Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си... Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя...
Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро... Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби...
Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни... Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи... Било му студени не бил предвидил, че ще върви и през нощта бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот...
Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла. Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него...
Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги... Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба... Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка...
Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи...
Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч... дори отвъд хоризонта... просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина. Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”. Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот... [/i]

Разказах ви тази притча за отчаянието, защото тя отразява много от живота ви... Правите планове и тръгвате с надежда и енергичност да покорявате хоризонта. Тръгвате през деня, а забравяте, че ще има и нощ, забравяте, че ще има много трудности, които не сте предвидили. Тръгвате изпълнени с планове и надежди за това, което ще откриете отвъд хоризонта... пълни с илюзии, пълни илюзии... Когато нощта дойде вие спирате и се отчайвате, надеждите ви, илюзиите ви пропадат, а хоризонта вече изобщо не се вижда... Както човека тръгнал по Пътя вие започвате да плачете и да се оплаквате, да проклинате черната си съдба. Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце Сълзите пречистват очите ви и тогава настъпва зората на новия ден, за да замени мрака, тя е символ на преоткрития Път, всяка ситуация има своя изход, всяко затруднено положение е като черната нощ за вас, вие изпадате в отчаяние и така скъсвате всички връзки с всички илюзии, които сте си създали и сте кръстили “бъдеще’, едва тогава настъпва Зората... Едва тогава съзирате изхода от затрудненото положение, уж безизходно... Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце...


Силата на намерението

Едно единствено намерение може да преобрази Вселената Може да ви се стори невероятно и дори смешно, налудничаво и откачено, но това е факт. Едно единствено фокусирано намерение може да преобрази цялата Вселена. Но какво всъщност е намерението ?
Намерението е чиста фокусирана воля въплътена в необвързано с нищо желание. Вие казвате просто “Да Бъде” и фокусирате цялото си внимание и воля върху тези думи, не ви интересува нито как ще бъде, нито защо, вие казвате в настоящето “Да Бъде” и толкова, и то ще бъде, даже ще пребъде… Опитайте, опитайте да привлечете нещо съзнателно в живота си. Определете желанието си, и след това го освободете от предразсъдъците и прекалените емоции, те са огромен товар, а за да се сбъдне желанието ви, то трябва да е по-леко от вятъра. Не обвързвайте желанието с начина му на реализация, начините са безброй и избраният от вас може да не е най-удачния, оставете Вселената да реши. Тя ще се погрижи за подробностите, вие не мислете за тях. Искате да срещнете любовта на живота си? Възнамерето го, нека то да е вашето намерение, “Аз срещам, любовта на живота си!”, тези думи са достатъчни, това е намерението. Фокусирайте цялата си воля и внимание върху него, не позволявайте на никакви мисли или чувства да ви отклонят, не позволявайте никакви пречки, които може да ви изникнат на ум да ви разсеят, “Аз срещам, любовта на живота си!”, освободете намерението от подробности, “как”, “къде”, “кога”, “защо” и тн. , те са излишни , те са ненужен товар. Направете го и вие ще срещнете любовта на живота си, намерението ви ще преобрази Вселената, ще подреди случайностите и събитията по-най удачния начин съобразявайки се със законите на кармата и на свободната воля. Намерението е огромна сила, то трансформира и преобразява, то подрежда Вселената, няма пречка, няма задънена ситуация, която да не може да бъде преодоляна с простото фокусирано намерение “Ситуацията се разрешава!” или “Ситуацията е разрешена!”. Силата на фокусираното намерение идва от волята и вниманието, която въплътите в него.
Вашето внимание е фокусиране на съзнанието ви, фокусиране на чиста енергия на съществуване. Това фокусиране придава битие и прави намерението ви реално, измеримо, то му дава силата и енергията да преобрази Света. Намерението винаги трябва да е насочено към настоящето, към този миг, защото само той е реален, той е Реалността. Бъдещето и миналото са абстрактни идеи рожби на ума, те нямат битие сами по себе си. Настоящето притежава Битие, то самото е Битие, за да се реализира намерението ви то трябва да се изпрати в Битието, в Реалността. Ако до сега желанията ви не са се сбъдвали то е защото никога не сте ги насочвали там, където трябва. Казвате “Искам да ми се случи еди какво си” или пък “Искам да бъда щастли-в/а” Акцента пада върху това “искам” е и какво като искате? Единственият смисъл, който Вселената вижда в това е, че вие искате да искате е и ще си искате. Освен това желание е насочена към неопределеното бъдеще, а то е само една илюзия на ума, то не е реално, винаги има утре... Докато казвате ще искате нещо да стане “утре” то никога няма да стане, защото винаги има утре. Кажете “Днес”, “Сега”, “В този миг”, това е Реалността това е Битието... Освен това вашето желание е обременено от куп други мисли “Трябва да стане еди как си, защото иначе ще е ужасно ако не стане”, “Трябва да стане скоро щото вече не ми се чака”, “Абе то как ще стане”, “Абе то май изобщо не може да стане.” и така нататък до безкрай, това е разпиляване на вниманието, пилеене на енергия в безсмислени мисли, вместо да съсредоточите цялото си съзнание, воля и енергия в едно намерение вие я пилеете в няколко десетки празни безсмислени мисли. Не пилейте енергията си, а я фокусирайте и използвайте, тогава намеренията ви ще се реализират. Това е Магията, едно единствено фокусирано намерение, едно единствено намерение способно да преобрази Вселената.