ОРЕЛЪТ НАПРАВЛЯВА СЪДБАТА
НА ВСИЧКИ ЖИВИ СЪЩЕСТВА -
ДАРЪТ НА ОРЕЛА Е ВЪЗМОЖНОСТ
ДА ИЗБИРАШ И ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН

ВЪВЕДЕНИЕ
ВЪПРЕКИ, ЧЕ СЪМ АНТРОПОЛОГ, тази книга не е стро­го антропологична; все пак тя е вкоренена в културната антропология, защото е започната преди години като за­писки по тази дисциплина. По онова време проявявах интерес към изучаването на медицинските растения (ле­чебните билки) и тяхното използване сред индианците в Югоизточно и Северно Мексико.
През всичките тия години научните ми изследвания прераснаха в нещо друго, както поради собствената си инерция, така и поради моето интелектуално израстване. Изучаването на медицинските растения постепенно бе изместено от изучаването на една система от вярвания, която евентуално щеше да прекрачи границите на най-малко две различни култури.
Най-голямата заслуга за тази смяна на ударението в моята дейност имаше един индианец от племето яки от Северно Мексико, дон Хуан Матус, който малко след това ме запозна с дон Хенаро Флорес, индианец от пле­мето мацатеки от Централно Мексико. Двамата практи­куваха древно знание, познато в днешно време най-общо под названието магьосничество, което се смята за примитивна форма на медицина или психология, но представлява всъщност традиция на изключително само­дисциплинирани практици и на една изключително слож­на и прецизна практика.
Двамата мъже станаха по-скоро мои учители, откол­кото мои информатори, но кой знае защо аз упорито продължих да разглеждам работата си като труд по ант­ропология и години наред се мъчех да проумея културна­та матрица на тази система, усъвършенствайки известна таксономия, т.е. системата за класификация, и хипотеза­та за нейния произход и разпространение. Оказа се, че всичките ми усилия са били напразни поради факта, че най-накрая непреодолимите вътрешни сили на тази сис­тема разклатиха интелектуалните ми стремления и ме превърнаха в участник.
Под влияние на двамата силни мъже трудът ми пре­расна в автобиография — в смисъл, че от момента на превръщането ми в участник аз бях принуден да преда­вам онова, което ставаше с мен. Това е една особена ав­тобиография, защото в нея описвам не това, което става с мен във всекидневния ми живот на обикновен човек, нито предавам субективните си състояния, породени от всекидневното си битие. По-скоро предавам събитията, които се разгръщат в моя живот като пряк резултат от факта, че съм възприел един чужд за мен комплект от идеи и процедури. С други думи, системата от вярвания, която имах желание да изуча, ме погълна и за да мога да продължа проникването си в нея, се наложи да заплащам всеки ден по необикновен начин — с моя живот на човек от този свят.
Именно поради тия обстоятелства в момента съм изп­равен пред специфичния проблем: да обясня какво точ­но правя. Намирам се много далеч от точката на своя произход като среден човек на западната култура, или като антрополог, и трябва преди всичко да повторя, че тази творба не е белетристика. Това, което описвам в нея, е чуждо за нас; тъкмо поради това то ни изглежда не­реално.
Колкото по-дълбоко навлизах в тънкостите на магьос­ничеството, толкова онова, което в началото ми изглеж­даше като система от примитивни вярвания и практики, се оказваше необятен и сложно изграден свят. За да се запозная с този свят и да го опиша, трябваше да използ­вам себе си по все по-сложни и по-изтънчени начини. Това, което става с мен, вече не мога да го предвидя; то няма нищо общо и с нещата, които други антрополози знаят за системите от вярвания на индианците в Мекси­ко. Следователно аз съм се озовал в трудно положение; при тези обстоятелства мога единствено да представя това, което е станало с мен така, както е станало. Не мога да представя никакво друго доказателство за своята доб­росъвестност, освен да потвърдя отново, че не живея двойнствен живот и че в своето всекидневие съм се пос­ветил на спазването на принципите в системата на дон Хуан.
След като дон Хуан Матус и дон Хенаро Флорес, два­мата мексиканци и индиански магьосници, ми обясниха надълго и нашироко своите познания, те се сбогуваха с мен и си отидоха. Разбрах, че от този момент нататък за­дачата ми е сам да обобщя наученото от тях.
За да изпълня тази задача, аз се върнах в Мексико, но там установих, че дон Хуан и дон Хенаро имат още девет ученика по магьосничество: пет жени и четирима мъже. Най-възрастната жена се казваше Соледад; следващата беше Мария-Елена по прякор „ла Горда”, а останалите три жени бяха Лидия, Роза и Жозефина — те бяха по-мла­ди и ги наричаха „малките сестри" или сестричките. Чети­римата мъже по реда на възрастта си бяха Елихио, Бени­ньо, Нестор и Паблито; последните трима се наричаха „Хенароси", защото бяха много близки с дон Хенаро.
Научил бях, че Нестор, Паблито и Елихио, който вече го няма, са чираци, но бях накаран да повярвам, че чети­рите момичета са сестри на Паблито и че Соледад е тях­на майка. Бях опознал бегло Соледад през тия години и винаги я бях наричал доня Соледад в знак на уважение, тъй като по възраст тя беше по-близко до дон Хуан. С Ли­дия и Роза също ме бяха запознавали, но контактите ни бяха твърде кратки и случайни, поради което не бях мо­гъл да разбера какво точно представляват те. Ла Горда и Жозефина познавах само по име. Бях се виждал с Бени­ньо, но нямах представа, че е свързан с дон Хуан и дон Хенаро.
По необясними за мен причини всички те, изглежда, очакваха, така или иначе, моето завръщане в Мексико. Съобщиха ми, че може би ще заема мястото на дон Хуан като техен водач, техен Нагуал. Обясниха ми, че дон Хуан и дон Хенаро са изчезнали от лицето на земята, а също и Елихио. И жените, и мъжете вярваха, че тримата не са умрели — пристъпили бяха в нов свят, различен от света на нашето всекидневие, но въпреки това реален.
Жените — по-специално доня Соледад — бурно се сблъскаха с мен още при първата ни среща. Независимо от това те станаха първопричината за катарзиса, който настъпи в мен. Контактът ми с тях се превърна в някакво загадъчно оживление в моя живот. От мига, в който се срещнахме, в мисленето и разбиранията ми настъпиха драматични промени. Всичко това обаче не стана на осъзнато ниво — защото ако не друго, то когато за пръв път отидох при тях, аз се оказах много no-объркан от вся­кога; но макар и в центъра на този хаос, аз се озовах вър­ху една изненадващо солидна основа. Именно от съпри­косновението с този сблъсък, аз открих у себе си възмож­ности, каквито до момента не бях подозирал, че прите­жавам.
Ла Горда и трите сестри бяха страстни любителки на сънищата; те ми дадоха доброволно някои насочващи точки и ми показаха собствените си постижения. Дон Хуан беше описал „изкуството на сънуването" като спо­собност да се използват обикновените сънища и да се превърнат в овладяно съзнание с помощта на специали­зирана форма на внимание, която той и дон Хенаро на­ричаха второто внимание.
Очаквах, че тримата Хенароси ще ме обучават в свои­те постижения по отношение на друг аспект от учението на дон Хуан и дон Хенаро — „изкуството на прикриване­то". С това изкуство на прикриването се запознах като с комплект от процедури и положения, които позволяват да бъде извлечено най-доброто от всяка възможна ситуа­ция. Но каквото и да ми казваха тримата Хенароси за прикриването, то нямаше нито възможностите, нито си­лата, които аз очаквах. Направих си извода, че или мъже­те не практикуват в действителност това изкуство, или просто не искат да ми го покажат.
Престанах да ги разпитвам, за да дам възможност на всеки да се отпусне в отношението си към мен; всичките мъже и жени се успокоиха и повярваха, че след като вече не задавам въпроси, значи се държа като Нагуал. И всеки от тях пожела именно аз да го напътствам и съветвам.
За да откликна на тази тяхна молба, бях задължен да предприема цялостен преглед на всичко, на което ме бяха научили дон Хуан и дон Хенаро, и да навляза още по-надълбоко в изкуството на магьосничеството.
ПЪРВА ЧАСТ
ДРУГОТО
„АЗ"
1
ФИКСИРАНЕТО
НА ВТОРОТО ВНИМАНИЕ
НАБЛИЖАВАШЕ ОБЯД, когато стигнахме до дома на Ла Горда и малките сестрички. Ла Горда беше сама и сто­еше пред вратата, зареяла поглед към далечните плани­ни. Като ме видя, тя се сепна. Обясни, че била изцяло по­тънала в някакъв спомен, и се намирала на косъм от мига да си спомни нещо много смътно, свързано с мен.
Късно вечерта, след вечерята, Ла Горда, трите сест­рички, тримата Хенароси и аз седнахме на пода в стаята на Ла Горда. Жените се настаниха една до друга.
Кой знае защо, макар да бях прекарал с всеки поот­делно еднакъв период от време, бях разграничил Ла Гор­да като човек, който най-добре разбира притесненията ми. Другите сякаш не съществуваха за мен. Сметнах, че е така, вероятно защото Ла Горда ми напомняше за дон Хуан, а другите — не. Имаше нещо много естествено у нея и все пак тази естественост не се отнасяше толкова до действията й, колкото до чувствата, които изпитвах към нея.
Пожелаха да знаят с какво съм се занимавал. Разказах им, че току-що съм бил в град Тула, щата Идалго, къде­то съм разглеждал някакви археологически разкопки. Направила ми е впечатление една редица от четири ко­лосални, подобни на колони, каменни фигури, наречени "Атланти", изправени на горната основа на една пресече­на пирамида.
Всяка от почти цилиндричните фигури с височина че­тири и половина метра и диаметър около метър, беше из­градена от четири отделни парчета базалт, издялани така, че да представляват, по мнението на археолозите, толтек­ски фигури на воини с военните си амуниции. На около шест метра зад всяка от предните фигури на горната ос­нова на пирамидата имаше друга редица с четири право­ъгълни колони със същата височина и ширина като пър­вите, изработени също от четири отделни каменни блока.
Внушителната група Атланти ме беше пленила и зара­ди това, което приятелят ми, завел ме на това място, ми беше разказал за тях. Пазачът на развалините му бил раз­крил какво е чувал: че нощем Атлантите се разхождат и земята под тях трепери.
Попитах Хенаросите как биха обяснили думите на моя приятел. Те се престориха на смутени и се закикоти­ха. Обърнах се към Ла Горда, която седеше до мен, и направо я попитах за мнението й.
— Никога не съм виждала тия фигури — каза тя. — Ни­кога не съм стъпвала в Тула. Плаши ме дори идеята да ида там.
— Защо те плаши, Горда? — попитах.
— Из развалините на Монте Олбан в Оаксака ми се случи нещо — отвърна тя. — Обичах често да се разхож­дам безцелно из тия развалини, след като навремето на­гуалът Хуан Матус ми беше наредил кракът ми да не стъп­ва там. Не зная защо, но обичах това място. Всеки път, когато отивах в Оаксака, ходех и там. Но тъй като самот­ните жени винаги биват преследвани, обикновено ходех с Паблито, който е много смел. Ала веднъж отидох с Нес­тор. Той видя нещо да блещука на земята. Поразкопахме и намерихме странен камък, който пасваше идеално в дланта ми; в камъка беше пробита гладка дупка. Поисках да пъхна пръст в нея, но Нестор ме спря. Камъкът беше гладък и ръката ми страшно се затопли. Не знаехме какво да направим с него. Нестор го взе в шапката си и го отне­сохме, сякаш беше някакво животинче.
Всички се разсмяха. В разказа на Ла Горда имаше, изг­лежда, скрита шега.
— И къде го отнесохте? — попитах я аз.
— Донесохме го в тази къща — отговори тя и думите й предизвикаха несдържан смях у останалите. Те се раз­кашляха и буквално се задавиха от смях.
— Смеем се на Ла Горда — обясни Нестор. — Трябва да си наясно, че друг инат като нея няма. Нагуалът вече й беше казвал да не се занимава нито с камъни, нито с кос­ти, нито с каквото и да е, което намери заровено в земя­та. Но тя все го издебваше и си намираше всевъзможни боклуци.
— Тогава в Оаксака — продължи Нестор, — именно тя настоя да вземем проклетия камък. Качихме се с него в ав­тобуса и го носихме чак до тоя град, а после и до тази стая.
— Нагуалът и Хенаро бяха заминали за някъде — про­дължи Ла Горда. — Събрах смелост и пъхнах пръст в дуп­ката и тогава проумях, че камъкът е бил нарочно издялан, за да пасне в дланта. Тутакси изпитах чувството на оня, който бе държал камъка в ръката си. Беше камък на сила­та. Настроението ми се промени. Изплаших се. В тъмни­ната нещо започна да шава застрашително — нещо, което нямаше нито форма, нито цвят. Не можех да стоя сама. Будех се с писъци, а след няколко дни не можех вече и да спя. Всички започнаха да се редуват да стоят при мен — и денем, и нощем.
— Когато Нагуалът и Хенаро се върнаха — поде отново Нестор, — Нагуалът ме изпрати заедно с Хенаро да върна камъка обратно на същото място, откъдето го бяхме из­ровили. Три дена Хенаро се мъчи да намери мястото. Най-накрая успя.
— А какво се случи с теб, Горда, след това? — попитах я аз.
— Нагуалът ме зарови — каза тя. Девет дена лежах гола в ковчег от кал.
Думите й предизвикаха нов дружен смях.
— Нагуалът й каза, че не може да излиза от него — обяс­ни Нестор. — Нещастната Горда трябваше да ходи в ков­чега и по малка, и по голяма нужда. После Нагуалът я на­пъха в клетка, която бе стъкмил от клонки и кал. От една­та й страна имаше вратичка, за да й се подава храна и вода. Всичко останало беше запечатано.
— И защо я затвори така? — попитах.
— Това е единственият начин да предпазиш някого -обясни Нестор. — Трябваше да бъде поставена под земя­та, за да я изцели пръстта. Няма по-добър целител от пръстта; освен това Нагуалът трябваше да отстрани усе­щането от този камък, което се беше фокусирало върху Ла Горда.„Калта е филтър, който не позволява нищо да минава през него, и в двете посоки. Нагуалът знаеше, че няма да й стане по-зле, ако постои заровена девет дена; можеше да й стане само по-добре. Както и се случи.
— Как се чувстваше заровена така, Горда? — попитах.
— Едва не полудях — каза тя. — Но бях длъжна да го сто­ря. Ако Нагуалът не ме беше напъхал там, сигурно щях да умра. Силата на този камък беше прекалено голяма за мен; собственикът му сигурно е бил грамаден човек. Убедена бях, че ръката му е двойно по-голяма от моята. Стискал е този камък, за да спаси кожата си, и най-накрая някой го е убил. Неговият страх ме ужасяваше. Усещах как нещо се е упътило към мен да изяде месата ми. Съ­щото е изпитвал и оня човек. Бил е човек на силата, но го е нападнал някой още по-силен.
— Нагуалът казваше — продължи тя, — че щом веднъж си се сдобил с подобна вещ, тя ти носи беда, защото силата й влиза в предизвикателство с други подобни вещи и собст­веникът се превръща или в преследвач, или в жертва. На­гуалът каза, че естеството на тия вещи ги въвлича във вои­на, защото частта от нашето внимание, фокусирана върху тях, за да им вдъхне сила, е много опасна, агресивна част.
— Ла Горда е много алчна — намеси се Паблито. -Представила си е, че ако намери нещо, в което вече се е вселила огромна сила, тя също ще стане победител, за­щото в днешно време никой не предпочита да си прави труда да предизвиква силата.
Ла Горда потвърди това с леко движение на главата.
— Не знаех, че човек може да поеме и други неща, ос­вен силата, която те съдържат — каза тя. — Когато за пръв път пъхнах пръст в дупката и задържах камъка в дланта си, ръката ми се стопли и по нея нагоре плъзна някаква виб­рация. Усетих се наистина силна и голяма. Аз съм потайна и затова никой не узна, че държа камък в ръката си. След като го държах няколко дни, настъпи истинският ужас. Усещах, че някой е преследвал собственика на камъка. Изпитвах неговия страх. Без съмнение е бил могъщ ма­гьосник и преследвачът е искал не само да го убие, но и да изяде месата му. Това вече истински ме изплаши. Още тогава щях да захвърля камъка, но чувството, което изпитвах, беше толкова ново, че като последна глупачка продължих да стискам камъка в ръката си. Когато най-после го пуснах, беше вече твърде късно. Нещо в мен се беше променило. Появиха ми се видения на мъже, които идваха към мен, мъже, облечени в странни дрехи. Усе­щах, че ме хапят, късат плът от краката ми с остри ножче­та и със зъбите си. Направо обезумях!
— Как обясни дон Хуан тия видения? — попитах аз.
— Каза, че не са й останали никакви защитни сили — от­върна Нестор. — И поради това е могла да възприеме фиксирането на оня човек, второто му внимание, което
— He. He разбирам какво имаш предвид, Паблито -казах аз. — Но то е защото дон Хуан никога не ми е раз­казвал нищо за това. За мен темата е абсолютно непозна­та. Моля те, разкажи ми всичко, което знаеш.
— Атлантите са нагуала; те са сънувачите. Те са редът на второто внимание, изведен напред, и именно затова са толкова страховити и загадъчни. Те са създания на война­та, но не на разрушението.
— Другият ред колони — продължи той, — правоъгълни­те, са редът на първото внимание, тоналът. Те са прикри­вачите, и именно затова са покрити с надписи. Те са осо­бено миролюбиви и мъдри, обратното на предния ред.
Паблито спря да говори и ме погледна почти предиз­викателно, а после по лицето му се разля усмивка.
Реших, че ще продължи да обяснява думите си, но той остана безмълвен, сякаш чакаше моя коментар. Казах му колко съм озадачен и го подканих да продължи да говори. Стори ми се нерешителен, за момент се взря в мен, а сет­не пое дълбоко дъх. Едва беше заговорил отново, когато гласовете на останалите се надигнаха в знак на протест.
— Всичко това Нагуалът вече ни го е обяснявал — каза нетърпеливо Ла Горда. — Има ли смисъл да се повтаря?
Опитах да ги накарам да разберат, че наистина нямам никаква представа за какво говори Паблито. Наложих се над тях той да продължи с обясненията си. Последва нова вълна от гласове, които говореха едновременно. По облещените погледи на малките сестри прецених, че вече са много ядосани, особено Лидия.
— Не искаме да говорим за тия жени — обърна се при­мирително към мен Ла Горда. — Самата мисъл за жените от пирамидите страшно ни изнервя.
— Какво ви става бе, хора? — извиках аз. — Защо се държите така?
— Не знаем — отговори Ла Горда. — Това е някакво чув­ство у всички ни — чувство, което ни разстройва. Само преди минута се чувствахме много добре, точно преди да започнеш да ни задаваш въпроси за тия жени.
Думите на Ла Горда послужиха като сигнал за тревога. Всички занаставаха и заплашително се насочиха към мен, говорейки високо.
Дълго време ми беше нужно, за да ги успокоя и да ги накарам отново да седнат. Малките сестри бяха много възбудени и настроението им като че ли се отрази и на Ла Горда. Тримата мъже останаха по-сдържани. Обърнах се към Нестор и направо го помолих да ми обясни защо же­ните са така развълнувани. Очевидно правех неволно нещо, което ги вбесяваше.
— Наистина не зная какво е — каза той. — Сигурен съм, че никой тук не е наясно какво ни става, само дето всич­ки се чувстваме много тъжни и нервни.
— Защото разговаряме за пирамидите ли? — попитах.
— Възможно е — отвърна мрачно той. — Самият аз не знаех, че фигурите са жени.
— Как да не си знаел, идиот такъв! — подскочи Лидия. Нестор като че се изплаши от избухването й. Сви се и овчедушно се усмихна.
— Може и така да е — съгласи се той. — В момента пре­живяваме много странен период. Вече никой не знае нищо със сигурност. Откакто ти влезе в живота ни, не сме на себе си.
Настъпи тягостно мълчание. Продължих да настоявам, че единственият начин да го разсеем, е да говорим за за­гадъчните колони на пирамидите. Жените разпалено се възпротивиха. Мъжете останаха мълчаливи. Имах чувст­вото, че по принцип те са съгласни с жените, но тайно ис­кат още да обсъждаме темата, точно каквото исках и аз.
— Разказвал ли ви е дон Хуан още нещо за пирамиди­те, Паблито? — попитах. Намерението ми беше да насоча разговора встрани от специфичната тема за Атлантите и все пак да се придържам към нея.
— Каза ни, че една пирамида в Тула е водещата — вед­нага откликна Паблито.
От тона на гласа му направих заключение, че той наи­стина има желание да говори. А вниманието на останали­те чираци ме убеди, че всички тайно желаят да разменят мнения.
— Нагуалът каза, че тя насочва към второто внимание -продължи Паблито, — но че била плячкосана и всичко е разрушено. Каза също, че някои пирамиди били гигантс­ки „неправения". Не са били жилища, а места за воини, които там да сънуват и да упражняват второто си внима­ние. Всичко, което са правили, е запечатано в рисунки и фигури по стените.
— А след това — продължи той — дошъл навярно друг вид воини, които не одобрявали направеното от магьос­ниците на пирамидата с второто им внимание, и разру­шили пирамидата и всичко вътре.
— Нагуалът смяташе, че новите воини са били воини от третото внимание, какъвто е самият той: воини, ужасени от злото при фиксирането на второто внимание. Магьос­ниците на пирамидите се занимавали прекалено много с фиксирането, за да осъзнаят какво става. И когато го пос­тигнали, било вече късно.
В стаята беше тихо. Всички, включително и аз, бяхме като омагьосани от това, което той разказваше. Разбирах идеите, които той излагаше, защото дон Хуан ми ги беше обяснявал.
Дон Хуан казваше, че цялото ни същество се състои от два доловими сектора. Първият е познатото ни физичес­ко тяло, което всички ние сме в състояние да възприема­ме; вторият е сияйното тяло, което представлява нещо като пашкул, възприеман само от ясновидците — паш­кул, който ни придава вид на гигантски сияйни яйца. Каз­ваше също, че една от най-важните цели на магьосничес­твото е да се достигне този сияен пашкул; цел, която се изпълнява посредством сложната практика на сънуване­то, както и чрез строго, системно усилие, което той на­ричаше неправене. Той определяше неправенето като необичайно действие, което ангажира цялото ни същест­во, като го принуждава да осъзнае сияйния си сектор.
За да обясни тези схващания, дон Хуан бе разделил съзнанието ни на три неравномерни части. Най-малката част беше назовал „първото внимание" и беше казал, че това е съзнанието, което всеки нормален човек е развил у себе си, за да се справя с всекидневния свят; то обхваща възприятията на физическото тяло. Друга, по-голяма част, бе нарекъл „второто внимание" и го беше описал като| съзнанието, от което се нуждаем, за да долавяме нашия сияен пашкул и да се държим като сияйни същества. Беше казал, че докато сме живи, второто ни внимание остава на заден план, освен ако не бъде изведено напред чрез умишлена тренировка или в резултат на случайна травма, и че обхваща съзнанието на сияйното тяло. Пос­ледната част, най-голямата, беше назовал „трето внима­ние" — неизмеримо съзнание, което ангажира неопреде­лими аспекти на съзнанието на физическото и на сияйно­то тела.
Бях го попитал дали той самият е изпитвал третото вни­мание. Казал ми беше, че се намира на периферията му и че ако някога навлезе напълно в него, аз моментално ще го узная, защото той целият ще се превърне в това, което е в действителност — един изблик на енергия. До­бавил беше, че бойното поле на воините е второто вни­мание, нещо като тренировъчна площадка за постигане на третото внимание. Било доста трудно за постигане състояние, но много плодотворно, след като бъде достигнато.
— Пирамидите са зловредни — продължи Паблито. -Особено за незащитени магьосници като нас. Още по-лоши са те за безформени воини като Ла Горда. Нагуалът ни е казвал, че няма нищо по-опасно от злонамереното фиксиране на второто внимание. Когато воините се нау­чат да се съсредоточават върху слабата страна на второто внимание, нищо не може да се изпречи на пътя им. Превръщат се в ловци на хора, в таласъми. Дори и да не са вече живи, могат да настигнат жертвите си през време­то, все едно че ги има тук и сега; защото именно жертви ставаме ние, щом нахълтаме в някоя от пирамидите. На­гуалът ги наричаше капани на второто внимание.
— И какво no-точно каза той, че ще се случи? — попита Ла Горда.
— Нагуалът каза, че можем да издържим евентуално едно посещение на пирамидите — обясни Паблито. -При второто посещение ще изпитаме непозната тъга. Ще ни прилича на студен бриз, от който ще се почувстваме неспокойни и изтощени; умора, която скоро ще се пре­върне в несполука. Няма да мине и миг и ще бъдем уро­часани; всичко може да ни се случи. Всъщност Нагуалът каза, че нашите собствени нишки на несполуката се дъл­жат на желанието ни да посетим тия пирамиди, въпреки обратните препоръки.
— Елихио например — не спираше да говори Паблито — винаги се е подчинявал на Нагуала. Там няма да го на­мерите мъртъв; както и този Нагуал тук; те винаги са има­ли късмет, докато останалите от нас са урочасани, особе­но Ла Горда и аз. Не помните ли как ни ухапа едно и също куче? И как едни и същи гнили греди от тавана в кухнята на два пъти се стоварваха върху нас?
— Това Нагуалът никога не ми го е обяснявал — каза Ла Горда.
— Обяснявал ти го е — настоя Паблито.
— Ако знаех, че е толкова лошо, кракът ми нямаше да стъпи по тия прокълнати места — запротестира Ла Горда.
— На всеки от нас Нагуалът ни е казвал едно и също -намеси се Нестор. — Проблемът е в това, че не всеки от нас е слушал внимателно, или по-скоро всеки го е слушал по своя си начин и е чул онова, което е искал да чуе.
— Нагуалът казваше, че фиксирането на второто вни­мание има две лица. Първото и най-лесно лице е злона­мереното. Понякога се случва сънувачите да използват своето сънуване, за да фокусират второто си внимание върху проблемите на света, като парите и властта върху хората. Другото лице е най-трудно за постигане и това може да стане, когато сънувачите фокусират второто си внимание върху проблеми, които не са нито в, нито от тоя свят, като например пътуването в неизвестното. Вои­ните се нуждаят от безкрайна безупречност, за да достиг­нат до това лице.
Обясних им колко съм сигурен, че дон Хуан е разкрил някои неща пред някои от нас, а други неща — пред дру­гите. Не можех например да си спомня дон Хуан някога да е обсъждал с мен злонамереното лице на второто вни­мание. А после им казах какво ми е обяснил дон Хуан във връзка изобщо с фиксирането на вниманието.
Беше подчертал пред мен, че всички археологически развалини в Мексико, особено пирамидите, са вредни за съвременния човек. Описал ми беше пирамидите като чужд израз на мисли и действия. Казал ми беше, че всяка вещ, всяка рисунка в тях, е била премерено усилие да се регистрират страни на вниманието, съвършено чужди за нас. За дон Хуан не само руините на културите от мина­лото съдържат в себе си опасни елементи; всичко, което представлява обект на маниакален интерес, има зловре­ден потенциал.
Веднъж бяхме разговаряли подробно за това. Беше станало в резултат на някои мои коментари относно не­доумението ми къде да скрия записките си. Отнасях се с тях най-егоистично и се бях вманиачил за тяхната безо­пасност.
— Какво да направя? — бях го попитал.
— Навремето Хенаро ти беше предложил едно разре­шение — беше ми отговорил той. — Както винаги, ти си помисли, че той се шегува. А той никога не се шегува. Каза ти, че трябва да пишеш с връхчето на пръста, вместо с молив. Ти не му повярва, защото не можеше да си представиш, че това е неправенето на воденето на запис­ки.
Бях възразил, че предложението е било на шега. Мне­нието ми за мен самия беше, че съм специалист по об­ществени науки, който трябва да записва всичко казано и сторено, за да си направи съответните правдоподобни изводи. За дон Хуан едното нямаше нищо общо с друго­то. Да бъдеш сериозен студент нямаше нищо общо с това да си водиш записки. Лично аз не виждах никакво разрешение; предложението на дон Хенаро ми изглеж­даше смешно, а не реална възможност.
Дон Хуан бе доразвил възражението си. Казал бе, че воденето на записки е начин да се ангажира първото вни­мание в задачата да се запомни, и че аз съм си водил за­писки, за да запомня какво е казвал и правил той. Препо­ръката на дон Хенаро не била шега, защото писането с върха на пръста ми върху лист хартия като неправене на воденето на записки щяло да подтикне второто ми вни­мание да се фокусира върху запомнянето и по този начин няма да трупам листа. Според дон Хуан крайният резул­тат би бил по-точен и по-мощен, отколкото ако съм си водил записки. Доколкото знаел, такива опити никога не били правени, но принципът бил непоклатим.
Известно време настояваше да го правя. Бях се обез­покоил. Воденето на записки играеше роля не само на мнемонично средство, но ме и успокояваше. Беше най-услужливата ми патерица. Натрупването на листове ук­репваше чувството ми за цел и душевното ми равнове­сие.
— Когато се тревожиш какво да правиш с листата си -обясняваше ми дон Хуан, — ти фокусираш една много опасна страна от себе си върху тях. Всички си имаме та­кава опасна страна, това фиксиране. Колкото по-силни ставаме, толкова по-смъртоносна е тази страна. Препо­ръката към воините е да не притежават никакви материа­лни вещи, върху които да фокусират силата си, а да я фо­кусират върху духа, върху истинската борба в неизвест­ното, не върху дребнавите щитове. В твоя случай запис­ките са твой щит. Те няма да те оставят да живееш на мира.
Сериозно усещах, че нищо на тоя свят не би ме раз­делило със записките ми. Тогава дон Хуан ми измисли за­дача, свързана именно с неправенето. Каза ми, че за чо­век, егоист като мен, най-подходящият начин да се осво­бодя от бележниците си, е да ги разкрия, да ги хвърля най-явно, да напиша книга. По онова време си мислех, че шегата му е още по-голяма от шегата да си водя запис­ки с върха на пръста.
— Твоята натрапчивост да притежаваш и да не се раз­деляш с вещите не е единствена — беше ми казал той. -Всички, които искат да вървят по пътеките на воина, да следват пътя на магьосника, трябва да се освобождават от това фиксиране.
— Моят покровител — беше продължил той — ми казва­ше, че настъпва момент, когато воините наистина имат вече материални предмети, към които се привързват. Това пък пораждаше въпроса кой предмет би бил по-мо­щен или най-мощен. Останки от тия предмети все още се намират на тоя свят, отломки от надпреварата за сила. Ни­кой не може да каже какво фиксиране са получили тия предмети. Мъже, далече по-могъщи от теб, са вливали в тях всичките страни на вниманието си. Ти едва си започ­нал да вливаш дребнавите си безпокойства върху своите записки. Още не си достигнал до другите нива на внима­нието. Помисли си колко ужасно би било да се озовеш в края на пътеката си на воин и все още да носиш на гръб вързопчето със записките си. До това време записките ти ще са оживели, особено ако се научиш да ги пишеш с върха на пръста си, и пак ще трябва да трупаш листа. При тия обстоятелства никак няма да се учудя, ако някой забе­лежи, че вързопчетата ти са започнали да ходят.
— За мен е лесно да разбера защо Нагуалът Хуан Ма­тус не е искал да притежава нищо — обади се Нестор, след като свърших своя разказ. — Ние всички сме сънува­чи. Той не е искал да фокусираме сънуваното си тяло върху слабата страна на второто внимание.
— По онова време не проумявах маневрите му — про­дължи Нестор. — Противен ми беше фактът, че ме кара да изхвърля всичко, което имам. Смятах, че постъпва неспра­ведливо. Струваше ми се, че се опитва да попречи на Паб­лито и Бениньо да ми завиждат, защото те самите си няма­ха нищо. В сравнение с тях аз бях заможен. Нямах и пред­става тогава, че така той предпазва сънуваното ми тяло.
Дон Хуан ми беше описвал сънуването по различни на­чини. Най-неясният от всички сега ми се струва този, кой­то най-добре определя нещата. Казваше, че сънуването по своята същност неправенето на спането. Като такова сънуването дава възможност на практикуващите да прека­рат в дрямка тази част от живота си. Все едно че сънувачи­те вече не спят. И все пак не се разболяват от това. На съ­нуващите не им липсва сън, но ефектът от сънуването изг­лежда като увеличено време на будуване, което се дължи на така нареченото допълнително тяло, сънуваното тяло.
Дон Хуан ми беше обяснил, че понякога сънуваното тяло се нарича „двойник" или „другият", тъй като е съ­вършено копие на тялото на сънувача. По същество то е енергията на едно сияйно същество — възбяла, призрако­подобна еманация, която се проектира вследствие на фиксирането на второто внимание върху един триизме­рен образ на тялото. Дон Хуан беше обяснил, че сьнуваното тяло не е дух, а е истинско като всичко, с което ce занимаваме в тоя свят. Казал беше, че второто внимание i неизбежно се фокусира върху цялостното ни същество като енергийно поле и трансформира тази енергия в нещо подходящо. Най-често това е образът на физичес­кото тяло, с което ние вече сме напълно запознати от на­шето всекидневие и поради използването на първото ни внимание. Онова, което канализира енергията на цялост­ното ни същество да произведе нещо в границите_на възможното, е известно под думата воля. Дон Хуан не може­ше да каже какви са тия граници, освен дето на нивото на сияйните същества обхватът бил толкова широк, че било безсмислено да се опитваме да установим предела — така енергията на едно сияйно същество може да бъде трансформирана чрез волята в каквото и да било.
— Нагуалът твърдеше, че сънуваното тяло се включва и прикрепва към всичко — намеси се Бениньо. — То няма­ло сетива. Казваше, че мъжете са по-слаби от жените, за­щото сънуваното тяло на един мъж било по-егоистично.
Сестричките се съгласиха, като едновременно заки­маха с глава. Ла Горда ме погледна и се усмихна.
— Нагуалът ми казваше, че ти си цар на чувството за собственост — каза ми тя. — Хенаро пък твърдеше, че ти се сбогуваш дори с лайната си, преди да ги отмиеш.
Сестричките се претърколиха на земята от смях. Хена­росите явно се мъчеха да изглеждат сдържани. Нестор, който седеше до мен, ме потупа по коляното.
— Нагуалът и Хенаро ни разправяха големи истории за теб — каза той. — Години наред ни забавляваха с разкази за някакъв чудак, техен познат. Сега вече знаем, че това си бил ти.
Усетих вълна на притеснение. Струваше ми се, че дон Хуан и дон Хенаро бяха извършили предателство спрямо мен, като те самите са ми се подигравали пред чираците. Обзе ме самосъжаление. Започнах да се вайкам. На глас казах, че са имали предубеждение спрямо мен, като са ме мислели за глупак.
— Не е вярно — каза Бениньо. — Ние страшно се рад­ваме, че си с нас,
— Така ли? — троснато подхвърли Лидия. Всички захва­наха разпалено да спорят. Мъжете и жените се раздели­ха. Ла Горда не се присъедини нито към едните, нито към другите. Остана да седи до мен, докато другите се изпра­виха и се развикаха.
— Минаваме през труден период — каза ми тихо Ла Горда. — Толкова много сънувахме и пак не ни стигна.
— Колко ще ви стигне, Горда? — попитах я.
— Не знаем — каза тя. — Надявахме се ти да ни кажеш. Малките сестри и Хенаросите пак насядаха, за да чуят какво ми казва Ла Горда.
— Нужен ни е водач — продължи тя. — Ти си Нагуал, но . не си водач.
— За да стане един Нагуал съвършен, е нужно време -каза Паблито. — Нагуалът Хуан Матус ми разправяше, че сам той като млад също бил голям некадърник, докато нещо не го разтърсило от самодоволството му.
— Не вярвам — извика Лидия. — На мен никога не ми го е казвал.
— Казваше, че бил голям паралия — добави тихичко Ла Горда.
— Нагуалът ми казваше, че на младини бил урочасан точно като мен — обади се Паблито. — И на него покрови­телят му казал да не стъпва в пирамидите и точно заради това той на практика живял там, докато не бил изгонен от цяла орда призраци.
Очевидно никой друг не знаеше тази история, защото всички се ококориха.
— Съвсем бях забравил за това — обясни Паблито. - Чак сега си го спомних. Точно както стана с Ла Горда. Един ден след като Нагуалът най-накрая станал безфор­мен воин, злонамерените фиксации на ония воини, кои­то практикували сънуването и другите неправения в пира­мидите, тръгнали да го гонят. Намерили го да работи на нивата. Казваше как видял от рохкавата земя на една току-що разорана бразда да се подава една ръка и да го сграбчва за крачола на панталоните. Помислил, че е ня­кой селянин, по случайност заровен там. Опитал се да го изрови. После осъзнал, че разкопава ковчег от кал: в него бил заровен човек. Нагуалът разправяше, че човекът бил много слаб и мургав и нямал коса. Нагуалът се помъчил набързо да запечата пак ковчега. Не искал да го видят съ­селяните му, а не искал и да навреди на човека, като го изрови против желанието му. Толкова се заплеснал в действията си, че не забелязал кога около него се насъб­рали другите селяни. После Нагуалът каза, че ковчегът от кал се разпаднал и тъмнокожият човек се разкрил — бил напълно гол. Нагуалът опитал да му помогне и помолил хората наоколо да му се притекат на помощ. Те му се из­смели. Помислили, че е пиян, че е в делириум тременс, защото на полето нямало нито човек, нито ковчег от пръст, нито нещо подобно.
— Нагуалът разправяше — продължи Паблито, — че бил потресен, но не посмял да съобщи за това на своя покровител. Би