна ми да поддържам огъня, като слагам дърва цялата нощ.
Втурнах се към кухнята да сложа още дърва в огъня, преди да е угаснал. Загрях още вода и си измих купичка­та. Излях останалата вода във варовиковия филтър, кой­то имаше вид на дебел, обърнат конус. Огромният съд беше закрепен на здрава поставка от ковано желязо и капка по капка прецеждаше преварената вода. От съда под филтъра, където се събираше прецедената вода, аз си налях в чашата два-три черпака. Изпих охладената, вкусна вода, после реших да се върна в къщата. Може пък Клара или Нелида да ми бяха оставили и други бе­лежки, в които посочват какво по-точно да правя.
Потърсих ключовете от вратите на спалните. В един шкаф в коридора открих връзка ключове, надписани с различни имена. Взех ключа с името на Нелида; с изне­нада открих, че този ключ ставаше за моята стая. После взех ключа на Клара и го пробвах на различни врати, до­като открия на коя става. Превъртях ключа и вратата се отвори, но когато вече имах възможност да вляза в стая­та и да поразузная наоколо, оказа се, че не съм в състоя­ние. Чувствах, че макар и да бе заминала, тя все така имаше право на своята неприкосновеност.
Затворих вратата, заключих я и оставих ключовете обратно на мястото им. Върнах се във всекидневната, седнах на пода и облегнах гръб на дивана, както Нелида ме бе посъветвала да правя, когато съм напрегната. Това определено ми помогна да си поотпусна нервите. Отно­во си помислих дали да не се кача на колата и да си оти­да. Но в действителност нямах никакво желание да на­пусна. Реших да приема предизвикателството и да се грижа за къщата, докато тях ги няма, ако ще и това да е завинаги.
Понеже нямах да правя нещо определено, хрумна ми, че можех да почета. Вече бях направила преглед на негативните си изживявания с книгите от детство­то ми и реших да проверя дали отношението ми към тях се е променило. Отидох да се поровя из лавиците. Открих, че повечето книги са на немски, една част на английски и няколко на испански. Като ги прегледах набързо, видях, че повечето от книгите на немски са по ботаника; имаше също по зоология, геология, геог­рафия и океанография. На отделна лавица, скрита от погледа, имаше една поредица от книги по астроно­мия на английски. Испанските книги, също на отдел­на лавица, бяха художествена литература — романи и поезия.
Реших първо да почета книги по астрономия, понеже този предмет винаги ме е омагьосвал. Измъкнах една тънка книга с множество илюстрации и започнах да я прелиствам. Но скоро тя ме приспа.
Когато се събудих, в къщата беше пълен мрак и тряб­ваше опипом да намеря пътя към задната врата. Запътих се към навеса, където беше генераторът, и забелязах, че откъм кухнята идва светлина. Разбрах, че някой вече трябва да е включил генератора. Въодушевена, че може би Клара се е върнала, аз се втурнах към кухнята. Кога­то приближих, чух някой тихо да си пее на испански. Не беше Клара. Беше мъжки глас, но не на нагуала. Про­дължих нататък със силен трепет. Преди да стигна до вратата, един мъж надникна навън' и като ме видя, нада­де силен вик. В същия момент и аз изпищях. Явно го бях стреснала точно толкова, колкото той мен. Той изле­зе пред вратата и за миг двамата застанахме, втренчени един в друг.
Той беше слаб, но не кльощав; жилав и все пак мус­кулест. Беше може би два-три сантиметра по-висок от мен, тоест към метър и седемдесет и два-три. Облечен беше в тъмносин работен комбинезон като онези, които носят служителите на бензиностанциите. Кожата му бе­ше светла, с розов оттенък. Косата му — прошарена. Носът и брадичката му бяха издадени, беше с изпъкнали скули и малка уста. Очите му бяха като на птица, тъмни и кръгли, но блестящи и живи. Почти не забелязвах бя­лото на очите му. Докато го разглеждах, имах впечатле­нието, че гледам не стар човек, а момче, леко набръчка­но от рядка болест. Имаше в него нещо едновременно възрастно и младежко, покоряващо и въпреки това тре­вожещо. Успях да го попитам на най-добрия си гимна­зиален испански, ако обича, да ми каже кой е и да ми обясни присъствието си в тази къща.
Той ме изгледа с любопитство.
— Аз говоря английски — каза той почти без акцент. — Живял съм години наред в Аризона с роднините на Клара. Казвам се Емилито; аз съм пазачът. А ти трябва да си дървесният обитател.
— Моля?
— Ти си Тайша, нали? — каза той и пристъпи някол­ко крачки към мен. Движеше се леко и гъвкаво.
— Да, аз съм. Но какви са тия приказки дали не съм дървесен обитател?
— Нелида ми каза, че живееш на голямото дърво пред главния вход на къщата. Вярно ли е?
Кимнах автоматично и едва тогава осъзнах нещо тол­кова очевидно, че само една дебелоглава маймуна може­ше да не забележи: дървото беше откъм забранената, предна страна на къщата, източната; тази част от имени­ето, която можех да виждам само от наблюдателницата си на хълма. Това разкритие дълбоко ме развълнува, за­щото осъзнах още, че вече съм свободна да проучвам зо­ната, която досега ми беше забранявана.
Радостта ми бе помрачена, когато Емилито поклати глава, сякаш изпитваше съжаление към мен.
— Какво си направила, горкото момиче? — попита ме той и леко ме потупа по рамото.
— Нищо не съм направила — казах аз, като отстъпих назад. Явният му намек беше, че съм направила нещо лошо, заради което са ме закачили на дървото като фор­ма на наказание.
— Добре, добре, няма да любопитствам — каза той с усмивка. — Не е нужно да се караш с мен. Аз съм най-незначителният човек. Просто съм пазачът, наемна ра­ботна ръка. Не съм един от тях.
— Не ме интересува кой си — сопнах се аз. — Казах ти, че нищо не съм направила.
— Добре де, щом не искаш да говориш за това, няма нищо — каза той и се обърна, за да влезе в кухнята.
— Няма нищо за говорене — изкрещях аз, като исках да имам последната дума.
Нищо не ми костваше да му изкрещя, което едва ли бих се осмелила да направя, ако той беше млад и красив. Но за моя изненада отново му закрещях:
— И не ми се пречкай повече! Аз съм шефът. Нелида ме помоли да се грижа за тази къща. Така пише в бележ­ката си.
Той подскочи като ударен от мълния.
— Ти си вещица — промърмори той. После се про­кашля и също ми закрещя: — Да не си посмяла да се приближиш повече! Може да съм стар, но съм много як. Това, че работя тук, не включва да си рискувам главата или да ме обиждат разни идиоти. Ще напусна.
Не знаех какво ме беше прихванало.
— Почакайте малко — казах аз с извинителен тон. — Не съм искала да повишавам тон, но съм ужасно изнер­вена. Клара и Нелида ме изоставиха тук без никакво предупреждение или обяснение.
— Добре де, и аз не съм искал да ти крещя — каза той със същия извинителен тон като моя. — Исках само да разбера защо са те закачили горе, преди да си зами­нат. Това е причината, поради която те попитах дали не си направила нещо лошо. Не съм искал да си пъхам носа във вашите работи.
— Но уверявам ви, сър, аз нищо не съм направила. Повярвайте ми.
— Защо тогава си дървесен обитател? Тези хора са много сериозни. Не биха ти направили това просто ей-така. А пък и е съвсем очевидно, че си една от тях. Щом Нелида ти е оставила бележка да се грижиш за къщата, значи си дупе и гащи с нея. Тя не се доверява на кого да е.
— Истината е — казах аз, — че не знам защо са ме оставили на дървото. Аз бях с Нелида в лявата страна на къщата и следващото, което си спомням, е, че се събу­дих с изкривен врат, провесена на онова дърво. Бях ужа­сена.
Като си спомних мъката си да открия, че всички са заминали и съм останала сама, не можах да се овладея и отново се разстроих. Цялата се разтреперих и се облях в пот направо пред очите на този странен мъж.
— Ти си била в лявата страна на къщата?! — Очите му се разшириха и смайването на лицето му изглеждаше съвсем искрено.
— За един миг бях там, но после всичко стана черно — поясних аз.
— И какво видя?
— Видях хора в коридора. Много хора.
— Колко, можеш ли да кажеш?
— Коридорът беше пълен с хора. Може би двадесет или тридесет.
— Толкова много? Колко странно!
— Защо да е странно, сър?
— Защото нямаше толкова хора в цялата къща. По това време имаше само десет души. Знам го, защото аз съм пазачът.
— Какво означава всичко това?
— Проклет да съм, ако знам! Но ми се струва, че не­що с теб не е наред.
Стомахът ми се сви, понеже ме изпълни едно познато чувство на неясна обреченост. Абсолютно същото чувс­тво бях имала като дете в лекарския кабинет, когато отк­риха, че имам мононуклеоза. Нямах представа какво е това, но усетих, че с мен е свършено; а съдейки по мрач­ните погледи на всички, те, изглежда, също го бяха разб­рали. И когато трябваше да ми бият инжекция пеници­лин, аз така се разпищях, че загубих съзнание.
— Хайде, хайде — каза меко пазачът. — Няма защо да се разстройваш. Не съм искал да те огорча. Нека да ти кажа какво знам аз за оня хамут. Може би това ще ти проясни нещата. Те го използват, когато човекът, с кого­то се занимават, е... ами... малко е превъртял. Ако разби­раш какво искам да кажа.
— Какво искате да кажете, сър?
— Наричай ме Емилито — каза той усмихнат. — И моля те повече не ми викай „сър". Или можеш да се от­насяш към мен просто като към пазача, точно както все­ки се отнася към Джон Майкъл Абелар като към нагуа­ла. А сега да влезем в кухнята и да седнем на масата, за да можем да си говорим на по-удобно място.
Последвах го в кухнята и седнах. Той наля в моята чаша вода, която беше стоплил на печката, и ми я пода­де.
— Та за хамута — започна той, като седна на пейката срещу мен. — Той е предназначен да лекува умствени разстройства. И обикновено слагат в него човек, след ка­то е превъртял.
— Но аз не съм луда — възмутих се аз. — Ако ти или който и да било друг смята да ми намеква, че съм луда, то аз си отивам.
— Но ти трябва да бъдеш луда — аргументира се той.
— Това вече е прекалено! Прибирам се в къщата. — Аз станах да си вървя.
Пазачът ме спря.
— Почакай, Тайша. Не съм искал да кажа, че си луда. Може би има друго обяснение — каза той с помирите­лен тон. — Тези хора са с най-добри намерения. Те ве­роятно са мислили, че ти трябва да укрепиш умствената си сила, докато ги няма, а не да те лекуват от умствено разстройство. Затова са те сложили в хамута. Явно аз съм сбъркал и съм си направил погрешно заключение. Ако обичаш, приеми моите извинения.
Най-охотно реших, че каквото било — било, и седнах пак на масата. Пък и имах нужда да бъда в добри отно­шения с пазача, защото той очевидно умееше да пали печката. Освен това нямах енергия да продължавам да се чувствам обидена. В това беше прав. Аз наистина бях луда. Само дето не исках пазачът да го знае.
— Наблизо ли живееш, Емилито? — попитах аз, опитвайки се да звуча непринудено.
— Не. Живея тук, в къщата. Стаята ми е от другата страна на коридора, срещу твоя дрешник.
— Искаш да кажеш, че живееш в онзи склад, пълен със скулптури и всякакви неща? — ахнах аз. — А откъ­де знаеш къде е моят дрешник?
— Клара ми каза — отвърна той ухилен.
— Но ако живееш тук, как така никога не съм те виж­дала наоколо?
— А, това е, защото ти и аз явно имаме различен ре­жим. В интерес на истината аз също никога не съм те виждал.
— Как е възможно това, Емилито? Аз съм тук повече от година.
— А аз съм тук от четиридесет години, от време на време.
И двамата се разсмяхме високо от абсурда на това, което бяхме казали. Притесняваше ме обаче, че на ня­какво много дълбоко ниво аз знаех, че именно присъст­вието на този човек бях долавяла толкова често из къща­та.
— Емилито, знам, че ти ме наблюдаваше — казах аз направо. — Не го отричай и не ме питай откъде знам. Нещо повече, знам също, че ти знаеше коя съм, когато ме видя пред вратата на кухнята. Нали е така?
Емилито въздъхна и кимна.
— Права си, Тайша. Познах те. Но въпреки това ис­тински ме стресна.
— Но как така ме позна?
— Ами виждал съм те от моята стая. Но не се ядосвай де. Никога не ми е хрумвало, че ти ще усетиш да те наб­людавам. Най-покорно моля за извинение, ако съм те ка­рал да се чувстваш неудобно.
Искаше ми се да го попитам защо ме е наблюдавал. Надявах се да отговори, че ме е намирал за красива или поне интересна, но той прекъсна рязко разговора и каза, че понеже вече е тъмно, чувствал се задължен да ми по­могне да се изкача на дървото.
— Позволи ми да ти предложа нещо — каза той. — Да спиш в къщичката на дървото вместо в хамута. Стра­хотно изживяване! Аз също съм бил обитател на къщата на дървото за продължително време, макар че това беше доста отдавна.
Преди да тръгнем, Емилито ми поднесе чиния вкусна супа и купчина тортили. Ядохме в пълно мълчание. Опитах се да го заговоря, но той каза, че разговорите по време на ядене действат зле на храносмилането. Казах му, че двете с Клара винаги сме си приказвали безкрай­но, докато се храним.
— Между нейното тяло и моето няма дори и най-да­лечна прилика — измърмори той. — Тя е направо от же­лязо, затова може да прави каквото иска с тялото си. Аз от своя страна не мога да поемам рискове с хилавото си дребно телце. Нито пък ти.
Приятно ми стана, че ме включи сред дребните тела, макар да се надявах, че ме смята по-скоро за крехка, от­колкото за хилава.
След като вечеряхме, той ме поведе много внимател­но през къщата към предния вход. Никога не бях идвала в тази част на къщата и умишлено забавих крачка, опит­вайки се да попия колкото може повече неща. Видях ед­на огромна трапезария с дълга банкетна маса и китайски шкаф, пълен с кристални чаши, чаши за шампанско и чинии. До трапезарията имаше кабинет. На минаване зърнах масивно махагоново писалище и по стените ла­вици, пълни с книги. В друга една стая имаше електри­ческо осветление, но макар че беше включено, не можах да видя нищо вътре, защото вратата беше съвсем леко открехната. Дочух отвътре да идват понижени гласове.
— Кой е вътре, Емилито? — възбудено попитах аз.
— Никой — отвърна той. — Този шепот, който чу­ваш, е от вятъра. Той поражда странни слухови илюзии, като духа през кепенците.
Изгледах го с изражение от типа „на кого ги разпра­вяш тия" и той галантно ми отвори вратата, за да пог­ледна вътре. Прав беше — в стаята нямаше никой. Беше просто още една всекидневна, подобна на онази в дясна­та страна на къщата. Когато се взрях по-отблизо обаче забелязах нещо странно в сенките, хвърляни на пода. Потръпнах, защото усетих, че нещо в тези сенки не бе­ше наред. Можех да се закълна, че се вълнуваха, потреп­ваха, танцуваха, но в стаята нямаше никакъв вятър или движение.
Шепнешком казах на Емилито какво съм забелязала. Той се засмя и ме потупа по гърба.
— Звучиш ми също като Клара — каза той. — Но то­ва е хубаво. Бих се разтревожил, ако звучеше като Нели­да. Ти знаеш ли, че тя има сила в путето?
Начинът, по който го каза, тонът на гласа му и любо­питното удивление в птичите му очи ми се сториха тол­кова смешни, че се разсмях почти до сълзи. Но смехът ми секна така внезапно, както бе започнал, сякаш в мен бе превключил някакъв контакт. Това ме разтревожи. Явно бе разтревожило и Емилито, защото той ме изгле­да загрижено, сякаш преценяваше душевната ми стабил­ност.
Той отключи главната врата на входа и ме изведе отп­ред, където беше дървото. Помогна ми да си надяна ха­мута и ми показа как да използвам макарата, за да се из­дигна в седнало положение. Сред най-горните клони съзрях една дървена къщичка. Беше близо до мястото, където се бях събудила първия път в хамута, но не бях я забелязаха поради своя ужас и понеже беше потънала сред листата.
Откъм земята пазачът освети с фенерчето си построй­ката и извика нагоре към мен:
— Вътре има морски фенер, Тайша, но не го използ­вай много дълго. А сутринта, преди да се спуснеш долу, непременно откачи батериите.
Той ми светеше с фенерчето, докато се изкача на мал­ката площадка пред къщичката и приключа с развързва­нето на хамута.
— Лека нощ. Аз си тръгвам вече — извика ми той. — Приятни сънища.
Стори ми се, че го дочух да хихика, когато отмести лъча на фенерчето и тръгна към къщата. Вмъкнах се в къщичката на дървото, като използвах само своето отс­лабнало фенерче, и потърсих онова, което той бе наре­къл морски фенер. Представляваше голяма лампа, закре­пена на ръба; на пода имаше голяма квадратна батерия в сандъче, приковано към парапета. Свързах я с лампата и я включих.
Къщичката представляваше мъничка стая с малка из­дигната платформа, която служеше и за легло, и за нис­ка масичка. Върху нея имаше навит спален чувал. Пост­ройката имаше прозорци от всички страни с кепенци на панти, които можеха да се закрепят отворени с едни де­бели пръчки, сложени на пода. В ъгъла на стаичката имаше нощно гърне, което се побираше в една кошница с капак. След този бегъл оглед на стаята аз изключих големия фенер и се пъхнах в спалния чувал.
Стана абсолютно тъмно. Дочувах щурците и бучене­то на потока в далечината. Вятърът прошумоля в листа­та наоколо и леко залюля цялата къщичка. Докато се вслушвах в звуците, съзнанието ми започна да се изпъл­ва с непознати страхове и бях завладяна от едно физи­ческо усещане, което никога досега не бях изпитвала. Непрогледният мрак така пълно преиначаваше и замас­кираше звуците и движенията, че ги възприемах като че ли идваха от вътрешността на тялото ми. Всеки път ко­гато къщата се разтърсваше, стъпалата на краката ми из­тръпваха. Когато къщата проскърцваше, вътрешната страна на коленете ми потрепваше, а гърбът и вратът ми се изпълваха с боцкащи иглици, когато пропукваше ня­кой клон.
След това страхът навлезе в тялото ми като трептене в пръстите на краката. Вибрациите се разпространиха по стъпалата, после по целите крака и накрая цялата долна половина на тялото ми неудържимо се разтърси. Почув­ствах се замаяна и загубих ориентация. Не знаех къде е вратата или фенерът. Усетих как къщата започна да се накланя. Отначало едва доловимо, но после все по-забе­лежимо, докато накрая ми се стори, че подът е наклонен на четиридесет и пет градуса. Изпищях, понеже усетих платформата да се накланя още повече. Мисълта да се спускам отново долу ме смрази. Сигурна бях, че ще си умра, падайки от дървото. От друга страна, усещането, че се накланям, беше толкова силно, че със сигурност щях да се плъзна от платформата, а после през вратата. В един момент наклонът стана толкова силен, че се усе­тих сякаш стоя права, а не лежа.
При всяко неочаквано движение се разпищявах и се вкопчвах в страничните греди, за да не се изтъркуля. Цялата къща на дървото сякаш се разпадаше. Прилоша ми от движението. Люшкането и скърцането толкова се засилиха, че вече със сигурност смятах това за послед­ната си нощ на този свят. Едва когато загубих всякаква надежда, че ще мога да се спася, притече ми се на по­мощ нещо невъобразимо. От мен се излъчи светлина. Тя бликаше през всички отвори на тялото ми. Светлината представляваше тежко като течност сияние, което ме закрепи към платформата, покривайки ме като бляскава броня. То сви ларинкса ми и спря писъците, но същевре­менно сякаш разтвори гръдния ми кош и вече дишах по-леко. Успокои нервния ми стомах и спря треперенето на краката ми. Светлината озари цялата стая, така че можах да видя вратата на няколко крачки пред мен. Наслажда­вайки се на сиянието, аз се успокоих. Всичките ми стра­хове и тревоги изчезнаха и повече нищо нямаше значе­ние. Лежах напълно спокойна и умиротворена чак до зо­ри. Тогава съвсем бодра аз се спуснах долу и се запътих към кухнята да приготвя закуска.

18.
На масата в кухнята намерих чиния с тамали. Разб­рах, че ги е приготвил Емилито, но той самият никъде не се виждаше. Налях си чаша вода и изядох всички та­мали, надявайки се, че пазачът вече е закусил.
Измих си чинията и отидох да поработя в зеленчуко­вата градина, но скоро се уморих. Направих си гнездо от листа под едно дърво, както ми беше показала Клара, и седнах върху него да си почина. Загледах се в полюшва­щите се клони на дървото пред мен. И тяхното движе­ние ме върна в детството. Трябва да съм била на четири или пет години; бях се хванала за няколко върбови клонки. И всъщност не че си спомнях това, а наистина бях там. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Аз се люлеех. Пищях от удоволствие, когато братята ми се редуваха да ме залюляват. После и те подскочиха и се хванаха за още по-високи клони; свивайки колене, се за­люляваха напред-назад, като спускаха крака само за да се оттласнат от земята и да се засилят още повече.
Когато случката свърши, аз вдишах всяко нещо, кое­то бях изживяла наново — радостта, смеха, чувствата към братята ми. След това пометох миналото с обръща­нето на главата. Постепенно клепачите ми натежаха. От­пуснах се в гнездото от листа и потънах в дълбок сън.
Събудих се от остро сръчкване в ребрата. Пазачът ме смушкваше с един бастун.
— Събуждай се, вече е пладне — каза той. — Не спа ли добре нощес в къщата на дървото?
Отворих очи и видях как лъч светлина обагря в оран­жево върха на дървото. Лицето на пазача също излъчва­ше неестествено сияние, от което ми изглеждаше някак заплашително. Беше си в същия син гащеризон, който носеше предишния ден, а на колана му бяха завързани три кратунки. Седнах и го загледах как внимателно из­вади запушалката на най-голямата кратунка, надигна я до устата си и отпи. После примлясна от наслада.
— Не спа ли добре нощес? — попита ме отново той, загледан с любопитство в мен.
— Занасяш ли ме? — простенах аз. — Най-откровено мога да кажа, че това беше една от най-лошите нощи в живота ми.
И от мен започна да се излива порой от най-жалки хленчове и оплаквания. Спрях ужасена, понеже си дадох сметка, че звуча също като майка ми. Когато и да я по­питах как е спала, тя мигновено изливаше подобен по­рой от оплаквания. Ненавиждах я за това, а правех съ­щото!
— Моля те, Емилито, извини ме за този жалък изблик
— казах аз. — Вярно, че не съм мигнала цяла нощ, но съм добре.
— Чух те да пищиш като банши — нагло каза той.
— Реших, че или имаш кошмари, или падаш от дървото.
— Мислех си, че падам от дървото — казах аз, изпит­вайки нужда от съчувствие. — Едва не умрях от страх. Но после се случи нещо странно и успях някак да изка­рам нощта.
— Какво странно нещо ти се случи? — попита той с любопитство и седна на земята на безопасно разстояние от мен.
Не виждах причина да не му кажа, затова му описах най-подробно случилото се през нощта, чиято кулминация беше светлината, която ми се притече на помощ. Емилито слушаше с искрен интерес, като кимаше в под­ходящите моменти, сякаш разбираше чувствата, които описвах.
— Много съм доволен да чуя, че си имала силите да се справиш с това трудно положение — каза той. — От­кровено казано, не очаквах, че ще успееш да изкараш нощта. Мислех си, че ще припаднеш. И всичко това го­вори, че не си чак толкова зле, колкото разправяха.
— Кой е казвал, че съм зле?
— Нелида и нагуалът. Те ми оставиха конкретни инс­трукции да не се намесвам в изцелението ти. Затова не ти се притекох на помощ нощес, макар че доста се изку­шавах — ако не за друго, то поне за да си осигуря малко спокойствие и тишина.
Той пак отпи от кратунката си.
— Искаш ли една глътка? — предложи ми той, като ми я подаде.
— Какво има в кратунката? — попитах аз, мислейки си дали не е някакъв алкохол. Ако беше така, не бих имала нищо против една глътка.
Той се поколеба за миг, после обърна кратунката с отвора надолу и няколко пъти я разтърси.
— Празна е — казах аз подигравателно. — Пак се опитваш да ми погодиш някакъв номер.
Той поклати глава.
— Само изглежда празна — отвърна той. — Но е пълна догоре с най-странното питие на света. Та какво, искаш ли да отпиеш или не?
— Не знам — отговорих аз. За миг се почудих дали не си играе с мен. Като го загледах такъв в идеално изг­ладения му гащеризон и кратунките, завързани за кола­на, придобих впечатлението, че е беглец от психиатрия.
Той сви рамене и ме изгледа с широко отворени очи. Внимателно запуши кратунката и я върза здраво за кола­на си с кожено ремъче.
— Добре де, дай една глътка — казах аз, подтиквана от любопитство и нетърпение да разбера каква му беше играта.
Той отново отпуши кратунката и ми я подаде. Разтър­сих я и надникнах вътре. Наистина беше празна. Но ко­гато я допрях до устните си, изпитах най-неведомо усе­щане. Каквото и да имаше вътре, то потече в устата ми като течност, но съвсем не приличаше на вода. По-скоро се усещаше като сухо, възгорчиво налягане, което за миг ме задави, но после изпълни гърлото и цялото ми тяло с прохладна топлина.
Хрумна ми, че това от кратунката, което влезе в уста­та ми, е било фин прах. За да проверя дали е така, аз я разтърсих над дланта си, но нищо не излезе.
— В кратунката няма нищо, което очите могат да ви­дят — каза пазачът, забелязал изненадата ми.
Поех още една въображаема глътка и цялата страхот­но се разтърсих. През мен протече нещо като електри­чество и пръстите на краката ми изтръпнаха. Това усе­щане пропълзя нагоре по краката ми и по гръбначния стълб като мълния и като достигна до главата ми, аз ед­на не загубих съзнание.
Видях как пазачът се разскача и закикоти като пакос­тлив хлапак. Вкопчих се с ръце в земята, за да се стаби­лизирам. Когато си възвърнах донейде равновесието, аз ядосано му изкрещях:
— Какво, по дяволите, има в тая кратуна?
— Това, което е вътре, се нарича „намерение" — от­върна той със сериозен тон. — Клара ти е казала някои неща за него. Сега е мой ред да ти разкажа още малко.
— Какво имаш предвид с това, че е твой ред, Емили­то?
— Имам предвид, че аз съм новият ти въводител. Клара свърши една част от тази работа, а аз трябва да направя останалото.
Първата ми реакция беше изобщо да не му повярвам. Той самият бе казал, че е просто наемна ръка, а не част от групата. Явно това сега пак беше някакъв номер, а аз нямах намерение да се хващам повече на игричките му.
— Ти само ме поднасяш, Емилито — казах аз с наси­лена усмивка.
— Точно така — каза той, скочи и наистина се опита да ме грабне и да ме понесе.
Дръпнах се, а той въодушевен от собствената си ше­га, посегна отново да ме хване. Така се възторгна, че се разскача наоколо в клекнала поза също като заек и пала­во се смееше.
— Май не обичаш твоят учител да те поднася, а? — разкикоти се пак той.
Определено не обичах да ме докосват. Особено той. Но не ми харесваше и Клара да ме докосва. Отнесох се да размишлявам защо ли не обичам да ме докосват. Въп­реки че бях направила преглед на всичките си срещи с разни хора, чувствата ми във връзка с физическия кон­такт си оставаха все така силни. Отложих този въпрос за по-нататъшно обмисляне, защото пазачът се бе умирил и започна да ми обяснява нещо, което изискваше цялото ми внимание.
— Аз съм твоят учител — чух го да казва. — Освен Клара, Нелида и нагуала ти разполагаш и с мен като твой водач.
— Ти си един куп измами, това си ти! — сопнах се аз. — Сам ми каза, че си нает просто като пазач. Какви са тия приказки сега, че си ми бил учител?
— Вярно е. Аз наистина съм другият ти учител — ка­за сериозно той.
— И на какво, моля ти се, ще ме научиш? — изкре­щях аз, понеже този изглед абсолютно не ми допадаше.
— Това, на което ще те науча, се нарича „прикрива­чество с двойника" — каза той, мигайки като птица.
— Къде са Клара и Нелида? — остро попитах аз.
— Заминаха. Нелида ти го казва в бележката си, не е ли така?
— Знам, че са заминали, но те питам къде по-точно?
— О, заминаха за Индия — каза той с гримаса, която приличаше на едва удържан порив да избухне в смях.
— Тогава значи няма да ги има месеци наред — казах аз, като се почувствах ужасно.
— Точно така. Двамата с теб сме сами. Дори кучето го няма. Така че разполагаш със следния избор: можеш или да си събереш партакешите и да си отидеш, или да останеш тук с мен и да се заловиш за работа. Не те съ­ветвам да направиш първото, защото изобщо нямаш къ­де да отидеш.
— Нямам никакво намерение да си отивам — осведо­мих го аз. — Нелида ми възложи да се грижа за къщата и точно това смятам да правя.
— Добре, радвам се, че си решила да следваш магьос­ническото намерение — каза той.
И понеже видя, че не го разбрах, той ми обясни, че намерението на магьосниците се различава от намерени­ето на обикновените хора по това, че магьосниците са се научили да фокусират вниманието си с безкрайно пове­че сила и точност.
— Ако си ми учител, можеш ли да ми дадеш конкре­тен пример, за да ми покажеш какво имаш предвид? — казах аз, втренчена в него.
Той се замисли за миг и се огледа наоколо. Лицето му светна и той посочи къщата.
— Тази къща е добър пример — каза той. — Тя е ре­зултат от намерението на безброй магьосници, които са събирали енергия и са я трупали поколения наред. И се­га тази къща вече не е само една физическа структура, а фантастично енергийно поле. Самата къща може да бъде разрушавана десетки пъти, което действително се е случвало, но същността на магьосническото намерение си остава непокътната, защото тя не може да се руши.
— Какво става, когато магьосниците поискат да зами­нат? — попитах аз. — Силата им остава ли тук, вприм­чена завинаги?
— Ако духът им каже да заминат — поясни Емилито, — те са способни да вдигнат намерението от сегашното място, където е къщата, и да го поставят някъде другаде.
— Трябва да се съглася, че къщата наистина е омагьосана — отбелязах аз и му разказах как не се е поддавала на опитите ми да я измеря точно и изчисля.
— Това, което прави къщата магическа, не е разполо­жението на стаите, стените или дворовете — отбеляза пазачът, — а намерението, което поколения от магьос­ници са вливали в нея. С други думи, тайнството на тази къща е историята на безброя магьосници, които са вло­жили намерението си в съграждането й. Разбираш ли, те не само са я възнамерявали, но и сами са я градили, тух­ла по тухла, камък по камък. Дори ти вече си допринес­ла със своето намерение и с работата си за нея.
— Какъв може да е моят принос? — попитах аз, иск­рено изненадана от твърдението на Емилито. — Едва ли имаш предвид онази разкривена пътека, която направих в градината.
— Едва ли някой, който е с всичкия си, би нарекъл това принос — каза той през смях. — Не, ти направи ня­колко други неща.
Той отбеляза, че на земното ниво на тухли и структу­ри смята за мой принос грижливо прокараните допълни­телни кабели за тока, тръбопровода и циментовия кожух за водната помпа, която бях инсталирала, за да се изпом­пва вода от потока и да се отвежда към зеленчуковата градина на хълма.
— Но на по-ефирното ниво на енергийния поток — продължи той — мога най-искрено да призная за твой принос това, че никога досега не бяхме виждали някой в тази къща така да слива намерението си с Манфред.
В този момент нещо ми прищрака в главата.
— Ти ли си този, който може да го нарича „жабок" право в лицето? — попитах аз. — Клара веднъж ми каза, че някой можел да го прави.
Лицето на пазача грейна, докато ми кимваше.
— Да, аз съм този. Аз намерих Манфред като пале. Беше или изоставен, или избягал вероятно от някоя ка­равана наоколо. Когато го намерих, той беше почти ум­рял.
— Къде го намери? — попитах аз.
— На шосе номер осем, на около деветдесет мили от Хийлъ Бенд, Аризона. Бях спрял да се отбия в храстите край пътя и буквално го напиках. Лежеше там почти ум­рял от обезводняване. Най-силно впечатление ми напра­ви, че не е попаднал на шосето, което лесно е можело да се случи. И, естествено, това, че лежеше точно там, къ­дето бях избрал да се отбия.
— И какво стана после? — попитах аз. Обзе ме тако­ва състрадание към съдбата на горкия Манфред, че заб­равих целия си гняв към пазача.
— Взех Манфред вкъщи и го сложих във вода, но не му позволих да пие — каза пазачът. — И после го пред­ложих на намерението на магьосниците.
Емилито каза, че от намерението на магьосниците за­висело не само дали Манфред ще оживее, или ще умре, но и дали ще бъде куче или нещо друго. И той оживял и станал нещо повече от куче.
— Същото се случи и с теб — продължи той. — Мо­же би тъкмо затова вие двамата толкова си допадате. Нагуалът те намери духовно обезводнена, готова напъл­но да си объркаш живота. И понеже тогава в автокиното бяха той и Нелида, на тях им се полагаше да те предло­жат на магьосническото намерение, което и сториха.
— Как са ме предложили на магьосническото намере­ние? — попитах аз.
— Те не са ли ти разказали вече? — попита той изне­надан.
Замислих се, преди да му отговоря.
— Струва ми се, че не са.
— Нагуалът и Нелида са призовали високо намерени­ето без съмнение още там, до щанда в закусвалнята, и са оповестили, че залагат за теб целия си живот без никак­во колебание и съжаление, без да задържат нищичко за себе си. И двамата разбрали, че в момента не могат да те вземат със себе си, а ще трябва да те следват където и да ходиш. Затова днес можеш да кажеш, че те е поело магьосническото намерение. Призоваването на нагуала и Нелида е подействало. Погледни къде си сега! И си го­вориш с моя милост.
Той ме погледна да види дали следя обясненията му. Погледнах го в отговор с мълчалива молба да ми разяс­ни по-конкретно магьосническото намерение. Той пре­мина на лично ниво и каза, че ако вземе като пример за намерение всичките неща, които съм разказала на Кла­ра, той би стигнал до извода, че моето намерение е било пълната неудача. Аз със забележително постоянство ви­наги съм възнамерявала да бъда смахната, отчаяна неу­дачница.
— Клара ми разказа всичко, което си й говорила за себе си — продължи той и изцъка с език. — Като при­мер аз бих казал, че ти си се изтьпанчила в онази зала в Япония не за да демонстрираш уменията си по бойни изкуства, а за да докажеш на целия свят, че намерението ти е да губиш.
И той ме нападна с думите, че всичко, което съм пра­вела, било белязано от поражение. Затова най-важното нещо, което трябвало да направя сега, е да си поставя ново намерение. Той обясни, че това ново намерение се нарича магьосническо намерение, защото то не е просто намерението да направиш нещо ново, а намерението да се присъединиш към нещо, което вече съществува: едно намерение, достигнало до нас през хилядите години на човешки усилия.
Той каза, че в магьосническото намерение няма място за провал, защото пред магьосниците има открит само един път: да успяват във всяко нещо, което правят. Но за да имат такъв силен и ясен възглед, магьосниците трябва да преобразят из основи цялото си съществува­ние, а за това е нужно разбиране и сила. Разбирането ид­ва, когато човек направи преглед на живота си, а силата се събира от безупречните им действия.
Емилито ме погледна и потупа кратунката. Обясни ми, че в своята кратунка той е събрал безупречните си чувства и че ми е дал да пия от магическото намерение, за да мога да противодействам на пораженческото си от­ношение към нещата и за да ме подготви за инструкции­те си. Каза и още нещо, но вече не успявах да задържам вниманието си над него; гласът му ме унасяше. Тялото ми внезапно натежа. Когато се опитах да фокусирам поглед на лицето му, видях само белезникава мъглица, като мъгла по здрач. Чух го как ми казва да легна и да разпростра етерната си мрежа, като постепенно отпусна напрежението в мускулите си.
Знаех какво иска да направя и автоматично последвах инструкциите му. Легнах и започнах да придвижвам осъзнаването си от стъпалата нагоре към глезените, прасците, коленете, бедрата, корема и обратно. После релаксирах ръцете, раменете, врата и главата си. Докато придвижвах осъзнаването си по различните части на тя­лото си, аз се чувствах все по-сънлива и натежала.
След това пазачът ми нареди да правя с очите малки кръгове, обратно на часовниковата стрелка, като ги вър­тя нагоре и назад в главата си. Продължих да релакси­рам, докато дишането ми стана бавно и ритмично, като само се разширяваше и свиваше. Концентрирах се над приспивните вълни на дишането си и тогава той ми про­шепна, че трябва да придвижа осъзнаването си от челото до възможно най-далечното място над себе си и там да направя малък отвор.
— Какъв отвор? — промърморих аз.
— Просто отвор. Дупка.
— Дупка в какво?
— Дупка в нищото, на което се крепи твоята мрежа — отговори той. — Ако успееш да придвижиш осъзна­ването си извън тялото, ще установиш, че навсякъде около теб е плътна чернота. Опитай се да проникнеш в тази чернота, направи дупка в нея.
— Не мисля, че ще мога — казах аз, напрягайки се.
— Разбира се, че можеш — увери ме той. — Спомни си, че магьосниците не познават провал, те могат само да успяват.
Той се наведе към мен и шепнешком каза, че след ка­то направя отвора, трябва да навия нагоре тялото си ка­то руло и да се оставя да бъда изхвърлена по една линия, която се източва от върха на главата ми към чернотата.
— Обаче аз съм легнала — немощно възразих аз. — Върхът на главата ми е почти на земята. Трябва ли да стана?
— Чернотата е навсякъде около нас — каза той. — Дори да застанем на главите си, тя пак е там.
Той промени тона си и с рязка команда ми заповяда да се концентрирам изцяло над дупката, която току-що съм направила, и да оставя мислите и чувствата си да потекат през този отвор. Мускулите ми отново се нап­регнаха, понеже не бях направила отвора. Пазачът нас­тоя да релаксирам, да забравя това и да се държа и чувс­твам така, все едно че вече съм направила дупката.
— Изхвърли навън всичко, което е в теб — каза той. — Позволи на мислите, чувствата и спомените си да из­текат навън.
Когато релаксирах и се освободих от напрежението в тялото, почувствах през мен да преминава прилив от енергия. Бях обърната отвътре навън — всичко беше из­теглено през върха на главата ми и потече по една линия като обратен водопад. Усетих, че в края на тази линия има отвор.
— Отпусни се още по-дълбоко — пошепна той в ухо­то ми. — Трябва да предоставиш цялото си съществува­ние на нищото.
Стараех се най-усърдно да следвам инструкциите му. Каквато и мисъл да се надигнеше в ума ми, тя мигнове­но се вливаше във водопада от върха на главата ми. Смътно дочух пазача да ми казва, че ако искам да се придвижа, трябва само да си дам такова нареждане и ли­нията ще ме изтегли там, където искам да отида. Преди да съм си дала някаква команда, усетих някакво леко, но настойчиво подръпване в лявата си страна. Релаксирах и оставих това усещане да продължи. Отначало само гла­вата ми сякаш беше придърпана наляво, после и остана­лата част на тялото ми бавно се изви наляво. Имах чувс­тво, че падам настрани, но същевременно усещах, че тя­лото ми изобщо не бе помръдвало. Чух някакъв тъп звук зад тила си и видях, че отворът се разшири. Искаше ми се да пропълзя през него, да се вмъкна оттатък и да из­чезна. Почувствах някакво дълбоко разтърсване в себе си; осъзнаването ми започна да се движи по линията от върха на главата ми и се промъкна през отвора.
Почувствах се като че ли съм в гигантска пещера. Ка­дифените й стени ме обгръщаха отвсякъде; беше тъмно. Вниманието ми бе привлечено от една светеща точка. Тя примигваше като маяк и щом се опитах да се фокусирам над нея, ту се появяваше, ту изчезваше. После всичко пред мен се озари от силна светлина. И след това посте­пенно стана отново тъмно. Дишането ми сякаш напълно спря и никакви мисли или представи не смущаваха чер­нотата. Повече не усещах тялото си. Последната ми ми­съл беше, че съм се стопила.
Долових кух пропукващ звук. Всичките ми мисли се върнаха едновременно, стоварвайки се върху мен като планина от отломки, а с тях се върна и усетът ми за твърдостта на земята, изтръпването на тялото ми и за някакво насекомо, което ме ухапа по глезена. Отворих очи и се огледах наоколо; пазачът ми беше събул обув­ките и чорапите и боцкаше стъпалата ми с остра пръчи­ца, за да ме свести. Исках да му кажа какво се бе случи­ло, но той поклати глава.
— Не говори и не се движи, докато не си възвърнеш отново цялата плътност — предупреди ме той. Каза ми да затворя очи и да дишам с корема.
Лежах на земята, докато усетих, че силите ми се въз­върнаха, тогава се надигнах и седнах, облегнала гръб на ствола на дървото.
— Ти отвори процеп в чернотата и твоят двойник се плъзна наляво и после мина през нея — каза пазачът, преди да съм го попитала нещо.
— Определено усетих как една сила ме изтегли — признах аз. — И видях много силна светлина.
— Тази сила беше твоят двойник, който излизаше — каза той, сякаш знаеше съвсем точно какво имам пред­вид. — А светлината беше окото на двойника. Понеже ти правеше прегледа вече повече от година, заедно с то­ва ти всъщност разпростираше енергийните си линии и сега те започват да се движат сами. Но понеже все още се отдаваш премного на говорене и мислене, тези енер­гийни линии не се движат толкова лесно и пълно, както ще стане някой ден.
Нямах представа какво имаше предвид, когато каза, че съм разпростирала енергийни линии, докато правех прегледа. Помолих го да ми обясни.
— Какво има за обясняване? — каза той. — Това е въпрос на енергия; колкото повече енергия си връщаш обратно чрез прегледа, толкова по-лесно е за възстано­вената енергия да подхранва двойника ти. Когато изпра­щаш енергия на двойника, ние наричаме това разпрости­ране на енергийните линии. Човек, който вижда енерги­ята, ще я види като линии, които излизат от физическото тяло.
— Но какво означава това за човек като мен, който не вижда?
— Колкото по-голяма е енергията ти — обясни той, — толкова по-голяма ще е способността ти да възприе­маш изключителни неща.
— А според мен истината е, че колкото по-голяма става енергията ми, толкова по-откачена ставам аз — ка­зах му, без ни най-малко да се шегувам.
— Не се отслабвай сама така нехайно — направи ми забележка той. — Възприятието е най-умонепостижима загадка, понеже е напълно необяснимо. Като хора магьосниците са възприемащи същества, но това, което възприемат те, не е нито добро, нито зло; всяко нещо е просто възприятие. Ако чрез дисциплина човешките съ­щества успеят да възприемат повече от нормално допус­тимото, тогава имат повече сила. Разбираш ли какво ис­кам да кажа?
Той отказа да добави и думичка повече на тази тема. Вместо това ме поведе през къщата, после излязохме през главния вход и отидохме до моето дърво. Той посо­чи клоните на върха и каза, че понеже на това дърво има къща за живеене, на него е сложен гръмоотвод.
— В този край мълниите са внезапни и опасни — ка­за той. — Много пъти има гръмотевични бури без капка дъжд. Така че, когато вали дъжд или има премного ку­мулонимбусни облаци на небето, отивай в къщата на дървото.
— Когато има премного какви облаци на небето? — попитах аз.
Емилито се засмя и леко ме потупа по гърба.
— Когато нагуалът Хулиан ме качи в къщата на дър­вото, той ми каза същото нещо, но по онова време аз не посмях да го попитам какво значи. А и той не ми каза. Много по-късно научих, че това означава буреносни об­лаци.
Той се засмя на разтревожения ми вид.
— Има ли опасност да падне мълния на дървото? — попитах аз.
— Ами има, но ти си в безопасност — отговори той. — А сега се качвай там, докато е още светло.
Преди да се издигна, той ми даде торбичка с орехи, които бяха натрошени, но не им бяха махнати черупки­те. Каза ми, че щом ще бъда дървесен обитател, трябва да се храня подобно на катеричка, по малко на един път и нищичко през нощта.
Казах му, че нямам нищо против, защото и без това никога не съм обичала особено да ям.
— А обичаш ли да акаш? — попита той, като се подс­михна. — Надявам се, че не, защото най-лошият момент от живота на дървото е, когато трябва да си опразниш червата. Хич не е лесно да боравиш с човешки изпраж­нения. Моята философия е, че колкото по-малко ги имаш, толкова си по-добре.
Той намери твърдението си за толкова забавно, че се запревива от смях. Все още кикотейки се, се обърна и ме остави да размишлявам над неговата философия.

19.
През нощта валя, имаше гръмотевици и мълнии. Но изобщо не съм в състояние да опиша какво ми беше да стоя в къщата на дървото, когато небето се раздираше от светкавици и много от тях падаха по дърветата около мен. Страхът ми беше неописуем. Пищях по-пронизи­телно и от първата нощ, когато платформата, на която спях, се бе наклонила силно. Това беше някакъв живо­тински страх, който ме парализираше. Едничката мисъл, която ми хрумна, бе, че аз съм си страхливец по природа и когато напрежението стане прекалено голямо, винаги припадах.
Не можах да дойда на себе си чак до следобеда на другия ден. Когато се спуснах долу, видях, че Емилито ме чакаше, седнал на един нисък клон и краката му поч­ти докосваха земята.
— Изглеждаш като прилеп, дошъл от ада — изкомен­тира той. — Какво ти стана нощес?
— Едва не умрях от страх — казах аз. Нямах намере­ние да се преструвам на желязна или че съм запазила са­мообладание. Усещах се като парцал.
Казах му, че за пръв път през живота си бях се вживя­ла в това, което изпитват войници в сражение; бях изжи­вяла същия страх, който сигурно изпитват те, когато навсякъде около тях избухват бомби.
— Не съм съгласен — каза той. — Твоят страх нощес беше дори още по-силен. Каквото и да стреляше по теб, то не беше от човешки произход. Така че на нивото на двойника това е било гигантски страх.
— Моля те, Емилито, обясни ми какво искаш да ка­жеш с това?
— Твоят двойник е на път да се осъзнае, така че в мо­менти на стрес както нощес той придобива частично осъзнаване, но същевременно е крайно уплашен. Той не е свикнал да възприема света. Тялото и умът ти са свик­нали, но двойникът ти не е.
Помислих си, че ако бях подготвена за бурята, аз по­ложително щях да релаксирам и ако не бяха се намесили страхът и мислите ми за него, някаква сила в мен щеше да излезе напълно от тялото ми и може би дори щеше да се изправи, да се раздвижи наоколо или да слезе от дър­вото. Най-много ме бе ужасило усещането, че съм в плен на тялото си, уловена в капана му.
— Когато навлезем в абсолютния мрак, където няма нищо, което да ни разсейва — каза пазачът, — тогава двойникът взима връх. Той протяга етерните си крайни­ци, отваря светещото си око и се оглежда. Понякога то­ва изживяване може да бъде по-ужасяващо дори от оно­ва, което си изпитала нощес.
— Двойникът едва ли би ме уплашиш толкова — уве­рих го. — Аз съм готова за него.
— За нищо не си готова още — отвърна той. — Писъ­ците ти нощес сигурно можеха да се чуят чак от Тъксън.
Забележката му ме ядоса. Имаше нещо у него, което не ми харесваше, но не можех да определя какво беше. Може би защото изглеждаше толкова особено. Нямаше вид на мъж; приличаше просто на сянка на мъж, но съ­щевременно беше изключително силен. Но най-много се дразнех, че не допускаше да му се налагам и това безк­райно уязвяваше борческата ми натура.
В пристъп на гняв аз войнствено го попитах:
— Как смееш да ми се подиграваш всеки път, щом кажа нещо, което не ти харесва!
В момента, в който го казах, аз съжалих за това и се заизвинявах надълго и нашироко за своята агресив­ност.
— Не знам защо толкова се засягам — признах си накрая аз.
— Не се впрягай — каза той. — Това е, защото дола­вяш нещо у мен, което не можеш да си обясниш. Както сама каза, аз нямам вид на мъж.
— Не съм го казвала — запротестирах аз.
Но съдейки по вида му, той явно не ми повярва.
— Разбира се, че го каза — настоя той. — Каза го на моя двойник само преди миг. Моят двойник никога не бърка и не тълкува погрешно нещата.
Почувствах се толкова сконфузена и нервна, че не знаех какво да кажа. Лицето ми пламна и цялата се разт­реперих. Не разбирах какво предизвикваше такава пре­силена реакция у мен. Гласът на пазача прекъсна мисли­те ми.
— Реагараш така, защото твоят двойник възприема моя двойник — каза той. — Физическото ти тяло е упла­шено, защото вратите му се отварят и започват да нахлу­ват нови възприятия. И ако смяташ, че сега се чувстваш зле, представи си колко по-зле ще бъде, когато вратите се отворят съвсем.
Той говореше така убедително, че се почудих дали пък не беше прав.
— Животните и децата — продължи той — възприе­мат без никаква трудност двойника и той често ги сму­щава.
Споменах, че животните не ме обичат особено и как с изключение на Манфред чувствата ни са взаимни.
— Животните не те харесват, защото някои от врати­те ти никога не са били напълно затворени и двойникът ти напира да излезе — поясни той. — Подготви се за то­ва. Защото сега, когато съзнателно го възнамеряваш, те ще се отворят широко. Тези дни твоят двойник ще се пробуди внезапно и може да се озовеш на двора, без да си отишла там.
Разсмях се повече от нервност и от абсурда на това, което загатваше.
— А как си с децата, особено с най-малките? — по­пита той. — Не се ли разпищяват, като се опиташ да ги вземеш?
Обикновено точно това ставаше, но не го казах на па­зача.
— Бебетата ме харесват — излъгах аз, като много добре си знаех, че в няколкото случая, когато съм била сред малки деца, те се разплакваха, като приближавах до тях. Винаги съм си казвала, че това е, защото ми липсва майчински инстинкт.
Пазачът поклати глава невярващо. Заразпитвах го да ми обясни как животните и малките деца могат да усе­щат двойника, щом аз самата дори не знаех за съществу­ването му. Всъщност преди Клара и нагуалът да ми бяха разказали за него, аз не бях и чувала за такова нещо. Ни­то бях срещала някой, който да знае за него. Пазачът ми каза с рязък тон, че това. което животните и децата усе­щат, не е въпрос на знание, а на факта, че имат инстру­мента, с който да го усещат: техните отворени врати. Добави, че при животните тези врати възприемат непре­къснато, обаче човекът затваря своите веднага щом за­почне да говори и мисли — когато у него надделее ра­ционалното.
Досега бях слушала пазача с цялото си внимание, за­щото Клара ми бе казала, че без значение кой ми гово­ри и какво може да ми казва за мен упражнението е да слушам. Но колкото повече слушах Емилито, толкова повече се дразнех, докато накрая изпаднах в истинска ярост.
— Не вярвам и думичка от това — казах аз. — И между другото, защо твърдиш, че си ми учител? Още не си ми го обяснил.
Пазачът се засмя.
— Бъди сигурна, че не съм се явил като доброволец за този пост — каза той.
— Кой тогава те е назначил? Той се замисли за миг, после каза:
— Това е дълга верига от обстоятелства. Първото зве­но от тази верига беше поставено, когато нагуалът те за­вари гола, вирнала крака във въздуха. — Той избухна в смях, остър като птичи крясък.
Вбесих се от язвителното му чувство за хумор.
— Върни се на въпроса, Емилито, и ми кажи какво всъщност става — изкрещях аз.
— Извинявай, мислех, че ще ти е забавно да си припомниш какви си ги вършила, но явно съм сбър­кал. Ние от своя страна страхотно се забавлявахме с твоите щуротии. Години наред сме се смели на всич­ките неволи и изпитания, които се стовариха на Джон Майкъл Абелар само задето беше сбъркал вратата и се натъкна на едно голо момиче, когато всъщност ис­каше само да се изпикае. — Той направо се превива­ше от смях.
Не виждах нищо смешно. Яростта ми стана толкова гигантска, че ми се искаше да го размажа с няколко уда­ра и добре отмерени ритника. Той ме погледна и отстъ­пи назад, явно усетил, че съм на път да избухна.
— На теб не ти ли изглежда безумно смешно, че Джон Майкъл трябваше да мине през ада с всичките проблеми, които му се стовариха, само защото бе искал да се изпикае? Това е общото между мен и нагуала: но докато аз намерих само едно полуумряло пале, той на­мери едно абсолютно откачено момиче. И двамата но­сим отговорността за тях до края на живота си. Като ви­дяха какво ни се случи, останалите членове на нашата група така се уплашиха, че се заклеха никога да не оти­ват да се облекчават някъде, без преди това да са прове­рили триста пъти мястото. — Той отново избухна в та­къв смях, че трябваше да закрачи напред-назад, за да не се задави.
Като видя, че аз дори не се усмихвах, той се усмири.
— Ами... да продължаваме тогава — каза той, съвзел се. — Веднъж, след като бе установена връзката, когато нагуалът те завари с вдигнати крака, негово задължение беше да те бележи, което и направи веднага. И оттогава трябваше да те следи. Той се обърна за помощ към Кла­ра и Нелида. Първият път, когато той и Нелида те навес­тиха, беше през лятото, когато ти завърши гимназия и се хвана да работиш като консултант в един планински ку­рорт.
— Вярно ли е, че той ме е открил чрез някакъв енер­гиен канал? — попитах аз, опитвайки се да не звуча пре­небрежително.
— Абсолютно. Той беляза твоя двойник с част от сво­ята енергия и така можеше да следи движението ти — каза той.
— Но аз изобщо не си спомням да съм ги виждала — казах аз.
— Това е, защото ти винаги си смятала, че просто имаш често повтарящи се сънища. Но те двамата наис­тина идваха да те видят в плът и кръв. И продължаваха да те посещават многократно в течение на години, осо­бено Нелида. После, когато ти дойде да живееш в Ари­зона в резултат от нейното внушение, всички вече имах­ме възможност да те виждаме.
— Почакай малко, всичко това става твърде смахна­то. Как съм могла да следвам внушенията й, когато дори не си спомням да съм я виждала?
— Повярвай ми, тя често ти казваше да се преселиш в Аризона и ти го стори, но естествено остана с впечатле­нието, че сама си го решила.
Докато пазачът говореше, мислите ми се върнаха към онзи период от живота ми. Тогава си мислех, че Аризо­на е мястото, където трябва да бъда. Бях използвала тех­никата с взиране в южния хоризонт, за да реша къде да си потърся работа, и изпитах много силно чувството, че трябва да се насоча към Тъксън. Дори в един сън някой ми каза, че трябва да работя в книжарница. Нямах осо­бена слабост към книги и ми се стори странно, че точно с тях трябва да работя, но когато пристигнах в Тъксън, аз отидох направо в една книжарница, на която имаше обява „Търсят се служители". Приех работата, която се състоеше в това да пиша фактури, да водя счетоводство­то и да подреждам книги по лавиците.
— Който и от нас да идваше да те види — продължи Емилито, — той винаги въздействаше над двойника ти, затова ни помниш смътно като насън, с изключение на Нелида. Нея познаваш по-добре и от дланта на ръката си.
Толкова хора идваха в онази книжарница, но си спомних смътно една елегантна, красива жена, която дойде веднъж и се заговори дружелюбно с мен. Това бе­ше много необичайно, защото никой друг не ми обръ­щаше внимание. Тя спокойно можеше да е била Нелида.
На някакво дълбоко ниво всичко, което говореше Емилито, придобиваше смисъл. Но за рационалния ми ум всичко изглеждаше толкова невъобразимо, че трябва­ше да съм луда, за да го повярвам.
— Всичко, което говориш, са пълни идиотщини — казах аз по-невъздържано, отколкото бях искала.
Острата ми реакция изобщо не го смути. Той изпъна ръце над главата си и ги завъртя в кръг.
— Щом наистина смяташ, че ти говоря пълни идиот­щини, ще се осмеля да ти обясня какво става с теб — ка­за той с предизвикателна усмивка. — Само не ми се пра­ви вечно на малка обидена ревла.
Чух гласа си пресекливо да пищи:
— Тъпкан си само с лайна, ти, проклет... — И в съ­щия миг изгарящата ми ярост секна.
Не можех да повярвам, че крещя ругатни. Веднага за­почнах да се извинявам, като разправях, че нямам навик да крещя и да употребявам непристоен език. Уверих го, че съм възпитана по най-цивилизован начин от една майка с добри маниери, на която и през ум не й е мина­вало да повишава глас.
Пазачът се засмя и вдигна ръка да ме спре.
— Стига извинения — каза той. — Това го говореше двойникът ти. Той винаги е прям и откровен, а понеже ти никога не си му позволявала да се изразява, той е из­пълнен с ненавист и озлобление.
Обясни ми, че в момента моят двойник е крайно нес­табилен от връхлетелите го нощес гръмове и мълнии, но най-вече от случката преди пет дни, когато Нелида ме бе тласнала в левия коридор, за да започна да правя маги­ческия преход.
— Преди пет дни ли! — възкликнах аз и дъхът ми спря. — Искаш да кажеш, че съм висяла на дървото два дни и две нощи?
— Ти прекара там точно два дни и три нощи — каза той с назидателна усмивка. — Ние се редувахме да се качваме горе и да те наглеждаме дали си добре. Беше припаднала, но иначе нищо ти нямаше, затова те оста­вихме сама.
— Но защо бях овързана така?
— Ти най-жалко се провали в изпълнението на ма­неврата, която наричаме абстрактен полет или магичес­ки преход — каза той. — Този опит изчерпи запасите ти от енергия.
Той поясни, че всъщност това не е било точно провал от моя страна, а по-скоро преждевременен опит, който завършил като пълна катастрофа.
— А какво щеше да стане, ако бях успяла? — попи­тах аз.
Той ме увери, че в случай на успех не бих се оказа­ла в по-благоприятно положение, но той би ми послу­жил като отправна точка, нещо като примамка или сигнален знак, който точно ще маркира пътя за в бъ­деще, когато ще трябва да направя окончателния по­лет съвсем сама.
— Сега ти използваш енергията на всички нас — продължи той. — Всички ние сме призвани да ти пома­гаме. И всъщност ти използваш енергията на всички магьосници, които са ни предшествали и са обитавали тази къща. Ти живееш от тяхната магия. Все едно че си на вълшебно килимче, което те отнася до невероятни места — места, които съществуват единствено по пътя на едно вълшебно килимче.
— Но аз все още не разбирам защо съм тук — казах аз. — Просто затова, че нагуалът Джон Майкъл Абелар е сбъркал вратата и се е натъкнал на мен ли?
— Не, не е толкова просто — каза той и ме погледна прямо. — Всъщност Джон Майкъл Абелар не е твоя на­гуал. Има един нов нагуал и една нова епоха. Ти си член на групата на този нов нагуал.
— За какво говориш, Емилито? Каква нова група? Кой решава това?
— Силата, духът, онази безпределна сила там горе решава всичко. За нас доказателството, че принадлежиш към новата епоха, е твоето пълно сходство с Нелида. Тя като млада беше точно такава, каквато си ти сега; до та­кава степен, че и тя изчерпа цялата си резервна енергия, когато направи първия си опит за абстрактен полет. И също като теб тя едва не умря.
— Искаш да кажеш, че аз наистина съм можела да умра, като правех този опит, така ли, Емилито?
— Разбира се. И не защото магическият полет е тол­кова опасен, а защото ти си нестабилна. Ако някой друг направи същото, най-много да го поприсвие стомахът. Но при теб не е така. Ти също като Нелида пресилваш всичко, затова едва не умря.
— И след това единственият начин да те възстановим — продължи той — беше да те оставим горе на дървото, без да се докосваш до земята, за цялото време, което ти е необходимо да дойдеш на себе си. Нищо друго не ни оставаше да направим.
Колкото и невероятно да звучеше, случилото се пос­тепенно започна да придобива смисъл за мен. Бях напра­вила някаква страхотна грешка по време на срещата ми с Нелида. Нещо в мен бе излязло от контрол.
— Позволих ти вчера да пиеш от намерението в моя­та кратунка, за да проверя дали двойникът ти още е нес­табилен — обясни Емилито. — И така се оказа! Единст­веният начин да го укрепим е чрез действия. И все едно дали ти харесва или не, но аз съм единственият, който може да насочва твоя двойник в тези действия. По тази причина аз съм твоят учител. Или по-точно аз съм учи­тел на твоя двойник.
— Какво смяташ, че се случи с мен, като бях с Нели­да? — попитах аз, все още неразбирайки съвсем какво точно не бе станало както трябва.
— Имаш предвид какво не се случи — поправи ме той. — Очакваше се да прекосиш бездната спокойно и хармонично и вече в левия коридор да пробудиш пълно­то осъзнаване на двойника. — И той се впусна в сложно обяснение на това какво са очаквали да се случи.
Под напътствията на Нелида аз трябвало да премест­вам осъзнаването си от тялото до двойника и обратно. Това прехвърляне означавало да съм премахнала всички естествени бариери, които се развиват в течение на жи ­вота, бариерите, които отделят физическото тяло от двойника. Планът на магьосниците, каза той, бил да ми позволят да се запозная с всички тях, понеже двойникът ми вече ги познавал. Но поради моята лудост аз не съм направила прехода спокойно и хармонично. С други ду­ми, осъзнаването, което придобил моят двойник, нямало нищо общо с всекидневното осъзнаване на моето тяло. Това довело до усещането ми, че летя, без да мога да спра. Цялата ми резервна енергия се изчерпила, понеже нищо не я удържало, и двойникът ми обезумял.
— Извинявай, че ти го казвам, Емилито, но изобщо не разбирам за какво говориш — казах аз.
— Магическият преход означава да се прехвърли към двойника осъзнаването от всекидневния живот, с което разполага физическото тяло — отговори той. — Слушай ме внимателно. Именно осъзнаването от все­кидневния живот искаме да преместим ние от физичес­кото тяло към двойника. Осъзнаването от всекиднев­ния живот!
— Но какво означава това, Емилито?
— Означава, че се стремим към трезвост, мярка, кон­трол. Изобщо не се интересуваме от безумия и някакви безразборни резултати.
— Но какво означава това в моя случай? — настоях аз.
— Ти се отдаде прекалено на чувствата си и не можа да прехвърлиш осъзнаването от всекидневието си към твоя двойник.
— А какво всъщност направих?
— Натовари двойника си с някакво непознато, некон­тролируемо осъзнаване.
— Каквото и да ми говориш, Емилито, просто ми е невъзможно да повярвам във всичко това — казах аз. — И всъщност то си е направо невъобразимо.
— Естествено, че е невъобразимо — съгласи се той. — Но ако търсиш нещо въобразимо, тогава няма защо да стоиш тук, да се вкопчват в съмненията си и да ми крещиш. За теб нещо въобразимо е да се съблечеш и да вирнеш крака.
И той ме погледна с похотлива усмивка, от която ме побиха тръпки. Но преди да успея да се защитя, той про­мени изражението си и стана крайно сериозен.
— Да извлечем на повърхността двойника спокойно и хармонично и да прехвърлим върху него осъзнаването от всекидневния си живот — това е постижение, което с нищичко не може да се сравни — каза той тихо. — Да направиш това, е нещо невъобразимо.
— А сега да направим нещо съвсем въобразимо — промени тона си той. — Да отидем да закусим.

20.
Третата ми нощ в къщата на дървото беше като на къмпинг. Просто се пъхнах в спалния чувал, заспах дъл­боко и се събудих на разсъмване. Много по-лесно ми бе­ше и да се спусна долу. Бях хванала цаката как да движа въженцата и ремъците, без да си напрягам гърба и раме­нете.
— Това е последният ден от твоя преходен етап — съобщи ми Емилито, след като закусихме. — Чака те още много работа. Но понеже си доста работлива, няма да ти е толкова трудно.
— Какво имаш предвид под преходен етап?
— От последния път, когато разговаря с Клара, досе­га това за теб беше шестдневен преходен етап. Не забра­вяй, че ти прекара шест нощи на дървото, три от които в безсъзнание, а другите три — в осъзнаване. Магьосни­ците винаги броят събитията по три.
— И аз ли трябва да правя нещата по три? — попитах аз.
— Разбира се. Ти си наследница на Нелида, нали та­ка? Продължаваш нейната приемствена линия. — Той леко се усмихна и добави: — Но засега ще трябва да правиш, каквото правя аз. Запомни, аз съм твоят водач, за колкото и дълго време да бъде нужно.
Като чух това, аз преглътнах притеснено. Когато Не­лида бе включвала и мен в различните си твърдения, бях го приемала с известна гордост, но сега изобщо не ми допадаше, че пазачът ме присъединява към себе си.
Като забеляза притеснението ми, той ме увери, че си­ли извън контрола на когото и да било са ни събрали за­едно, за да изпълним специфична задача. Затова сме длъжни да спазваме правилата, понеже именно по този начин се правят нещата в неговата магьосническа тради­ция.
— Клара подготви физическата ти страна, като те на­учи да правиш прегледа и поохлаби вратите ти чрез ма­гическите движения — обясни той. — Моята работа е да спомогна за стабилизиране на двойника ти и после да го науча на „прикриване".
Той ме увери, че никой освен него не би могъл да ме научи на „прикриване" с двойника.
— Можеш ли да ми обясниш какво означава „прик­риване с двойника"? — попитах аз.
— Разбира се, че мога. Но едва ли има смисъл да го­ворим за него, понеже прикриване означава да правиш нещо, а не да говориш за правене. Пък и ти вече знаеш какво означава това, понеже си го правила.
— Къде и кога съм го правила?
— Първата нощ, когато спа в къщата на дървото — каза Емилито, — когато едва не умря от ужас. В този случай разумът ти беше неспособен да се справи със си­туацията, така че обстоятелствата те принудиха да зави­сиш от двойника си. Именно твоят двойник ти се прите­че на помощ и те спаси. Той бликна през вратите, които страхът ти бе отворил широко. Аз наричам това „прик­риване с двойника".
— Нагуалът и Нелида са майстори на двойника и те ще те запознаят с последните тънкости, при положение че аз вече съм свършил грубата работа — продължи той. — Така че моята работа е да те подготвя за тях, точно както Клара трябваше да те подготви за мен. И ако не си готова, те няма да могат да направят абсолютно нищич­ко с теб.
— Защо Клара не може да продължи да ми бъде учи­тел? — попитах аз и отпих глътка вода.
Той се взря в мен, после примигна като птица.
— Правилото е да имаш двама въводители — каза Емилито. — Всеки от нас има двама въводители, вклю­чително аз самият. Но последният ми учител беше на­гуал; това също е според правилата.
Емилито обясни, че нагуалът Хулиан Грау бил учител не само на него, но и на всеки от шестнадесетте членове на групата в къщата. Нагуалът Хулиан заедно със своя собствен учител, също нагуал на име Елиас Абелар, са открили всекиго от тях един по един и са му помагали по пътя му към свободата.
— Защо имената Грау и Абелар се срещат толкова често?
— Това са имена на силата — обясни Емилито. — Използва ги всяко поколение магьосници. И името на всеки нагуал се редува през едно поколение. Това озна­чава, че нагуалът Джон Майкъл Абелар е наследил име­то от Елиас Абелар, обаче новият нагуал, този, който ще дойде след Джон Майкъл Абелар, ще наследи името Грау от Хулиан Грау. Такова е правилото за нагуалите.
— Защо Нелида каза, че аз съм една Абелар?
— Защото си същата като нея. И според правилата ти ще наследиш нейното последно име или първото й име или ако искаш, може да наследиш и двете. Тя самата наследи и двете си имена от своята предшественичка.
— Кой определя това правило и защо поначало тряб­ва да го има? — попитах аз.
— Правилото е законът, според който живеят магьос­ниците, за да ги предпази да действат произволно или на своя глава. Те трябва да се придържат към определените предписания, защото са посочени от самия дух. Така ми беше казано на мен и аз нямам причина да се съмнявам в това.
Емилито каза, че другият му учител бил жена на име Талия. Той я описа като най-изисканата жена, която чо­век изобщо може да си представи, че съществува на зе­мята.
— Според мен Нелида е най-изисканото същество — промърморих аз, но се възпрях да кажа нещо повече. Иначе щях да прозвуча също като Емилито, напълно об­себен от абсолютната си преданост.
Емилито се наведе през кухненската маса и с вид на заговорник, който се кани да разкрие някаква тайна, ка­за:
— Съгласен съм с теб. Но почакай само докато Нели­да истински те поеме; тогава ще я обичаш така, сякаш утрешен ден изобщо не съществува.
Думите му не ме изненадаха, защото вярно бе оценил нещо, което вече бях усетила — обичах Нелида така, ся­каш винаги съм я познавала. Като че ли тя беше майка­та, която всъщност никога не съм имала. Казах му, че за мен тя е била най-доброто, най-красивото и най-безуп­речното същество, което изобщо съм срещала, въпреки факта, че само допреди няколко дни аз дори не знаех за съществуването й.
— Но я познаваше — възрази Емилито. — Всички ние сме идвали да те виждаме, а Нелида се е срещала с теб по-често от всекиго. Когато ти пристигна тук с Кла­ра, Нелида вече беше те научила безброй неща.
— Какво според теб ме е научила? — попитах неспо­койно аз.
Той се почеса по главата.
— Ами научи те например да се обръщаш към двой­ника си за съвет — каза той.
— Ти каза, че съм направила това през първата ми нощ в къщата на дървото. Но аз не знам какво съм пра­вила.
— Разбира се, че знаеш. Винаги си го правила. Ами какво ще кажеш за твоята техника да релаксираш и да се взираш в южния хоризонт, за да поискаш съвет?
В момента, в който го каза, нещо в ума ми се прояс­ни. Напълно бях забравила едни сънища, които ми се бя­ха явявали в течение на годините — в тях една красива, тайнствена дама често ми говореше и ми оставяше пода­ръци на нощното шкафче. Веднъж сънувах, че ми е ос­тавила един пръстен с опал, друг път това беше златна гривна с прикачено мъничко сърчице като талисман. Понякога тя присядаше на ръба на леглото ми и ми каз­ваше неща, които започвах да правя, след като се събу­дех — например това взиране в южния хоризонт или пък да нося определени цветове, или дори да се сресвам по определен начин, който повече ми отива.
Когато се чувствах тъжна или самотна, тя ме утеша­ваше и успокояваше, като ми шепнеше на ухото ласкави думички. Но най-живо си спомням как веднъж ми каза, че ме обича заради това, което съм. Точно тези думи употреби: „Обичам те заради това, което си." Когато бях много напрегната, тя разтриваше гърба ми или ме по­тупваше по главата, или разрошваше косата ми. Разбрах, че именно затова не исках майка ми да ме докосва. Не исках да ме докосва никой друг, освен тази дама. Когато се събуждах след някой от тези сънища, бях с чувството, че нищо на света няма значение, докато тази дама ме но­си в сърцето си.
Винаги съм си мислела, че това са сънища-фантазия. Понеже бях учила в католически училища, аз дори си мислех, че тя е може би Дева Мария или някоя светица, която често ми се явява. Учила бях, че всички добри не­ща идват от тях. А по едно време дори си мислех, че тя е моята добра фея, но и в най-смелите си фантазии не бях допускала, че такова същество действително съществу­ва.
— Това не беше Девата или някоя светица, глупаче — разсмя се Емилито. — Беше нашата Нелида. И тя на­истина ти даде тези подаръци. Можеш да ги намериш под платформата в къщата на дървото. Те й бяха дадени от нейната предшественица и сега тя ти ги предаде на теб.
— Искаш да кажеш, че пръстенът с опала наистина съществува? — попитах аз задъхано.
Емилито кимна.
— Иди и сама виж. Нелида ми каза да ти предам...
Преди да завърши изречението си, аз излетях от кух­нята и се втурнах към предния вход на къщата. Със светкавична скорост се изкачих до къщата на дървото. Там, скрита под платформата, намерих кутийка, подпла­тена с коприна, в която имаше изящни бижута. Веднага познах пръстена с опала, в който се виждаше червено пламъче, както и гривната с талисманчето; имаше и дру­ги пръстени, златен часовник и диамантено колие. Изва­дих златната гривна със сърчицето и си я сложих. За първи път, откакто Клара си бе отишла, очите ми се из­пълниха със сълзи. Но това не бяха сълзи от самосъжа­ление или тъга, а чиста радост и въодушевление. Защото вече знаех без никакво съмнение, че красивата дама не е била само сън.
Извиках името на Нелида и й благодарих на висок глас за всичко, което бе правила за мен. Обещах да се променя, да стана различна и да правя каквото и да ми каже Емилито, всичко, стига само да мога отново да я видя и да разговарям с нея.
Когато се спуснах долу, Емилито стоеше до вратата на кухнята. Показах му гривната и пръстените и го по­питах как е възможно да съм виждала същите бижута в сънищата си още преди години.
— Магьосниците са изключително загадъчни същест­ва — каза Емилито, — защото през повечето време действат с енергията на своя двойник. Нелида е страхо­тен прикривач. Тя прави това в сънищата. Силата й е толкова уникална, че може не само да се пренася друга­де, но и да носи неща със себе си. По такъв начин тя мо­жеше да те навестява. И затова името й е Абелар. За нас Абелар означава прикривач. А Грау означава сънувач. Всички магьосници в тази къща са или прикривачи, или сънувачи.
— И каква е разликата, Емилито?
— Прикривачите правят планове и действат в съот­ветствие с плановете си; те могат да измислят, подтик­ват и променят нещата, независимо дали са будни, или сънуват. Сънувачите се движат без всякакъв план или замисъл; те скачат в реалността на света или в реалност­та на сънищата.
— Всичко това е неразбираемо за мен, Емилито — казах аз, като разглеждах опаловия пръстен на светлина­та.
— Аз те водя, така че ще ти стане понятно — отвърна Емилито. — А за да ми помогнеш да те водя, трябва да правиш, каквото ти казвам. Всичко, което ще ти кажа, направя или ще ти препоръчам да сториш, е точно пов­торение на нещата, които са ми казвали моите двама учители, или е нещо, разработено в духа на това, което са ми казвали. — Той се наведе към мен: — Може и да не повярваш — прошепна той, — но ти и аз в същността си сме еднакви.
— В какво отношение, Емилито?
— И двамата сме малко луди — каза той с най-сери­озно изражение. — Обърни особено внимание на това и го запомни. За да бъдем нормални, и двамата е теб тряб­ва дяволски да се потрудим да уравновесяваме не тялото или ума, а двойника.
Не виждах някакъв смисъл, за да мога да споря или да се съглася с него. Но докато сядах отново на кухненс­ката маса, аз го попитах:
— Как можем да бъдем сигурни, че всъщност уравно­весяваме двойника?
— Като отворим вратите си — отговори той. — Пър­вата врата е на ходилото на крака, точно в основата на палеца.
Той се пресегна под масата, хвана ми крака и с неве­роятно бързо движение ми събу обувката и чорапа. Пос­ле с палеца и показалеца стисна като в менгеме възглав­ничката под палеца на крака ми и ставата на пръста. Из­пищях от острата болка и от изненада. Дръпнах си крака толкова силно, че си ударих коляното в масата отдолу. Станах и изкрещях:
— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш! Той пренебрегна гневния ми изблик и каза:
— Посочвам ти вратите според правилника. Затова съсредоточи вниманието си.
Той стана, заобиколи масата и дойде до мен.
— Втората врата е в областта, която включва прасеца и вътрешната страна на коляното — каза той, като се на­веде и потупа краката ми. — Третата включва половите органи и опашния прешлен.
Преди да успея да се отдръпна, той плъзна топлите си ръце между краката ми и като ме повдигна малко, силно стисна.
Опитах се да го отблъсна, но той ме хвана под кръста.
— Четвъртата и най-важна точка е в областта на бъб­реците — каза той. Без да обръща внимание на раздраз­нението ми, той ме бутна да седна обратно на пейката. Плъзна ръцете си нагоре по гърба ми. Свивах се от страх, но заради Нелида го търпях. — Петата точка е между плешките — каза той. — Шестата е в основата на черепа. А седмата е на върха на главата. — За да ми по­сочи последната точка, той със силен натиск плъзна ко­калчетата на пръстите си до върха на главата ми. После се върна на своето място до масата и седна.
— Ако първият и вторият ни център е отворен, ние излъчваме определен вид сила, която хората може да на­мерят за непоносима — продължи той. — От друга стра­на, ако третата и четвъртата врата не са толкова затворе­ни, колкото би трябвало да бъдат, ние излъчваме опре­делена сила, която хората намират за много привлека­телна.
Бях сигурна, че долните центрове на пазача са широ­ко отворени, защото го намирах за по-противен и непо­носим от когото и да било. Полу на шега и отчасти за­щото се почувствах гузна от чувствата си към него, аз си признах, че хората не ме приемат много лесно. Винаги бях смятала, че това се дължи на факта, че не владея светските обноски, което трябваше да компенсирам с пресилено нагаждане.
— Съвсем естествено е — съгласи се той. — Вратите на ходилата и прасците ти винаги са си били частично отворени. Друга последица от това, че са отворени тези долни центрове, е, че ти винаги си имала тромава поход­ка.
— Чакай малко — казах аз, — нищо ми няма на по­ходката. Аз практикувам бойни изкуства. Клара ми каза, че се движа много плавно и грациозно.
Той избухна в смях.
— Можеш да практикуваш каквото си искаш — от­върна той, — но въпреки това още си влачиш краката, като ходиш. Тътриш се като старче.
Емилито беше по-ужасен и от Клара. Тя поне проявя­ваше снизхождението да се смее с мен, а не на мен. Той обаче не проявяваше абсолютно никакво съчувствие към всичко, което изпитвах. Тормозеше ме точно както по-големите деца издевателстват над по-малките и по-слабите, които няма как да се защитават.
— Не се обиждаш, нали? — попита ме той, втренчен в мен.
— Аз? Да се обиждам? Не, разбира се. — Обаче вът­решно кипях от яд.
— Добре. Клара ме увери, че чрез прегледа си се ос­вободила от голяма част от своето самосъжаление и чув­ство за собствена значимост. Чрез прегледа на живота си, особено на половия си живот, ти още повече си отк­рехнала някои от вратите си. Онова пропукване на врата ти, което чу, беше в момента, когато дясната и лявата ти страна се разделиха. Това отваря една бездна направо по средата на тялото ти, по която енергията се издига към врата, мястото, откъдето се чу този звук. Когато чуеш това пропукване, то означава, че двойникът ти е на път да се осъзнае.
— И какво би трябвало да правя, когато го чуя?
— Изобщо не е важно да знаеш какво да правиш, за­щото почти нямаме какво да правим — каза той. — Мо­жем или да си останем седнали, със затворени очи, или да станем и да се раздвижим наоколо. Важното е да знаем, че сме ограничени, понеже физическото ни тяло контролира осъзнаването ни. Но ако успеем да обърнем нещата така, че двойникът ни да поеме контрол над осъзнаването, на практика ние ще бъдем в състояние да правим всичко, което изобщо можем да си представим.
Той стана и дойде до мен.
— А сега преставаш вече да ме баламосваш с приказ­ки, както правеше с Клара и Нелида — каза той. — За двойника можеш да научиш нещо единствено чрез дейс­твия. И ако още говоря с теб, то е, защото преходният етап не е приключил съвсем.
Той ме хвана за ръката и без повече думица направо ме повлече към задния вход на къщата. Там ме настани под едно дърво, като темето ми беше на десетина санти­метра под един нисък, дебел клон. Каза ми, че ще прове­ри дали мога отново да проецирам навън двойника си, този път напълно осъзнато, и то с помощта на дървото.
Сериозно се съмнявах дали ще мога изобщо да прое­цирам нещо и му го казах. Но той настоя, че ако го въз­намеря, двойникът ми ще започне да напира отвътре и ще се разпростре извън границите на физическото ми тяло.
— Какво по-точно трябва да правя? — попитах аз с надеждата, че ще ми покаже някаква процедура, която е част от правилата на магьосниците.
Той ми каза да затворя очи и да се концентрирам над дишането си. Докато релаксирах, трябваше да възнамеря как силата потича нагоре, докато достигна най-горните клони с това усещане, което излиза от върха на главата ми. Каза, че това щяло да бъде доста лесно, защото ще се ползвам от подкрепата на моя приятел, дървото. Енергията на дървото, обясни той, ще образува матрица­та, според която ще се разшири осъзнаването им.
След като известно време се концентрирах над диша­нето си, аз усетих как по гърба ми се издигна една виб­рираща енергия и се опита да излезе навън през върха на главата ми. Тогава нещо в мен се отвори. При всяко вдишване от мен се проточваше една линия към върха на дървото; когато издишвах, линията се връщаше отно­во в тялото ми. Чувството, че достигам върха на дърво­то, се засилваше след всяко вдишване, докато накрая ис­тински повярвах, че тялото ми се е разширило и е стана­ло високо и обемисто като дървото.
В един момент ме изпълни дълбока обич и емпатия към дървото; в същия този миг нещо се издигна по гър­ба ми, излезе от главата и изведнъж се намерих да гле­дам света от най-горните клони. Това усещане продъл­жи само миг, защото бе прекъснато от властния глас на пазача да се спусна долу и отново да се втека в тялото си. Почувствах как нещо като водопад, пенлив поток се спусна надолу, навлезе през върха на главата ми и из­пълни тялото ми с познатата топлина.
— Не бива да оставаш прекалено дълго слята с дър­вото — каза ми той, когато отворих очи.
Изпитвах неудържим порив да прегърна дървото, но пазачът ме потегли за ръката и ме заведе до един голям камък наблизо. Седнахме. Той посочи, че с помощта на една външна сила, в този случай, като свържа моето осъзнаване с дървото, аз мога лесно да накарам двойни­ка да се разшири. Но понеже това е лесно, ние се изпра­вяме пред риска да останем свързани с дървото прекале­но дълго, при което можем да източим от дървото жиз­нената сила, която му е нужна, за да се поддържа здраво и силно. Или пък може да оставим част от нашата енер­гия, като се почувстваме емоционално свързани с дърво­то.
— Човек може да се слива с всичко — обясни той. — Ако това или този, с когото се сливаш, е силен, твоята енергия може да се увеличи, както ставаше всеки път, когато ти се сливаше с магьосника Манфред. Но ако другият е болен или слаб, стой настрани. Във всеки слу­чай ти трябва да правиш това упражнение и с едните, и с другите, защото, както всичко останало, това е меч с две остриета. Външната енергия винаги е различна от наша­та, често пъти противодействаща.
Слушах внимателно какво ми разказваше пазачът. Едно нещо ми направи особено впечатление.
— Емилито, кажи ми защо наричаш Манфред магьос­ник?
— Това е нашият начин да потвърдим неговата уни­калност. За нас Манфред не може да е нищо друго освен магьосник. Дори нещо повече от магьосник. Ако живее­ше сред същества от своя вид, той щеше да бъде магьос­ник. Обаче той живее сред хора, при това хора-магьос­ници, и въпреки това им е равен. Само един завършен магьосник може да постигне такъв подвиг.
Попитах го дали някога ще видя Манфред отново; па­зачът сложи пръст на устните си и ме погледна така нас­тойчиво, че млъкнах и реших да не разпитвам повече.
Той взе една пръчица и начерта овал върху меката пръст. После с една водоравна линия го раздели по сре­дата. Като посочи двете части, той обясни, че двойникът се дели на долна и горна част, което при физическото тяло най-грубо съответства на коремната и гръдната ку­хина. В тези две части циркулират два различни потока. В долната циркулира изначалната енергия, с която раз­полагаме още докато сме в утробата. В горната част циркулира мисловната енергия. Тази енергия започва да навлиза в нашето тяло при раждането ни още от първото вдишване. Той каза, че мисловната енергия се развива чрез опита и се издига нагоре към главата. Изначалната енергия се спуска надолу към областта на половите ор­гани. Обикновено в живота ни тези две енергии са раз­делени в двойника, като предизвикват слабост и нерав­новесие във физическото тяло.
Той начерта друга линия, този път отвесна, която раз­деляше елипсата по дължина на две части, които, както каза той, съответстват на дясната и лявата страна на тя­лото. В тези две части енергията също циркулира по две специфични схеми. В дясната страна енергията се движи нагоре по предната част на двойника и се спуска надолу по задната. В лявата страна енергията циркулира надолу по предната страна на двойника и нагоре по задната.
Той отбеляза, че грешката на повечето хора, когато се опитват да достигнат двойника, е да прилагат към него законите на физическото тяло и го тренират например така, сякаш е изграден от мускули и кости. Той ме уве­ри, че е невъзможно двойникът да се развива чрез физи­чески упражнения.
— Най-лесният начин да се реши този проблем е да се разделят двете — обясни пазачът. — Само когато двете страни са категорично разделени, осъзнаването може да протича от едната към другата. Точно това и правят магьосниците. Затова могат да минат и без глу­постта на разните ритуали, заклинания и сложни техни­ки на дишане, предназначени всъщност да ги обединят.
— Ами тези начини на дишане и магическите движе­ния, на които ме учи Клара? И те ли са глупости?
— Не. Тя те учи само на неща, които биха ти помог­нали да разделиш тялото от двойника си. Затова са край­но полезни за нашата цел.
Той каза, че може би най-голямата заблуда на човека е да смята, че здравето и доброто ни състояние са в сфе­рата на тялото, когато по същността си контролът над живота ни е в сферата на двойника. Тази заблуда произ­тича от факта, че тялото контролира нашето осъзнаване. Той добави, че обикновено разполагаме осъзнаването си над енергията, която циркулира в дясната страна на двойника, и резултатът от това е нашата способност да мислим, съобразяваме и да боравим успешно с идеи и хора. Понякога случайно, но по-често благодарение на подготовка осъзнаването може да се премести към енер­гията, която циркулира в лявата страна на двойника, и резултатът от това е поведение, не толкова насочено към интелектуални занимания или общуване с хора.
— Когато осъзнаването се насочи стабилно към лява­та страна на двойника, той се пробужда и излиза на по ­върхността — продължи той, — тогава човек е в състоя­ние да извърши невъобразими подвизи. И в това няма нищо чудно, защото двойникът е нашият източник на енергия. Физическото тяло е просто съдината, в която се помещава тази енергия.
Попитах го дали има хора, които могат по своя воля да насочват осъзнаването си към едната или другата страна на двойника.
Той кимна.
— Магьосниците могат — отговори той. — В деня, когато успееш да го направиш, ти също ще бъдеш магьосница.
Той каза, че някои хора могат да преместват осъзна­ването си към дясната или лявата страна на двойника, след като извършат успешно абстрактния полет, просто като насочват потока на дишането си. Такива хора могат да практикуват магии или бойни изкуства с такава леко­та, с каквато могат да се занимават и със сложни акаде­мични построения. Той подчерта, че поривът да се насо­чи стабилно осъзнаването към лявата страна е един ка­пан, безкрайно по-опасен от изкушенията на света от всекидневието поради присъщата му тайнственост и си­ла.
— Истинската надежда за нас е в средата — каза той, като докосна центъра на челото ми и на гръдния кош, — защото в стената, която разделя двете страни на двойни­ка, има една скрита врата, която се отваря към трето, не­уловимо, тайно отделение. Едва когато се отвори тази врата, човек може да изживява истинска свобода.
Той ме хвана за ръката и ме дръпна от камъка.
— Твоят преходен етап почти свърши — каза той и забързано ме потегли обратно в къщата. — Повече няма време за обяснения. Оставяме преходния етап зад себе си и затръшваме вратата. Ела, да вървим в моята стая.
Заковах се на място. Вече не просто се притеснявах, а направо се почувствах застрашена. Какъвто и чудак да беше Емилито и колкото и да ми бе говорил за етерния двойник, той все пак беше мъж, а споменът за това как в кухнята ме бе стиснал за интимните части още беше прекалено жив. Знам, че не беше и просто безлично до­косване с показна цел; съвсем ясно бях усетила похотта му, когато ме докосна.
Пазачът ме прониза с леден поглед.
— Какво по дяволите значи това, дето си била усети­ла похотта ми, когато те докоснах?
Можах само да се втренча в него със зяпнала уста. Той беше повторил абсолютно дословно мисълта ми. Изпълни ме прилив от срам и същевременно по цялото ми тяло пропълзяха студени тръпки. Измънках някакви нескопосани извинения. Казах му как съм свикнала да се мисля за толкова красива, сякаш всички мъже ме на­мират за неустоима.
— Да правиш преглед, означава да изгориш всичко това — каза той. — Не си си свършила съвестно работа­та. И несъмнено това е причината, поради която се про­вали, когато се опита да направиш магическия преход.
Той се обърна и излезе от къщата.
— Още не е време да ти покажа, каквото имах пред­вид — каза той. — Не. Имаш да свършиш още много ра­бота, докато пречистиш действията си. Много повече. И оттук нататък трябва да бъдеш двойно по-внимателна; трябва да полагаш двойно повече усилия, защото не мо­жеш да си позволиш повече никакви пропуски и недог­леждания.

21.
Моят преходен период завърши точно в мига, когато Емилито строго ме скастри, че съм изтълкувала грешно помислите му. От този момент той изостави причудли­вите си шегички и се превърна в най-взискателен инст­руктор. Нямаше вече обяснения надълго и нашироко за двойника или други аспекти на магията, а оттук я няма­ше и утехата, която ми даваше интелектуалното осмис­ляне на нещата. Сега имаше само работа, прагматична и взискателна. Месеци наред всеки ден от зори до здрач аз бях заета с нещо, докато накрая изтощена се качвах да спя в къщата на дървото.
Освен че продължих да се занимавам с кунг-фу и да обработвам градината, възложено ми беше да готвя обя­да и вечерята. Пазачът ми показа как да разпалвам печ­ката и да приготвям някои прости ястия, нещо, което майка ми напълно безуспешно се бе опитвала да ме на­кара. Понеже имах и други задължения, аз обикновено слагах наведнъж всичко в едно гърне на печката да се готви и се връщах чак когато станеше време за обяд. След като няколко седмици готвих едно и също ядене, успях да постигна нещо доста вкусно. Емилито каза, че може да се окажа ако не много добра готвачка, то поне такава, чиито ястия стават за ядене. Приех това като комплимент, понеже нищо, което бях готвила до момен­та — от кекс до руло „Стефани", — изобщо не ставаше за ядене.
Хранехме се в пълно мълчание, което само той нару­шаваше, ако имаше да ми каже нещо. Но ако аз поисках да разговаряме, той се потупваше по корема, за да ми напомни за деликатното си храносмилане.
Все още отделях по-голямата част от времето си на прегледа. Пазачът ми бе наредил да се върна към същи­те събития и хора, които вече бях подлагала на преглед, но този път трябваше да го правя в къщата на дървото. Понеже се качвах всеки ден в къщата на дървото, аз за­почнах да губя първоначалния си страх от височина. Наслаждавах се, че съм на открито, особено следобед — времето, което бях определила специално за тази задача. Под наставленията на Клара аз бях правила прегледа в тъмна пещера. Настроението от прегледа тогава беше тежко, земно, мрачно и често ужасяващо. В прегледа, който правех под ръководството на Емилито в къщата на дървото, преобладаваше ново настроение. То беше леко, въздушно, прозирно. Спомнях си нещата с непоз­ната яснота. Благодарение на допълнителната ми енер­гия или под влияние на това, че съм над земята, аз бях в състояние да си спомням безкрайно повече подробнос­ти. Всичко беше много по-живо и отчетливо, а аз проя­вявах все по-малко самосъжаление, потиснатост, страх или угризения, които бяха характерни за предишния ми преглед.
Клара ме бе научила да изписвам на земята името на всеки човек, когото бях срещала в живота си, и след ка­то съм вдишала спомените, свързани с него, накрая да го изтрия с ръка. Емилито, от своя страна, ме караше да пиша имената на хората на сухо листо и след като прик­люча да вдишвам всичко, което си спомням за тях, да го изгоря с клечка кибрит. Той ми беше дал специално приспособление, за да изгарям листата — представлява­ше около 30-сантиметров метален куб, по чиито стени бяха пробити малки кръгли дупки. Една от стените беше наполовина от стъкло, като малко прозорче. В средата от вътрешната страна на капака имаше един остър шип. Откъм стената с прозорчето имаше лостче, което се плъзга навътре и навън — на него можеше да се закрепи клечката кибрит и да се драсне по грапавата повърхност вътре в кутията, след като се затвори капакът.
— За да се избегне опасността от пожар — бе ми обяснил Емилито, — трябва да забодеш листото на ши­па под капака, така че, когато го затвориш, то ще се ока­же по средата на кутията. После погледни вътре в кутия­та през малкото стъклено прозорче и чрез лостчето драс­ни клечката, задръж я под листото и го наблюдавай, до­като стане на пенел.
Докато наблюдавах как пламъкът поглъща всяко лис­то, аз трябваше с поглед да изтегля енергията от огъня, като винаги внимавам да не вдишвам пушека. Той ме бе инструктирал да събирам пепелта от листата в метална урничка, а използваните кибритени клечки — в книжна кесия. Всяка клечка кибрит представляваше останките от човека, чието име бе написано на сухото листо, изго­рено от тази конкретна клечка. Когато урничката се на­пълнеше, аз трябваше да я изсипя от върха на дървото, за да може вятърът да разпилее пепелта на всички стра­ни. Книжната кесия с изгорените клечки трябваше да спускам от дървото с отделен канап, а Емилито я поема­ше с щипци и я слагаше в една кошничка, предназначе­на специално за тази цел. Той много внимаваше да не докосва изобщо клечките или кесията. Предполагах, че после ги заравяше някъде из хълмовете или ги изсипва­ше в потока, за да се разложат във водата. Той ме бе уве­рил, че изхвърлянето на клечките е последното действие в процеса на скъсване на връзките със света.
След като бях правила прегледа близо три месеца все­ки следобед, Емилито внезапно промени режима ми на работа.
— Писна ми да ям твоите скучни манджи — каза той една сутрин, след като ми изкачи на дървото нещо за ядене, което беше приготвил.
Страхотно се зарадвах не само защото щях да разпо­лагам с допълнително време, което да прекарвам на дър­вото, но и понеже наистина обичах да ям неща, готвени от някой друг.
Първия път, когато опитах негово ястие, аз разбрах със сигурност, че никога Клара не бе готвила храната, която ми поднасяше. Истинският готвач винаги е бил Емилито. Той придаваше на нещата специфичен вкус, така че каквото и да сготвеше, то беше истинско нас­лаждение.
Всяка сутрин около седем часа Емилито заставаше под дървото, готов да ми изкачи храната, която бе под­редил в една кошница. След като закусех в къщата си на дървото, аз обикновено се връщах към прегледа, който веднъж след като се бях освободила от ужаса да разкрия нещо неприятно, вече се бе превърнал във вълнуващо приключение на изследване и прозрения. Колкото пове­че от миналото си вдишвах, толкова по-леко и свободно се чувствах.
Докато скъсвах старите връзки от миналото, аз започ­нах да формирам нови. В момента новата ми връзка бе­ше с това неповторимо същество, което ме насочваше. Макар че се държеше много строго и ме съсипваше от работа, Емилито в същността си беше лек като перце. В началото се учудвах, когато и двамата с Клара твърдяха, че аз съм като тях. Но след като се замислих по-дълбоко, трябваше да призная, че бях с такъв тежък характер като Клара и същевременно толкова вятърничава, ако не и смахната, колкото Емилито.
Веднъж след като свикнах с неговата причудливост, аз вече не намирах никаква разлика между Емилито и Клара или нагуала, или дори Манфред. Чувствата ми към тях се припокриваха и аз започнах да изпитвам при­вързаност към Емилито, а един ден най-естествено за­почнах с удоволствие да го наричам Емилито. Първия път, когато се срещнахме, пазачът ми бе казал, че името му е Емилито — на испански умалително от Емилио. Тогава ми се струваше нелепо да наричам възрастен чо­век „малкия Емилио", затова го правех много неохотно. Но като го опознах малко по-добре, вече изобщо не мо­жех да си представя да се обръщам към него по друг на­чин.
Винаги когато се замислех за тях четиримата, те се сливаха в ума ми. Обаче с Нелида никога не ги смесвах. Тя беше нещо специално за мен; завинаги й бях отреди­ла отделно място, и то над всички други, макар че я бях виждала само веднъж в реалния свят. Имах чувството, че в деня, когато бях фокусирала погледа си над нея, ед­на връзка, която вече си е съществувала между нас, при­доби външна форма. Една-единствена среща в осъзнава­нето на всекидневния свят, без значение колко краткот­райна бе тя, беше достатъчна, за да направи тази връзка неразрушима и вечна.
Един ден, след като бяхме обядвали в кухнята, Еми­лито ми подаде някакъв пакет. Притиснах го до себе си, защото знаех, че е от Нелида. Опитах се да открия обра­тен адрес по него, но нямаше. Към пакета беше прикре­пена картичка със смешна рисунка на жена, издала уст­ни напред за целувка. Вътре с почерка на Нелида проче­тох думите: „Целуни дървото." Разкъсах опаковката и намерих чифт меки кожени обувки, високи до глезени­те, с връзки догоре. Подметките бяха облепени с гумени шпайкове.
Поднесох ги на Емилито да ги види. Нямах представа за какво са предназначени.
— Това са твоите обувки за катерене по дърветата — каза Емилито и кимна с вид на познавач. — Нелида знае каква слабост имаш към дърветата, въпреки страха ти да не паднеш. Подметките са с гума, за да не нараняваш ко­рата на дърветата.
Получаването на колета, изглежда, за Емилито бе сигнал да ми даде подробни указания как да се катеря по дърветата. Досега бях използвала само хамута, за да се издигам до къщата на дървото. Понякога дори подрем­вах в него, също като в хамак. Обаче никога не бях се катерила истински по дърво, освен на един съвсем ни­сък клон, от който се бях провесила, опряла крака в друг.
— Вече е време да открием от какво си направена — каза той без шеговитост в гласа. — Новата ти задача ня­ма да е трудна, но ако не я изпълняваш с пълна концент­рация, може да се окаже фатална. Трябва да приложиш цялата си новонасъбрана енергия, за да усвоиш това, ко­ето ще ти покажа.
Каза ми да го почакам до горичката от високи дърве­та пред главния вход на къщата. Миг по-късно Емилито се върна и донесе продълговата плоска кутия. Отвори я и извади няколко обезопасителни колана и гъвкави въ­жета за катерене. Завърза един колан на кръста ми и го свърза с друг, по-дълъг, като обезопасителните въжета, използвани в алпинизма. Като върза такъв колан и на се­бе си, той ми показа как да се катеря по дървото, като връзвам по-дългото въже около ствола на дървото и го използвам за опора, за да се придвижа нагоре. Той се ка­тереше с бързи и точни движения; по пътя връзваше въ­женца по клоните, за да обезопаси позицията си. Край­ният резултат беше паяжина от въженца, които му пома­гаха да се движи безопасно от една страна на друга око­ло дървото.
Спусна се долу така пъргаво, както се бе изкатерил.
— Проверявай дали въжетата и възлите са вързани сигурно — каза той. — Тук не бива да допускаш никак­ва по-голяма грешка. Малките грешки са поправими, обаче големите са фатални.
— За Бога, трябва ли да правя всичко това, което ти току-що извърши? — попитах аз направо изумена.
Вече не се страхувах от височини, така че не това бе­ше въпросът. А просто едва ли щях да имам търпението да връзвам всички тези възли и въженца, където трябва. Като си помислех колко време ми бе коствало само до­като свикна да се движа нагоре и надолу по дървото в хамута.
Емилито кимна и весело се засмя.
— Това си е истинско предизвикателство — призна той. — Но веднъж хванеш ли му цаката, положително ще се съгласиш, че си струва. Ще видиш какво имам предвид.
Той ми подаде дългото въже и търпеливо ми показа как да връзвам и развързвам възлите; как да подпъхвам парчета гумен маркуч под въжето за катерене, за да не нараня кората на дървото, когато връзвам следващото въже около някой клон, за да си подготвя нова въжена линия за катерене; как да си държа краката, за да пазя равновесие; как да избягвам птичите гнезда в процеса на катерене.
Следващите три месеца работех под постоянното му наблюдение, като се задоволявах с по-ниските клони. Когато овладях значително цялото снаряжение и полу­чих достатъчно мазоли по дланите, за да не ми трябват повече ръкавици; когато постигнах достатъчна гъвка­вост и равновесие в движенията, Емилито ми позволи да опитам с по-високите клони. Най-старателно упражня­вах по тях същите маневри, които бях усвоила на по-ниските клони. И един ден, без дори да съм си го поста­вяла за цел, аз стигнах до върха на дървото, по което се катерех. Този ден Емилито ми връчи нещо, което нарече най-символичния за мен подарък: беше комплект от три джунглово-зелени маскировъчни гащеризона със съот­ветните кепета, явно купени на разпродажба от някой магазин за военни излишъци в Щатите.
Облечена в това работно облекло за джунглата, аз живеех в горичката от високи дървета, скупчени пред входа на къщата. Слизах долу само за да отида до банята и в редки случаи за да хапна с Емилито. Катерех се по което дърво си исках, стига само да беше достатъчно ви­соко. Малко бяха дърветата, по които отказвах да се ка­теря — много старите, които биха намерили моето при­съствие за натрапване, или съвсем младите, които не бя­ха достатъчно укрепнали, за да издържат моите въжета и движения.
Предпочитах млади, силни дървета, защото ме караха да се чувствам щастлива и изпълнена с оптимизъм. Но пък и някои от по-старите ме привличаха, защото може­ха да ми кажат толкова повече неща. Единственото дър­во обаче, на което Емилито ми позволяваше да спя но­щем, бе онова с къщичката, защото само то имаше гръ­моотвод. Спях на леглото платформа или подсигурена в кожения хамут, а понякога дори просто привързана за някой клон, който си бях избрала.
Любимите ми клони бяха дебелите и без чепове. Ля­гах по корем и облягах глава на една възглавничка, коя­то винаги си носех, с ръце и крака обгръщах клона, като поддържах равновесие предпазливо, но много развесе­ляващо. Естествено, винаги бях обезопасена с въже през кръста, вързано за по-висок клон, просто в случай че за­губя равновесие, докато спя.
Чувството, което развих към дърветата, не можеше да се опише с думи. Бях сигурна, че мога да попивам тех­ните настроения, да узнавам възрастта им, техните проз­рения и какво чувстват. Можех да общувам с едно дърво пряко, чрез някакъв усет, който произлизаше от тялото. Често общуването ни започваше с едно разливащо се чувство на чиста обич, почти толкова силна, колкото чувствата ми към Манфред; обич, която избликваше от мен винаги неочаквано и без да съм го искала. Освен то­ва бях в състояние да усетя как корените им се спускат в земята. Знаех дали имат нужда от вода и кои корени се насочват към подземен източник на вода. Можех да ка­жа какво е да живееш, стремейки се към светлината, предусещайки я, възнамерявайки я; какво е да усещаш жега, студ или да те опустошават бури и светкавици. Уз­нах какво е никога да не можеш да помръднеш от пре­допределеното ти място. Да живееш в мълчание, да усе­щаш чрез кората, корените и да поемаш светлина чрез листата. Знаех без никакво съмнение, че дърветата усе­щат болка; знаех също, че веднъж установи ли се кон­такт, дърветата целите преливат от обич.
Както сядах на някой як клон, облегнала гръб на ствола на дървото, прегледът ми започна да протича в съвсем различно настроение. Можех да си спомням и най-дребните подробности от житейския ми опит без страх от каквото и да било неприятно емоционално раз­витие. Смеех се от сърце на неща, които някога бяха представлявали дълбока травма за мен. Вече бях загуби­ла упоритата си наклонност да се самосъжалявам. Гле­дах на всичко от различна перспектива, не като градско чедо, каквото винаги съм била, а като освободен от тре­воги и смирен дървесен обитател, в какъвто се бях пре­върнала.
Една вечер, докато още ядяхме задушеното заешко, което бях сготвила, Емилито за моя изненада ме загово­ри оживено. Каза ми да остана след вечеря, защото има да ми каже нещо. Това беше толкова необичайно, че се развълнувах от нетърпеливо очакване. Единствените съ­щества, с които бях разговаряла от месеци насам, бяха дърветата и птиците. Настроих се да чуя нещо върховно.
— Ти вече шест месеца си дървесен обитател — за­почна той. — Време е да разбереш какво всъщност си правила там горе. Да отидем в къщата. Имам да ти пока­жа нещо.
— Какво ще ми покажеш, Емилито? — попитах аз, спомняйки си времето, когато бе решил да ми покаже нещо в стаята си, а аз отказах да го последвам.
Името Емилито съвършено му прилягаше. Той ми бе станал най-обичното същество, също като Манфред. Ед­но от висшите прозрения, което бях получила веднъж, когато се бях настанила на високите клони на едно дър­во, бе, че Емилито изобщо не е човешко същество. Мо­жех само да предполагам дали някога е бил човек, който чрез прегледа се е освободил от всичко това. Неговата нечовешкост беше бариера, която не позволяваше на ни­кого да я прекоси и да общува субективно с него. Нито един обикновен човек не можеше да надникне в това, което Емилито мислеше, чувстваше или виждаше. Но ако самият той пожелаеше, можеше да прекосява тази бариера към всеки от нас и да споделя нашите субектив­ни състояния. Неговата нечовешкост бе нещо, което бях доловила още първия път, когато го срещнах на вратата на кухнята. Сега вече можех да се чувствам непринуде­но с него; и въпреки че все още бях разделена от тази бариера, аз се възхищавах от постижението му.
Понеже Емилито не ми отговори, попитах го още веднъж какво ще ми покаже.
— Ще ти покажа нещо от изключително значение — каза той. — Но как ти ще го видиш, зависи единствено от теб. Ще зависи от това дали си придобила мълчание­то и равновесието на дърветата.
Ние забързано прекосихме тъмния двор и влязохме в къщата. Последвах го по коридора към вратата на него­вата стая. Двойно по-напрегнато ми стана, като го видях да спира там за един безкраен момент и да вдишва дъл­боко, сякаш за да се успокои и подготви за това, което предстоеше.
— Добре, да влизаме — каза той и леко ме подръпна за ръкава на блузата. — И едно предупреждение: не се взирай в нищо в стаята. Можеш да гледаш каквото си искаш, но трябва да обхождаш нещата с много лек, бе­гъл поглед.
Той отвори вратата и влязохме в причудливата му стая. От дългото живеене по дърветата напълно бях заб­равила оня път, когато бях влизала в тази стая, след като Клара и Нелида си бяха отишли. Сега отново се удивих с колко странни вещи беше пълна. Първото, което забе­лязах, бяха четири лампиона, поставени на пода по сре­дата на всяка стена. Не бях в състояние изобщо да проу­мея що за лампи бяха това. Стаята и всичко в нея бе оза­рено от тайнствена, мека кехлибарена светлина. Доста­тъчно разбирах от електрическо оборудване, за да знам, че никоя стандартна крушка, дори и през лампион, нап­равен от най-необичайна материя, не може да хвърля та­кава светлина.
Усетих Емилито да ме хваща за ръката и ми помага да прекрача един парапет, висок около педя, който ог­раждаше малка квадратна част в югозападния ъгъл на стаята.
— Добре дошла в моята пещера — каза той усмих­нат, докато прекрачвахме в ограденото място.
В този квадрат имаше една дълга маса, наполовина прикрита от черна завеса, а до нея бяха наредени четири стола с най-необичаен вид. Всеки беше с висока, стабил­на овална облегалка, следваща извивката на гърба, а вместо крака имаше солидна кръгла основа. И четирите стола бяха обърнати към стената.
— Не се взирай — напомни ми пазачът, помагайки ми да седна на един от столовете.
Забелязах, че са направени от някакъв пластичен ма­териал. Кръглата седалка беше тапицирана, макар че не можех да определя с какво; беше твърда като дърво, но леко пружинираше, като се надигах и отпусках на мяс­тото си. Освен това се въртеше, като се извиех настрани.
Овалната облегалка, която сякаш просто обвиваше гър­ба ми, също беше тапицирана, но пак така твърда. Всич­ки столове бяха боядисани в наситен небесносин цвят.
Пазачът седна на един стол до мен. Той го завъртя, за да е с лице към центъра на стаята, и с необичайно нап­регнат глас ми каза и аз да се обърна. Когато го напра­вих, ахнах и дъхът ми спря. Стаята, която бях прекосила само преди миг, беше изчезнала. Вместо нея гледах към безбрежно равно пространство, озарено от кехлибарена светлина. Стаята сега се простираше в безкрайно наглед пространство направо пред очите ми. Хоризонтът беше абсолютно черен. Опитах се да си поема дъх. Усещах някаква празнота в стомашната кухина. Долових, че по­дът под нозете ми се изплъзва и нещо ме притегля към празното пространство. Повече не усещах въртящия се стол под себе си, макар че още седях на него.
Чух Емилито да казва:
— Да се завъртим обратно.
Обаче нямах сили да завъртя стола. Изглежда, той ме беше завъртял, защото внезапно се озовах отново с лице към ъгъла на стаята.
— Невероятно, нали? — каза пазачът, усмихвайки се. Не бях в състояние да произнеса нито думичка или да задам въпрос. Знаех, че няма отговор. След минута-две Емилито отново завъртя стола ми, за да надникна още веднъж в безкрайността. Тази необятност на пространст­вото беше толкова ужасяваща, че затворих очи. Усетих, че той отново ми завъртя стола.
— Сега стани от стола — каза той.
Аз се подчиних автоматично и застанах права, цялата неудържимо разтреперана, като се мъчех да си възвърна гласа. Той извъртя тялото ми с лице към стаята.
Скована от страх, аз упорито или мъдро отказвах да отворя очи. Пазачът силно чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите си, от което очите ми момен­тално се отвориха. За мое облекчение стаята не беше черно безкрайно пространство, а както си беше преди, когато влязохме. Пренебрегвайки предупреждението му да гледам само бегло, аз започнах да се взирам във всеки един от тези непонятни предмети.
— Емилито, моля те, кажи ми какво е всичко това? — попитах аз.
— Аз съм просто пазачът — каза Емилито. — И пазя всичко това. — Той посочи с широк жест цялата стая. — Но проклет да съм, ако знам какво е. Всъщност никой от нас не знае какво е. Ние го получихме в наследство заед­но с къщата от моя учител, нагуала Хулиан, а той го е наследил от своя учител, нагуала Елиас, който също го е наследил.
— Прилича ми на реквизит зад кулисите на театър — казах аз. — Но това е илюзия, нали, Емилито?
— Това е магия! Сега си в състояние да я възприе­меш, понеже си освободила достатъчно енергия, за да разшириш възприятието си. Всеки може да го възприе­ме, при положение че е натрупал достатъчно енергия. Трагедията е, че по-голямата част от нашата енергия е впримчена в безсмислени грижи. Ключът към това е прегледа. Той освобождава тази впримчена енергия и voila! Виждаш безкрайността направо пред очите си.
Разсмях се, когато Емилито каза voila, понеже проз­вуча толкова абсурдно и неочаквано. Смехът облекчи донейде напрежението ми.
— Но реално ли е всичко това, Емилито, или съну­вам? — Това беше единственото, което успях да кажа.
— Сънуваш, обаче всичко това е реално. Толкова ре­ално, че може да ни унищожи, като ни разложи на час­тици.
Не бях в състояние да оценя рационално това, което бях видяла, затова не можех нито да повярвам, нито да се усъмня във възприятието си. Дилемата ми беше абсо­лютно непреодолима, също както и паниката ми. Паза­чът се приближи до мен.
— Магията е нещо повече от черни котки и голи хо­ра, които танцуват сред гробища в потайна доба, или урочасване на други хора — прошепна той. — Магията е нещо студено, абстрактно, безучастно. Затова ние на­ричаме акта на възприемането й магически преход или полет към абстрактното. За да устоим на страховитото му притегляне, ние трябва да бъдем силни и непоколе­бими; това не е работа за плахи и малодушни. Така каз­ваше често нагуалът Хулиан.
Интересът ми беше толкова силен, че ме заставяше да слушам с непозната за мен концентрация всяка дума, ко­ято казваше Емилито; през цялото време погледът ми беше привличан от онези вещи в стаята. Заключението ми беше, че никоя от тях не е реална. И все пак понеже аз очевидно ги възприемах, това ме накара да се зачудя дали и самата аз не съм нереална, или пък не си ги из­мислям. Те не само бяха неразгадаеми за ума ми, а прос­то не можех въобще да ги разпозная.
— Сега се приготви за магическия преход — каза Емилито. — Дръж се за мен, понеже животът ти зависи от това. Ако трябва, дръж се за колана ми или се качи на гърба ми. Но каквото и да правиш, за нищо на света не се пускай.
Преди да съм успяла да попитам какво следва, той ме настани да седна на стола и ме завъртя с лице към стена­та. След това го извъртя на деветдесет градуса, така че отново гледах към центъра на стаята и това ужасяващо безкрайно пространство. Той ми помогна да стана, при­държайки ме за кръста, и ме накара да пристъпя няколко крачки в безкрайността.
Открих, че не съм в състояние да ходя, краката ми ся­каш тежаха тонове. Усетих как пазачът ме тласка и като че ли ме вдига нагоре. Внезапно една огромна сила ся­каш ме всмука и аз вече не вървях, а се носех из прост­ранството. Пазачът се носеше до мен. Спомних си пре­дупреждението му и се вкопчих в колана му. Това стана само в миг, понеже точно тогава нов приток на енергия ме понесе с най-голяма скорост. Изпищях му да ме спре. Той бързо ме прехвърли на гърба си и аз се вкопчих в него на живот и смърт. Стиснах очи, но нямаше никаква разлика — все така виждах пред себе си същото празно пространство, независимо дали очите ми са отворени или затворени. Носехме се из нещо, което не беше въз­дух; а и не беше над земята. Най-големият ми страх бе­ше, че от този монументален взрив от енергия може да се изпусна и да не мога повече да се задържа на гърба на пазача. С всички сили се мъчех да се закрепя, да не се пускам и да не отслабя концентрацията си.
Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Разтърси ме пореден приток на енергия и се озовах зас­танала до синия стол, цялата вир-вода. Тялото ми неу­държимо трепереше. Дишах задъхано и въздухът не ми стигаше. Косата ми бе паднала върху лицето, влажна и разрошена. Пазачът ме бутна да седна на стола и ме за­въртя с лице към стената.
— Да не си посмяла да се напикаеш, докато седиш на този стол — с остър тон ме предупреди той.
Но аз бях отвъд всякакви телесни функции. Бях оп­разнена от всичко, включително от страха. Всичко се бе изцедило от мен, докато се носех в онова безкрайно пространство.
— Ти вече си в състояние да възприемаш като мен — каза Емилито с кимване. — Но все още нямаш никакъв контрол над този нов свят, който възприемаш. Този кон­трол се постига с дисциплина и натрупване на сила през целия живот.
— Никога няма да мога да си обясня това — казах аз и самоволно се завъртях към центъра на стаята, за да надзърна още веднъж в тази кехлибарена безкрайност. Сега вещите, които виждах в стаята, бяха дребни като фигурки на шахматна дъска. Трябваше съзнателно да ги търся, за да ги забележа. От друга страна, студът и стра­ховитостта на това пространство изпълваха душата ми с абсолютен ужас. Спомних си какво ми беше казала Кла­ра за магьосниците, които са го виждали — как те се взирали в тази безкрайност и как тя също ги гледала със студено и непреклонно безразличие. Клара така и не бе­ше ми казала дали самата тя се е вглеждала в нея, но се­га знаех, че го е правила. Но какъв смисъл би имало да ми го каже тогава? Само щях да се засмея или да я взема за чудачка. Сега беше мой ред да се вглеждам в това, без никаква надежда да проумея какво всъщност гледам. Емилито беше прав, щеше да ми е нужен цял един жи­вот на дисциплина и натрупване на сила, за да разбера, че се вглеждам в безпределното.
— Сега да погледнем другата страна на безкрайност­та — каза Емилито и внимателно завъртя стола ми с ли­це към стената. След това церемониално вдигна черната завеса, а аз гледах с празен поглед и се опитвах да овла­дея тракането на зъбите си.
Зад завесата имаше продълговата, тясна синя маса; нямаше крака и, изглежда, беше закрепена за стената, макар че не можех да забележа никакви панти или кон­золи, които да я поддържат.
— Облегни се с ръце на масата, сложи юмруците си един върху друг и отпусни върху тях брадичката си, както ти бе показвала Клара — нареди ми той. — Натис­кай с юмрук брадичката. Главата си дръж спокойно, без никакво напрежение. Точно сега ни трябва спокойствие.
Направих, каквото ми каза. И мигновено в черната стена се отвори малко прозорче на около петнадесет сантиметра от носа ми. Пазачът седеше от дясната ми страна, като явно също гледаше през друго прозорче в стената.
— Вгледай се вътре — каза той. — Какво виждаш? Виждах вътрешността на къщата. Виждах главния вход и трапезарията в лявата страна на къщата, които бегло бях зърнала, като минавахме с Емилито първия път, когато влизах през главния вход. Стаята беше добре осветена и пълна с хора. Те се смееха и разговаряха на испански. Някои си сипваха храна от помощна маса, от­рупана с най-различни изкушителни блюда, красиво подредени в сребърни подноси. Видях нагуала, а след това Клара. Тя имаше лъчезарен и щастлив вид. Свире­ше на китара и пееше в дует с друга жена, която спокой­но можеше да е нейна сестра. Беше също така снажна като Клара, но мургава. Нямаше жестоко зелените очи на Клара. Нейните също бяха жестоки, но тъмни и зло­вещи. После съзрях Нелида — танцуваше си сама под омайно красивата мелодия. Беше някак по-различна от начина, по който я бях запомнила, макар че не можех да определя в какво се състоеше разликата.
Известно време ги наблюдавах така омаяна, сякаш бях умряла и отишла на небето; сцената беше толкова ефирна, изпълнена с радост, толкова недосегаема за все­кидневните грижи. Обаче внезапно бях изхвърлена от насладата ми, когато видях една втора Нелида да влиза в трапезарията от страничната врата. Не можех да повяр­вам на очите си — те бяха две! Обърнах се към пазача и му отправих мълчалив въпрос.
— Тази, която танцува, е Флоринда — каза той. — Тя и Нелида са абсолютно еднакви, само дето Нелида изг­лежда малко по-нежна. — Той ме изгледа и ми намигна. — Но е много по-безпощадна.
Преброих хората в стаята. Освен нагуала те бяха че­тиринадесет души, девет жени и петима мъже. Двете Нелида, Клара и мургавата й сестра и пет други жени, които не познавах. Три от тях определено бяха много възрастни, но подобно на Клара, Нелида, нагуала и Еми­лито, възрастта им не можеше да се определи. Другите две жени бяха само няколко години по-големи от мен, може би към средата на двадесетте.
Четирима от мъжете бяха по-възрастни и изглеждаха жестоки като нагуала, но петият беше млад. Той беше мургав, невисок на ръст и много силен на вид. Косата му беше черна и къдрава. Жестикулираше много оживе­но, като говореше, а лицето му беше енергично и много изразително. Имаше нещо у него, което го отделяше от останалите. Сърцето ми подскочи и мигновено се почув­ствах притеглена от него.
— Той е новият нагуал — каза пазачът.
Докато се вглеждахме в стаята, той ми обясни, че все­ки нагуал внася в магията си своя специфичен темпера­мент и опит. Нагуалът Джон Майкъл Абелар, бидейки индианец яки, бе внесъл в своята група трагичното све­тоусещане на яки, което оставя характерен отпечатък върху действията на всички в групата. Тяхната магия, каза той, е пропита с мрачното настроение на тези инди­анци. И всички те, включително и аз, са обвързани с правилото да опознаят индианците яки, да следват тех­ния начин на живот, изпълнен с превратности.
— Тази насока ще преобладава и при теб, докато но­вият нагуал не поеме нещата — каза ми той на ухото. — Тогава ще трябва да се пропиеш с неговия темперамент и опит. Това е правилото. Ще трябва също да се запи­шеш да следваш. Той е потънал в академични занима­ния.
— Кога ще стане това? — попитах аз шепнешком.
— Когато всички членове на моята група заедно се изправят пред тази безкрайност в стаята зад нас и й поз­волят да ни разтвори — тихо отвърна той.
Започна да ме обгръща мъгла от преумора и отчая­ние. Прекалено голямо беше напрежението да се мъча да разбера невъобразимото.
— Тази стая, на която аз съм пазач, е акумулираното намерение и сума от темпераментите на всички нагуали, предшествали Джон Майкъл Абелар — каза той на ухо­то ми. — И няма на земята начин, по който бих могъл да обясня каква е тази стая. За мен, точно както и за теб, тя е абсолютно непонятна.
Отместих поглед от трапезарията и цялото оживление на хората в нея и погледнах Емилито. Искаше ми се да се заплача, защото най-сетне бях проумяла, че Емилито е също толкова самотен като Манфред; едно същество, способно на невъобразимо осъзнаване и все пак натова­рено с бремето на самотата, която носи това осъзнаване. Но желанието ми да заплача беше краткотрайно, защото разбрах, че тъгата е твърде елементарно чувство и на­место нея би трябвало да изпитвам страхопочитание.
— Новият нагуал ще поеме грижата за теб — каза Емилито, като насочи отново вниманието ми към трапе­зарията. — Той е последният ти учител, този, които ще те отведе до свободата. Той има много имена, по едно за всяка различна страна на магията, с която се занимава. За магията на безкрайността неговото име е Дилас Грау. Някой ден ще се срещнеш с него и с останалите. Ти не можа да го направиш в оня ден, когато беше с Нелида в левия коридор, нито ще можеш да го сториш сега, тук с мен. Но скоро ще направиш прехода. Всички те очакват.
Обхвана ме неописуем копнеж. Искаше ми се да се промуша през това наблюдателно прозорче и да бъда в стаята с тях. Там беше изпълнено с топлота и обич. И те ме чакаха.